Решение № 3574 от 14.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3574 гр. София, 14.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Хрипсиме Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100510689 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 10.07.2023 год., постановено по гр.дело №18123/2023 год. по описа на СРС, ГО, 167 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД срещу „С.А.Г. Г.“ ЕООД искове с правно основание чл. 59, ал.

1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 179.43 лв. – главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода от 01.11.2020 год. до 30.04.2022 год., сумата от 14.32 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.12.2020 год. до 06.02.2023 год., сумата от 14.85 лв. – главница, представляваща стойност на извършена услуга дялово разпределение за периода от м.май 2020 год. до м.септември 2021 год. и сумата от 2.90 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.07.2020 год. до 06.02.2023 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 14.02.2023 год. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №7842/2023 год. по описа на СРС, ГО, 167 с-в и ищецът е осъден да заплати на ответника „С. А. Г. Г.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 400 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че основният елемент от фактическия състав по чл. 59, 1 ал. 1 ЗЗД е фактическото ползване на процесния имот и че доколкото последният бил ползван от трето за спора лице, ответникът не следвало да отговаря по спора. Фактическото ползване на имота било без значение за предмета на спора, доколкото задължението за заплащане на стойността на топлинната енергия и за сключване на договор при общи условия било възникнало за собственика на топлоснабдения имот, в качеството му на клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 вр. с чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. Обогатяване за едно лице можело да настъпи чрез спестяването на имуществени разходи. Ответникът бил собственик на процесния имот, който не бил сключил договор при общи условия и не бил заплащал цената на консумираната топлинна енергия. По този начин той бил спестявал разходи и се бил обогатил за сметка на ищеца. Третите лица, ползващи имота, били носители на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия, само когато между тях и топлопреносното предприятие бил сключен договор за продажба на топлинна енергия за същия имот – Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС. В тази връзка следвало да се има предвид и чл. 61, ал. 2 от общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. Съгласно чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, наемателят дължал заплащането на разходите, свързани с ползването на вещта, но това негово задължение било към наемодателя и касаело плащане или възстановяване на начислените суми от доставчика към наемодателя. Наемното правоотношение не засягало по никакъв начин доставчика на топлинна енергия, освен ако наемателят не бил пожелал да сключи в това си качество договор за доставка на топлинна енергия и да се задължи по него. Извън тази хипотеза в отношенията с доставчика по повод топлоснабден нает имот отговорност носел неговият собственик. Следователно при липса на облигационно правоотношение по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ наемателят не можел да отговаря за стойността на доставената топлинна енергия на кондикционно основание, дори фактически да бил ползвал имота.

Обогатяването не било настъпило за наемателя, а за собственика на имота, който бил спестил разходите, които щял да има при сключен договор с доставчика, като вътрешните отношения между собственика и наемателя по повод плащането на консумативи били ирелевантни за предмета на настоящия спор. Процесният имот – магазин №39 бил част от сграда в режим на етажна собственост. Въпреки че между страните не съществувало облигационно правоотношение намира приложение Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. Видно било от представените по делото писмени доказателства и заключението по съдебно-техническата експертиза, че имотът бил топлофициран и че сумите били начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата „С. А. Г. Г.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че в тежест на ищеца било да проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че ответникът бил ползвал процесния имот, че бил потребил топлинна енергия през исковия период, без да заплаща цената й, като по този начин бил спестил разходи, както и количеството потребена топлоенергия и нейната стойност. Доказателства 2 за тези обстоятелства обаче не били ангажирани по делото. Ответникът бил релевирал възражението, че не бил ползвал магазина през процесния период, тъй като същият бил отдаден под наем – видно от приетия като доказателство по делото договор за наем от 17.02.2020 год., поради което обогатяване било настъпило в правната сфера на наемателя на имота, а не на наемодателя. Посочената от жалбоподателя клауза от общите условия – чл.

62, ал. 2 можела да намери приложение ако сумите се претендирали на договорно основание, но не и на извъндоговорно такова – със субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване. Ответникът никога не бил подавал заявление за откриване на партида на магазина на негово име и никога не бил сключвал договор с ищеца. Установено било от заключението по съдебно-техническата експертиза, че суми за отопление на процесния имот не били начислени, поради липса на потребление на топлинна енергия за отопление на имота; не се ползвала топла вода – не била свързана топловодната инсталация на сградата с консуматори от обект №39, няма монтиран/регистриран водомер за топла вода. Експертът бил изчислил дължимата стойност на топлинна енергия съгласно Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, тъй като нямало реален отчет на уредите поради липсата на монтирани отоплителни тела. Посочената наредба обаче била приложима само при наличието на договорно правоотношение с потребителя на топлинна енергия, а и описаният в наредбата метод за определяне на количеството топлинна енергия не отразявал реална доставка, а предполагаемо потребление в посочените размери. Отделно от това следвало да се има предвид, че според договор от 02.09.2011 год., сключен между ищеца и етажните собственици на процесната сграда нямало да се считат за потребители по смисъла на ЗЕ собствениците на изрично изброени самостоятелни обекти, в т.ч. на магазин № 39 /чл. 2/, като било уговорено, че разходите по отношение на дяловото разпределение ще се поемат от останалите съсобственици /чл. 2 и 4/.

Хипотезата била уредена в чл. 102 ЗЗД като заместване дълг, при която основният длъжник се замества от договорно определения такъв. Следователно нормата на чл. 153 ЗЕ била дерогирана от волята на страните. Неоснователен бил и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като не била отправена покана за плащане на процесната сума. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав 3 препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото и заключението по съдебно-техническата експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че ответникът е собственик на процесния имот – магазин №39, находящ се в гр.София, ж.к.“****, както и че през исковия период не е била ползвана топлинна енергия за отопление на имота и за битово горещо водоснабдяване.

Установено е също така, че на 17.02.2020 год. между ответника и Б.Д.С. бил сключен договор за наем на процесния магазин за срок от 5 години.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото разместване и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.

Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на задължения; спестяване на разходи.

В разглеждания случай твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в имота на ответниците през исковия период топлинна енергия, респ. до стойността на предоставената услуга дялово разпределение, обогатяването на ответниците чрез консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това /в т.ч. за услугата дялово разпределение/, както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответниците при липсата на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между страните.

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ /приложима редакция до 17.07.2012 год./ и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за стопански нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.

4

В частност няма спор по делото, че между страните не е бил сключен такъв договор за продажба на топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди през исковия период.

За да бъде ангажирана обаче отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване, не е достатъчно да се установи само, че същият е съсобственик на процесния недвижим имот, а следва също така да се докаже, че е ползвал имота през исковия период и съответно е консумирал доставената от ищеца топлинна енергия, като по този начин си е спестил разходи – доказателствената тежест за това е била на ищеца, съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока обаче по делото не са били ангажирани каквито и да било доказателства, а и за посоченото обстоятелство не е налице признание от страна на ответника. Напротив, установено е, че през исковия период имотът е бил ползван от трето за спора лице.