Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 414 от 26.03.2026, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 2520/2025
Вид
Решение № 414
Подписан
26.03.2026
В сила
26.03.2026
Състав
Анна Иванова, Емилия Лалева, Иван Анастасов

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 266 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 299 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 11, ал.1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 25, ал. 1 · Наредба за заплащането на правната помощ

РЕШЕНИЕ

№ 414 гр. Пловдив, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анна Иванова

Членове:

Иван Анастасов

Емилия Лалева при участието на секретаря Валентина Василева като разгледа докладваното от Емилия Лалева Въззивно гражданско дело № 20255300502520 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Е. М. Б. против решение № 313 от 25.07.2025 г., постановено по гр. д. № 1277/2024 г. по описа на Районен съд – Карлово, с което е отхвърлен предявеният от Е. М. Б. от с. ***** с ЕГН ********** против „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. *****, представлявано от управителя Б. Н., иск за заплащане на сумата от 398 лева, внесена на две вноски – на 21.12.2023 г. от 200 лева и на 12.01.2024 г. от 198 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.07.2024г. до окончателното й изплащане и е осъдена Е. М.

Б. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, сумата от 800.00 лева, представляваща направени в производството разноски.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост. Оспорва се изводът на съда за наличие на сключен между страните договор за потребителски кредит, както и че извършените от ищцата плащания касаели именно този договор, като се изтъква, че тези обстоятелства са останали недоказани по делото. В тази връзка се сочи, че съдът не е извършил дължимия анализ на доказателствата по делото, в т. ч. неправилно е интерпретирал заключенията на съдебно счетоводната и съдебно техническата експертизи. Иска се отмяна на 1 атакуваното решение и уважаване изцяло на предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „Изи Финанс“ ЕООД, с който жалбата се оспорва като недопустима, като се сочи, че между същите страни във връзка със същия договор за кредит, но по повод друга част от плащанията било образувано гражданско дело № 1276/2024 г. на РС – Карлово, приключило с влязло в сила решение, с което било установено наличието на сключения договор за кредит и усвояване на сумата по него. Недопустимостта на жалбата се обосновава и с настъпилата на основание чл. 266 ГПК преклузия за възможността на жалбоподателя да излага аргументи срещу приетите по делото съдебно техническа и съдебно счетоводна експертизи. На следващо място се релевират доводи за неоснователност на жалбата, като се излагат подробни съображения в отговор на твърденията на жалбоподателя и в подкрепа на атакуваното решение. Иска се прекратяване на делото поради недопустимост на въззивната жалба на основание чл. 299 и чл. 266 ГПК и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

Съдът като разгледа въззивната жалба в рамките на наведените основания, съобрази доводите на страните и взе предвид събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок срещу подлежащ на обжалване акт от страна, останала недоволна от съдебния акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на Е.

М. Б. против „Изи Финанс“ ЕООД, с която се иска да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 398 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Ищцата твърди, че за периода 21.12.2023 г. до 12.01.2024 г. била заплатила на ответното дружество сумата от 398 лв. с разписки както следва: на 21.12.2023 г. – сумата 200 лв. и на 12.01.2024 лв. – сумата от 198 лв. Твърди, че към датата на извършване на плащанията ищцата нямала парични задължения към ответника, поради което сумите били платени без правно основание. Евентуално, ако се установи между страните правоотношение по потребителски договор, твърди че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и претендира сумата като недължимо платена по недействителен договор.

С отговора по чл. 131 ГПК „Изи Финанс“ ЕООД оспорва иска, като възразява, че процесната сума е платена на основание договор за потребителски кредит от разстояние № 439086 от 25.05.2023 г., с който е отпуснат паричен заем в размер на 1000 лв. Общата сума от 398 лв. била разпределена за следните пера по договора: 105,26 лв. - главница, 50,33 лв. договорна лихва и 212,41 лв. - неустойка. Оспорва твърденията на ищцата за нищожност на договора, като намира, че това е бланково волеизявление, което не съдържа пороци, поради което и не следва съдът да се произнася по него.

Прави възражение за прихващане между претендираната сума и 2 незаплатената част от дължимата по договора главница.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество - правилно.

От събраните по делото доказателства се установява, че между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното дружество като кредитор, е бил сключен по реда на ЗПФУР договор за кредит № 439086 от 25.05.2023 г. за сумата от 1000 лв., при договорена годишна лихва в размер на 40,15 %, ГПР в размер на 48,44%, като задължението следвало да се погаси на 19 месечни вноски в срок до 15.12.2024 г. при обща стойност на плащанията в размер на 1329,71 лв. В чл. 3 от договора страните са се споразумели договорът за заем да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на условията по чл. 3, ал.1 от договора, в противен случай се дължи неустойка в размер на 531,24 лв.

Видно от заключението на приетата по делото съдебно техническа експертиза, в информационната система на дружеството е налична информация за активация на кредита на 25.05.2023 г., като в базата данни на дружеството е открит договор за заем № 439086. В раздел документи по кредита се намират основните документи, генерирани от системата на база попълнените лични данни от клиента и данните за кредита, въведени от него.

Според неоспореното от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза на дати 21.12.2023 г. и 12.01.2024 г. Е. Б. е направила плащания в общ размер на 398 лв., с които са погасени следните задължения по договор за предоставяне на кредит № 439086 от 25.05.2023 г.: за главница в общ размер на 105,26 лв., за договорна лихва в общ размер на 50,33 лв. и за неустойка в общ размер на 242,41 лв. Следователно процесната сума от 398 лв. е платена на основание договор за кредит, поради което претенцията на ищцата за осъждане на ответника да заплати исковата сума като получена при начална липса на основание се явява неоснователна.

По отношение евентуалния иск за връщане на сумата по недействителен договор съдът намира следното:

Съгласно чл. 3, ал. 1 от представения по делото договор за потребителски кредит № 439086 от 25.05.2023 г., потребителят се задължава да обезпечи кредита с едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство. Според чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора поръчителството следва да бъде дадено от две физически лица, отговарящи на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като нетният им осигурителен доход да е в размер над 1000 лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не 3 по-лош от 401 „Редовен“. В ал. 2 на чл. 3 от договора е уговорено, че при неизпълнение от заемателя на задължението по ал. 1 в уговорения петдневен срок, същият дължи неустойка в размер на 531,24 лв., която се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска.

При преценка съдържанието на постигнатите договорености настоящият съдебен състав намира, че предвидената неустойка в чл. 3 от договора за заем не се характеризира с присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Целта на обезпечението е да гарантира събираемостта на вземането на кредитора. То не следва да поражда нови парични вземания в негова полза. В случая се касае за прикрито допълнително възнаграждение за предоставяне на заем като необезпечен и така се заобикаля ограничението, касаещо годишния процент на разходите. Чрез клаузата на чл.

3 от договора за потребителски кредит формално кредиторът не нарушава забраните по чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите да надхвърля 5 пъти размера на законната лихва, но в същото време си гарантира, че ще има правна възможност да събира не само главния дълг, ведно с дължимите договорни и мораторни лихви, но и отделно сумата за неустойка, която е над 50 % от размера на главницата. В случая предвидената неустойка е включена в погасителните вноски изначално, което говори, че не е налице намерение за получаване на обезпечение, а намерение да се получи парична сума при ясно осъзнаване, че обезпечение няма да има. Освен това уговорката е нелогична и изключително трудно изпълнима, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и на потребителя (чл. 143 ЗЗП). Чрез нея се цели да бъде заобиколена императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите по договора за потребителски кредит, доколкото неустойката не е включена в общия размер на разходите и при формиране на ГПР. Следователно в договора не е посочен действителният годишен процент на разходите, поради което съдът счита, че съдържанието му не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК и на основание чл. 22 ЗПК договорът се явява недействителен. На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В разглеждания случай чистата сума по кредита е 1000 лв. Видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза ищцата е извършила плащания по договор за кредит № 439086 от 25.05.2023 г. в общ размер на 1000 лв., с което е погасила изцяло дължимата по договора главница. От събраните по делото доказателства не се установяват плащания на суми надхвърлящи чистата стойност на кредита, от което следва, че сумата от 398 лв. не е недължимо платена при начална липса на основание и искът за връщането й, като неоснователен следва да се отхвърли.

Като е достигнал до същите правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на 4 въззиваемата страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, определено по правилата на чл. 25, ал. 1 НЗПП във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 102,26 евро.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 313 от 25.07.2025 г., постановено по гр. д.

№ 1277/2024 г. по описа на Районен съд – Карлово, с което е отхвърлен предявеният от Е. М. Б. от с. ***** с ЕГН ********** против „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. *****, представлявано от управителя Б. Н., иск за заплащане на сумата от 398 лева, внесена на две вноски – на 21.12.2023 г. от 200 лева и на 12.01.2024 г. от 198 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до окончателното й изплащане и е осъдена Е. М. Б. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, сумата от 800.00 лева, представляваща направени в производството разноски.

ОСЪЖДА Е. М. Б., ЕГН **********, с. ***** да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. *****, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 102,26 евро.