Решение № 583 от 11.05.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 583 гр. Пазарджик, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър Чардаков при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело № 20255220104139 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Ищцата С. С. Ш. с ЕГН ********** от гр. *** твърди, че на 13.01.2020 г. е сключила договор за паричен заем №456116 с ответника „*“ АД, ЕИК: *, седалище и адрес на управление: * Твърди, че в изпълнение на договора ответникът й е предоставил потребителски кредит в размер на 900 лв. с фиксирана годишна лихва от 24 %, която възлиза на 121.20 лв., и годишен процент на разходите по кредита в размер на 26.83 %. Твърди, че на основание §7 от договора ответникът е начислил неустойка в размер на 886.80 лв., тъй като не е изпълнила задължението си по §6 да обезпечи кредита. Твърди, че главницата, лихвата и неустойка формират общо задължение за потребителя в размер на 1908 лв.

Ищцата поддържа, че договора за кредит е нищожен. Нищожността се претендира на основание чл.22 ЗПК поради противоречие със закона - чл.11, ал.1 и ал.2 и чл.19, ал.5 ЗПК. Поддържа, че нарушението е довело до липса на яснота за потребителя кои разходи са включени в ГПР по конкретния кредит.

Поддържа, че неправилно кредиторът не е включил в ГПР задължението за неустойка, която в действителност представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Твърди, че ако неустойката беше включена, размерът на ГПР би 1 надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като е неравноправна и накърнява добрите нрави.

Ищцата твърди още, че във връзка с нищожния договор е заплатила на ответника 1908 лв. при реално дължими 900 лв.

При тези твърдения ищецът иска от съда да обяви нищожността на договора за кредит на основание чл.22 ЗПК и да осъди ответника да й заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата от 1008 лв., която е получена от ответника без основание /в изпълнение на нищожния договор/, ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба в съда до плащането. Претендира присъждане на съдебни разноски, както и адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 ЗА.

Ответникът възразява, че осъдителният иск по чл.55, ал.1 ЗЗД не е предявен надлежно, тъй като ищцата твърди, че във връзка с процесния договор за потребителски кредит, който счита за недействителен, е заплатила определена сума на ответника, а в петитума на исковата молба претендира две отделни вземания, едното от които в размер на 121.20 лв., представляващи недължимо платена договорна лихва, а другото е в размер на 886.80 лв., представляваща недължимо платена неустойка. Освен това, ответникът оспорва иска за недействителност на договора за кредит с възражението, че между страните не е сключен договор за паричен заем, както твърди ищцата в исковата молба, а е сключен, на същата дата, договор за потребителски микрокредит от разстояние. Твърди, че договорът е действителен и не страда от недостатъците посочени от ищцата в исковата молба, въз основа на които претендира неговата нищожност. Твърди, че договорната неустойка не е част от ГПР и че същият е правилно изчислен и посочен в договора. При условията на евентуалност, твърди че нищожността на неустоечната клауза не влече нищожност на целия договор. Предявява възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията на ищцата, която е предмет на осъдителния иск за връщане на сумата в общ размер от 1008 лева, при твърдение, че същата е получена от ответника при липса на основание.

Твърди, че последното плащане което ищцата е направила във връзка с договора за кредит е в размер на 595 лева и е от дата 24.10.2020 г., поради което петгодишният давностен срок по чл.111 от ЗЗД е изтекъл на 24.10.2025 г. преди подаването на исковата молба, която е депозирана в съда на 30.10.2025 2 г. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до следните правни и фактически изводи:

Относно установителния иск:

Установителният иск е допустими, тъй като е предявен между страните по договор за кредит и при наличие на правен интерес за ищеца от търсената с него защита, доколкото недействителността на оспорения договор за потребителски кредит ще намали финансовата тежест за кредитополучателя.

За основателността на иска ищецът следва да докаже недействителността на договора, като установи фактите, които го опорочават.

Когато се оспорва действителността на договор с потребител съдът е длъжен служебно да извърши проверка за неравноправност на неговите клаузи.

По делото е представен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 13.01.2020 г., от който е видно, че същият е сключен между страните от разстояние, съгласно чл.6 ЗПФУР. С него ответното дружество се е задължило да предостави на ищцата потребителски кредит в размер на 900 лв. за срок от 12 месеца срещу фиксирана годишна лихва от 24 % за целия срок на кредита. Общата дължима сума от потребителя за погасяване на главницата и лихвата е 1021.20 лв. Посоченият в договора годишен процент на разходите по кредита е 26.83 %. Съгласно §6 от договора потребителят е длъжен в 3-дневен срок от неговото сключване да обезпечи кредита чрез поръчител от едно или две физически лица или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение потребителят дължи неустойка в размер на 886.80 лв., съгласно §7 от договора. С нея общата дължима сума от потребителя е 1908 лв., като задължението е разсрочено на 12 равни вноски по 159 лв.

Спорният въпрос между страните е дали неустойката има присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция по отношение на задължението, във връзка с което е уговорена, или тя е уговорена така, че неминуемо води до възникване на задължението и по този начин представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя.

Съдът счита, че задължението

3 по

§7 от договора няма характеристиките на неустойка и неговата действителна цел не е да гарантира обезпечението на кредита, нито да обезщети евентуалните вреди от непредставянето на обезпечение. Този извод се налага от логическото тълкуването на цитираната разпоредба самостоятелно и във връзка с останалите разпоредби на договора. В случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или поръчителство.

Самото непредставяне на обезпечението обаче не застрашава интересите на кредитора, докато кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечение, тъй като ще получи банкова гаранция или поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 6-дневен срок от усвояването на сумата, в който потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението за неустойка да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото връщане, а да получи сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да оскъпи кредита за сметка на потребителя. Ето защо съдът счита, че процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на разходите.

При това положение следва да се отговори на въпроса дали посоченият в договорите за кредит годишен процент на разходите е определен правилно и дали надхвърля прага по чл.19, ал.4 ЗПК?

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита 4 изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От цитираната разпоредба е видно, че всички разходи на потребителя, вкл. косвените такива, на които е придаден вид, че се дължат поради неизпълнението на договора, са елемент на ГПР и следва да бъдат включени в него.

При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на договорна лихва и неустойка при непредставяне на обезпечение. При тези изначално предвидими разходи на потребителя годишният процент на разходите по кредит /изчислен от съда с калкулатора за ГПР по бързи кредити от електронната страница calculator.bg/ е 381.77%.

Следователно посоченият в договорите за кредит ГПР не съответства на действителния.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за кредит е сключен на 13.01.2020 г. Към 1 януари 2020 г. ОЛП е 0 %, респ. размерът на законната лихва е 10 %, а максимално допустимият размер на 5

ГПР по потребителски кредити е 50 %. Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит не само не е посочен правилно, но и превишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК са нарушени и договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗЗП. Ето защо искът е основателен и следва да се уважи.

Относно иска по чл.55, ал.1 ЗЗД:

За основателността на осъдителния иск, ищецът следва да установи, че е заплатил на ответника сумата, чието връщане претендира и да поддържа, че същата е получена без основание. В тежест на ответника е да установи основанието за плащането, а ищецът може да репликира и да докаже, че то е недействително, като установи фактите, които го опорочават. Във връзка с възражението на ответника за погасяване на вземането по давност ищецът следва да установи обстоятелства, довели до спиране или прекъсване на давността.

Съдът формира извод, че договора за кредит, на който се позовава ответника, е недействителен. Следователно потребителят дължи на кредитора само чистата стойност на кредита – чл.23 ЗПК, която е в размер на 900 лв. от представената от ответника справка за плащанията по договор за кредит от 13.01.2020 г. е видно, че ищцата е заплатила на ответника общо 1774 лв. Без основание са заплатени от ищеца 874 лв. Плащанията обаче са извършени в периода 25.02.2020 г. – 28.10.2020 г. Исковата молба е подадена в съда на 30.10.2025 г. и към този момент е изтекъл 5-годишният давностен срок по чл.110 ЗЗД. При неоснователно обогатяване вземането е безсрочно и става изискуемо от момента на неговото възникване – чл.69, ал.1 ЗЗД. Следователно за всяко плащане, направено от ищцата, тече отделен давностен срок, в който тя може да претендира по съдебен ред връщането на съответната платена сума. Към 30.10.2025 г. давността е изтекла по отношение на всички направени плащания и всички вземания на ищцата са погасени по давност, поради което осъдителният иск следва да се отхвърли.