Решение № 307 от 16.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 307 гр. София, 16.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: П. Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100510540 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивната жалба подадена от В. В. К. срещу решение № 12292/21.06.202024г. постановено по гр.д. 13282/2023г. на СРС, ГО, 70 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от нея срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“АД искове с правно основание чл.432 ал.1 от ГПК за разликата над 1500,00 лв. до 30000,00 лв., както и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за разликата над 121,35 лв. до 242,70 лв.

В жалбата се твърди, че първоинстанционния съд не е обсъдил в цялост и взел предвид всички събрани по делото доказателства, поради което е достигнал до неправилни фактически и правни изводи за интензивността на претърпените болки и страдания, възстановителния период и е присъдил несъответстващо на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетение вкл. несъобразено с конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и постановено друго, с което да уважат исковете до посочените във въззивната жалба размери. Претендира разноски.

От насрещната страна по жалбата

„Застрахователно акционерно дружество

ДаллБогг:Живот и Здраве“АД е подаден писмен отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, в който се излагат подробни съображения за правилност на обжалваното решение, респ. несъстоятелност на доводите на въззивника за порочност на съдебния акт и несправедлив размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства по реда на чл.12 вр. чл.235 от ГПК, достигна до 1 следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които страната се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В настоящият случай първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно фактите, които са заявени в исковата молба, но неправилно е квалифицирал същите и в този смисъл не е излязъл от търсената защита и не е постановил недопустим съдебен акт по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК , а е нарушил материалния закон като е дал неправилна правна квалификация на иска, което обуславя неправилност на решението в тази му част. В този е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение 941/30.12.2009 г. по гр.д. 1673/208 г., ГК, III, Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др. Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК.

В настоящият случай в диспозитива на съдебното решение е посочена правната квалификация на иска – чл.405 от КЗ, но и фактическите предпоставки, на които ищецът основава своята претенция. В разпоредбата на чл.405 от КЗ урежда притезателното право на застрахованото лице по договор за имуществено застраховане да получи обезщетение за причинените вреди, вследствие настъпване на застрахователно събитие и вреди на застрахованото имущество/имуществени права. Притезателното право на пострадалото лице да претендира от застраховател по застраховка гражданска отговорност обезщетение за причинените му имуществени и неимуществени вреди т.нар пряк иск е уреден в разпоредбата на чл.432 ал.1 от КЗ и която е вярната правна квалификация съответна на заявените фактически обстоятелства в искова претенция.

В случая квалификацията на иска по чл.405 КЗ не води и до необходимост от промяна на дадените указания и разпределената доказателствена тежест от първоинстанционния съд, поради което и въззивният съд не е давал нови указания на страните, като следва да постанови решението си при дадената вече правилна правна квалификация и с което се отстранява процесуалното нарушение преценявайки налице ли са всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника, като застраховател по застраховка „гражданска отговорност“ на лекия автомобил, чийто водач виновно е причинил ПТП и травматични увреждания на ищеца.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ.

Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по правило тъждествена по 2 обем с отговорността на деликвента. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 498 ал.3 от КЗ е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка "Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Не е предмет на установяване пред въззивната инстанция, а и налице сила на установено със сила на присъдено нещо между страните /в която част решението на първоинстанционният съд, в частта, в която е влязло в законна сила/следната фактическа обстановка: на 03.06.2022г. в гр.

София, ул. Каменоделска между лек автомобил „Киа Сийд“ с рег. № ******** и товарен автомобил – микробус „Пежо Боксер“, с рег. № ******** е настъпва пътнотранспортно произшествие, като микробусът удря силно спиращият пред него на пешеходна пътека лек автомобил „Киа Сийд“ с рег.

№ ********; вина за настъпването на ПТП е поведението на водача на товарен автомобил – микробус „Пежо Боксер“, с рег. № ********, чиято деликтната отговорност е застрахована по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при ответника; вследствие на ПТП на ищеца са причинени травматични увреждания и преживени във връзка с тях и инцидента болки, страдания, страх.

Съгласно разпоредбата на чл. 493 ал. 1 т. 1 КЗ застрахователят по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой, в това число неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане.

Страните не спорят нито относно механизма на ПТП и вината за настъпване на ПТП на водача на товарен автомобил – микробус „Пежо Боксер“, с рег. № ********, нито за наличие на причинна връзка с настъпилите телесни увреждания на ищеца констатирани в съдебномедицинското удостоверение и заключението по СТЕ, изслушана и приета без оспорвания от страните в първоинстанционното производство.

Страните спорят единствено за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Тъй като по делото бе установено по несъмнен начин настъпването на застрахователно събитие през действието на процесния договор за застраховка “гражданска отговорност”, съдът приема, че застрахователното покритие обхваща отговорността на причинителя на пътнотранспортното произшествие. Налице са всички материални предпоставки за уважаване на иска, предявен пряко срещу застрахователя на основание чл. 498 ал.3 КЗ /още преди изпращане на препис от исковата молба съдът е преценил, че претенцията е процесуално допустима, тъй като е изпълнена специалната положителна предпоставка за допустимост, а именно – претенцията да е заявена извънсъдебно пред ответника/.

От медицинската документация и заключението по СМЕ, изслушано в хода на първоинстанционното производство, неоспорено от страните и ценено от настоящия състав като компетентно, обективно и мотивирано, се установява, че на ищеца вследствие на ПТП са причинени следните уреждания: контузия на шията с разтягане и навяхване на връзковия апарат по 3 типа камшичен удар-рязко сгъване и разгъване; контузия на гръдния кош и раменете, които увреждания са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като в следствие на травматичните увреждания са настъпили усложнения, поради същестуваща дегенеративна стеноза на гръбначния канал. Проведено е консервативно лечение в амбулаторнидомашни условия, предписано е носене на мека шийна яка за 10 дни, поради продължаващи болки и оплаквания и след извършване на консултация с невролог е установена радиоколопания и назначена терапия.

Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното пътнотранспортно произшествие на ищеца са причинени травматични увреждания, които са причинили болка и страдание характеризиращи се е умерено интензивни болки, по силни пез първите 10-15 дни и през периода на раздвижването, но постоянна болка в първите 10 дни, за които се е налагало обезболяващи и наблюдение, както и покой, поради съществуващи дегенеративна стеноза на канали на гръбначния стълб болките с нестихваща интензивност продължили повече от месец /при нормален възстановителен период – 1 месец/ като дори 5 месеца след инцидента същите продължавали, което налагало посещения при лекар и прилагане на нови медикаментозни терапии.

В тази връзка е необходимо да се обсъдят показанията на свидетеля Д. – майка на ищеца, която описва подробно както състоянието на ищеца неспосредствено след инцидента, така и във възстановителния период и към настоящия момент. Показанията й са преки, обективни, логични, последователни и кореспондиращи с останалите доказателства по делото – медицинска документация, заключение по СМЕ, поради което и настоящият състав, преценявайки ги по реда на чл.172 от ГПК ги кредитира изцяло. От показанията на свидетеля Д. се установява, че през периода, в който ищеца е носела яката, а и след това е имала силни болки в главата до степен да не може да стане от леглото, а често болките във врата водели и до изтръпване на ръцете й, което й пречело да извършва обикновените битови и домакински дейности. Същата споделя, че дори и след провеждане на лечението за продължителен период от време ищеца се оплаквала от болки и дискомфорт.