Решение № 408 от 06.02.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 408 гр. Варна, 06.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марина Георгиева при участието на секретаря Димитрина Илк. Димитрова като разгледа докладваното от Марина Георгиева Гражданско дело № 20253110109294 по описа за 2025 година

Пред Районен съд - град Варна са предявени обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК, от страна на Д. Р. Г., ЕГН **********, адрес: с. И., ул. „И. В.“ № ** срещу „Е. М.“ ЕООД, ЕИК **********, адрес: град С., кв. М. д., ул. „Р. П. К.“ № ** с искане да се признае за установено в отношенията между страните, че е погасено правото на принудително изпълнение в полза на „Е. М.“ ЕООД, ЕИК ********** срещу Д. Р. Г., ЕГН ********** за сумите както следва: главница в размер на 8395,67 лв., договорна лихва в размер на 1209,45 лв. за периода от 29.01.2010 г. до 15.11.2010 г., такса за закъснение в размер на 532,65 лв. за периода 29.01.2010 г. до 15.11.2010 г., по договор за текущо потребление от 11.05.2006 г., договор за поръчителство от 11.05.2006 г., на основание чл. 417, т.2 от ГПК, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на заявлението в съда - 15.11.2010 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както и направените по делото съдебно - деловодни разноски представляващи както следва - държавна такса в размер на 202,76 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 452,76 лв. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, посочени в издадена Заповед № 10465 от 17.11.2010 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. д. № 17884 по описа за 2010 г. на Варненски районен съд, поради изтекла погасителна давност след издаване на изпълнителния лист.

Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения, изложени в депозираната искова молба: Въз основа на влязла в законна сила заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 17884/2010 по описа на 1

Районен съд – град Варна е издаден изпълнителен лист в полза на „Б. Д. С. К.“ ЕАД срещу длъжника Д. Р. Г.. Твърди, че вземането е цедирано в полза на ответника от страна на „Б. Д. С. К.“ ЕАД. Уведомление за извършеното прехвърляне на вземането не е връчвано. Заявява, че правото на принудително изпълнение е погасено по давност, тъй като до настоящия момент не са предприемани каквито и да е действия. Налице е правен интерес от предявяване на настоящите претенции, тъй като вземането фигурира в ЦКР към БНБ, а освен това са отправяни покани от страна на ответника за заплащане на сумите. Не му е известно да е образувано изпълнително производство. Твърди, че от издаване на заповедта за изпълнение е изтекъл пет годишен срок и правото на ответното дружество да събира вземането по принудителен ред е погасено по давност.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който заявява, че предявените искове са допустими и основателни, тъй като възможността за принудително изпълнение на вземането действително е погасена по давност. Посочва, че е придобил вземането чрез договор за цесия, сключен с „О.Т.П. Ф.“ ЕАД от 21.10.2020 г., а последния на основание сключен договор за цесия с „Б. Д. С. К.“ ЕАД от 11.05.2006 г. Било е образувано изпълнително производство № 502/2012 г. по описа на ЧСИ с рег.

№ 807 и район на действие Окръжен съд – град Варна, което е прекратено през юли 2021 г., на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК. Не е предприемал действия по принудително изпълнение срещу ищеца. Предвид направеното признание на исковите претенции, счита че не е давало повод за предявяване на исковата претенция и разноските следва да останат за ищеца така както са направени.

С оглед признанието от страна на ответника относно дължимостта на претендираните суми ищецът чрез процесуалния си представител, с валидно учредена представителна власт, видно от представеното по делото пълномощно, л.4 от делото, в първото по делото заседание, е поискал съдът да се произнесе с решение съобразно признанието. С протоколно определение от 08.01.2026 г. съдът е намерил, че са налице предпоставките на чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска, поради което е прекратил съдебното дирене и е постановил, че ще се произнесе с решение съобразно признанието.

Признатото право не противоречи на закона и на добрите нрави и със същото страната може да се разпорежда, поради което не са налице отрицателните предпоставки на чл. 237, ал. 3 ГПК, препятстващи възможността за постановяване на решение при признание на иска. С оглед изложените мотиви, съдът намира, че исковата претенция следва да бъде изцяло уважена, на основание чл. 237, ал. 1 ГПК, като мотиви за нейната основателност не следва да бъдат излагани, доколкото настоящото съдебно решение се основава на признанието на исковите претенции – арг. от разпоредбата на чл. 237, ал. 2 ГПК.

В полза на ищеца следва да се присъдят и сторените разноски в исковото 2 производство, на основание чл. 78 ГПК. Отговорността за разноски е основана на идеята за неоснователно предизвикване на делото и разноските се понасят от ищеца /независимо от изхода на делото/, когато ответникът не е дал повод за образуването на делото и признае иска, аргумент от чл. 78, ал.2 ГПК. В настоящия случай не са налице кумулативно изискваните предпоставки на чл.

78, ал.2 ГПК, тъй като с извънсъдебното си поведение ответникът е дал повод за завеждането на иска. От издаденото удостоверение от ЧСИ с рег. № 807 и район на действие Окръжен съд – град Варна се установява, че изпълнителното дело е било прекратено, на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК /поради настъпила перемция/, изпълнителното дело е унищожено като оригиналът на изпълнителният лист се съхранява. Изложеното твърдение от ответника, че няма намерение да образува ново изпълнително дело, се явява ирелевантно относно разпределение на отговорността на разноските и приложението на чл.78, ал.2 ГПК. Към момента на предявяване на иска по чл.439 ГПК липсват предприети от ответника извънсъдебни действия по връщане на изпълнителния лист, а материалноправното възражение за изтекла погасителна давност на вземанията, за които е издаден изпълнителния лист, не може да бъде упражнено извънсъдебно. Следователно, при съществуваща към момента на завеждане на отрицателния установителен иск възможност кредиторът отново да образува изпълнително производство, с оглед обстоятелството, че е придобил вземането по силата на сключен договор за цесия и предвид наличието на оригинал на изпълнителния лист, не може да се приеме, че ответникът в настоящото исково производство чрез своето извънсъдебно поведение не е станал причина за предявяване на иска по чл.

439, ал. 1 ГПК, поради което не е налице една от кумулативно уредените в чл.

78, ал. 2 ГПК процесуални представки за освобождаване на ответника по иска от отговорността за направените в исковия процес съдебни разноски. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в определение № 3006 от 27.10.2025 г. по ч. т. д. № 2266/2024 г. на второ т. о. на ВКС, определение № 694 от 25.09.2023 г. по 1325/2023 г. на второ т. о. на ВКС и др.

Ищецът претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.1, т.2 ЗА. Нормата на чл. 38, ал.2, изр.2 от ЗА посочва, че съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. При съблюдаване на тази норма следва изводът, че съдът е този, който определя какво следва да е възнаграждението на процесуалния представител, указал безплатна правна помощ. С оглед гореизложените мотиви и при съблюдаване на чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа следва, че дължимото възнаграждение в настоящото производство възлиза на 245,08 евро

С Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22 е прието, че чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с 3 национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на цитираното решение на СЕС, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл. 38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба № 1/09.07.04 г. минимални размери на адв. възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. В този смисъл и определение № 343/15.02.2024 г. по т. дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т. о.

Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, а възнаграждението следва да бъде определено според предвидените в ГПК обективни критерии: фактическа и правна сложност на делото, обем на извършената от адвоката работа. В този смисъл са Определение № 2948 от 12.06.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 1567/2024 г., Определение № 1570 от 13.06.2024 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 664/2024 г.

В конкретния случай, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия, съдът намира, че възнаграждението следва да е съобразено с обема и съдържанието на предоставената от адвоката правна защита и съдействие.

Същият следва е справедлив, обоснован и съответства на достойнството на професията. С оглед гореизложените мотиви, съдът намира, че следва да определи възнаграждение в размер на 200 евро. Определяне на по-ниско възнаграждение не би изпълнило целта на закона за адекватно възмездяване на положения от адвоката труд, изразяващ се в подготовка на исковата молба, с обективирани в нея доказателствени искания и представяне на становище по хода на делото и съществото на правния спор. Именно в този размер следва да се присъди в полза на процесуалния представител на ищеца възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ като същата следва да се възложи в тежест на ответната страна.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК съдът следва да осъди ответника да заплати и дължимата в производството държавна такса от 248,40 евро.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. Р. Г., ЕГН **********, адрес: с. И., ул. „И. В.“ № ** и „Е. М.“ ЕООД, ЕИК **********, адрес: град С., кв. М. д., ул. „Р. П. К.“ № **, че на основание чл. 439 ГПК е погасено правото на принудително изпълнение в полза на „Е. М.“ ЕООД, ЕИК 4

********** срещу Д. Р. Г., ЕГН ********** за сумите както следва: главница в размер на 8395,67 лв., договорна лихва в размер на 1209,45 лв. за периода от 29.01.2010 г. до 15.11.2010 г., такса за закъснение в размер на 532,65 лв. за периода 29.01.2010 г. до 15.11.2010 г., по договор за текущо потребление от 11.05.2006 г., договор за поръчителство от 11.05.2006 г., на основание чл. 417, т.2 от ГПК, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на заявлението в съда - 15.11.2010 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както и направените по делото съдебно - деловодни разноски представляващи както следва държавна такса в размер на 202,76 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 452,76 лв. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, посочени в Заповед № 10465 от 17.11.2010 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. д. № 17884 по описа за 2010 г. на Варненски районен съд, поради изтекла погасителна давност след издаване на изпълнителния лист ОСЪЖДА „Е. М.“ ЕООД, ЕИК **********, адрес: град С., кв. М. д., ул.

„Р. П. К.“ № ** да заплати на адв. Р. Д., член на Варненска адвокатска колегия сумата, личен номер ********, адрес: град В., ул. „С. С.“ № **, ет.**, офис ** сумата от 200 евро, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 38 ЗА