Определение № 219 от 15.04.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 219 гр. София, 15.04.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН

НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Недялка Николова

Членове:

Светозар Люб. Г.ев

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря ЛЮБА СТ. СТАТЕЛОВА в присъствието на прокурора Ц. Г. Г. като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно частно наказателно дело № 20251800600457 по описа за 2025 година Производството е по чл. 318 и сл., вр. чл. 306, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НПК .

Образувано е по частна жалба на адвокат Г. А. – защитник на осъдения Н.

А. А., против определение от 04.06.2025 г. по н.о.х.д. № 239/2025 г. по описа на РС – Ихтиман, с което на основание чл. 343б, ал. 5 НК обвиняемият Н. А.

А. е осъден да заплати в полза на държавата сумата в размер на 3 000 лв., представляваща левовата равностойност на моторното превозно средство – товарен автомобил марка „Форд“ модел „Транзит Т350“ с рег. № СВ **** ВХ, послужило за извършване на престъплението по чл. 343б ал. 1 НК, за което е признат за виновен.

Жалбоподателят обжалва посоченото определение с доводи за неправилност като счита, че първостепенният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 343б ал. 5, вр. ал. 1 НК, като е присъдил равностойността на товарния автомобил, послужил за извършване на транспортното престъпление без да е изследвал въпроса за имущественото му състояние, доколкото с разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 НК е въведена своеобразна форма на държавна принуда, засягаща основни права. Сочи се, че с тази санкция се създава прекомерно за жалбоподателя задължение, тъй кат същият е пенсионер – инвалид и живее в едно домакинство с лица, за който също полага грижи – съпругата му Г. Г. А.а и нейният баща Г. Б.М.. Твърди се, че след като е загубил работата си като шофьор, доходите му от инвалидната пенсия, заедно с пенсията на Г. Б.М. (баща на съпругата му), не са достатъчни за задоволяване на елементарни нужди на семейството му като храна и лекарства. С тези аргументи, се заявява искане за отмяна на обжалваното определение на първоинстанционния съд.

В съдебно заседание пред въззивния съд представителят на Софийска 1 окръжна прокуратура излага становище, че жалбата е неоснователна и моли да се потвърди обжалваното определение.

В съдебното заседание пред въззивния съд осъдения Н. А. А. редовно призован не се явява, за него се явява защитникът му адвокат Г. А., който поддържа частната жалба с доводите изложени в нея и моли съдът да прояви снизходителност, поради недоброто здравословно състояние на подзащитния му.

Настоящият въззивен състав, след като взе предвид доводите, изложени в частната жалба, атакуваното определение на Районен съд – Елин Пелин и материалите по делото, намери за установено следното:

Частната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 319, ал. 1, вр. чл.

306, ал. 3, вр. ал. 1 НПК и от страна, процесуалноправно легитимирана да обжалва постановения съдебен акт.

Разгледана по същество същата е частично основателна по следните съображения:

Със споразумение, одобрено на 04.06.2025 г. по н.о.х.д. № 239/2025 г. по описа на Районен съд – Ихтиман, обвиняемият Н. А. А. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК, за това че на 21.04.2025 г., около 08,20 часа в град Ихтиман, област Софийска, по ул.“Св. Софроний Врачански“ с посока на движението към ул.“Г. Раковски“, е управлявал моторно превозно средство – товарен автомобил марка „Форд”, модел „Транзит Т350” с рег. № СВ **** ВХ с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда, а именно 1,27 на хиляда, установено по надлежния ред съгласно Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози, а именно с техническо средство Алкотест „Дрегер 7510“ с фабр. № ARNA 0158, проба № 1564.

Съдът е одобрил споразумението в частта относно наказанието и наложил на обвиняемия наказание „лишаване от свобода“ за срок от 9 /пет/ месеца, определено по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години и „глоба“ в размер на 150 лв.

На основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК съдът е одобрил и наложил на обвиняемия Н. А. А. и наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ за срок от девет месеца, считано от 21.04.2025 г.

След одобряване на споразумението в съдебното заседание от 04.06.2025 г. първоинстанционният съд се е произнесъл с определение по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1, вр. чл. 383, ал. 2 НПК по приложението на разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 (Нова – ДВ, бр. 67 от 2003 г.) вр. чл. 53 НК, като, изхождайки от установеното, че превозното средство – товарен автомобил марка „Форд”, модел „Транзит Т350” с рег. № СВ **** ВХ, послужило за извършване на престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК, не е собственост на осъдения Н. А. А., го е осъдил да заплати равностойността му, а именно сумата в размер на 3 000 лева.

2

Разпоредбата на чл. 343б, ал. 1 НК инкриминира по наказателен ред управлението на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда. В редакцията на закона, действаща към момента на извършване на деянието по настоящето дело, приложима по аргумент от чл. 2, ал. 2 НК, законодателят е предвидил кумулативното приложение на наказанията: лишаване от свобода от една до три години, глоба от двеста до хиляда лева и лишаване от право да управлява моторно превозно средство (чл. 343г НК).

За извършеното престъпление кумулативно е предвидена и допълнителна санкция по чл. 343б, ал. 5 НК (Нова - ДВ, бр. 67 от 2023 г.) - отнемане в полза на държавата на моторното превозно средство, послужило за извършване на престъплението, когато то е собственост на дееца, а когато деецът не е собственик – присъждане на равностойността му.

На първо място следва да бъде посочено, че държавите-членки са задължени да пР.гат Правото на ЕС винаги, когато действат в приложното му поле. Поради това следва преди всичко да бъде установено дали конкретното правно положение е в приложното поле на Правото на ЕС. Това зависи от установяването на пряка или косвена връзка между националната правна уредба и съюзното право. Всяка вътрешна норма, която има отношение към обхваната/уредена от Правото на ЕС материя, попада в приложното поле на Правото на ЕС, респ. на Харта на основните права на Европейския съюз (вж.

„Книга втора. Приложимост на Хартата на основните права на ЕС /Приложно поле на Хартата/“, Проф. д.ю.н. Атанас Семов).

Рамковите решения и директивите са актове на вторичното право на ЕС.

Задължителният характер на рамковите решения налага на националните органи, и по-специално на националните съдилища, задължението да тълкуват националното право в съответствие с тях (решение по дело C-105/03, т. 34).

Принципът за съответстващо тълкуване се пР.га и за директивите, като изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид цялото вътрешно право и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на съответната директива и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от нея цел (решение по дело C‑282/10, т. 27).

Рамково решение 2005/212 и Директива 2014/42, която съгласно член 14, параграф 1 заменя първите четири тирета от член 1, както и член 3 от това рамково решение, са актове, приети в областта на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси. Тези актове задължават държавите членки да въведат общи минимални правила за конфискация на средства и облаги, свързани с престъпления, с оглед по-конкретно да се улесни взаимното признаване на съдебни решения за конфискация по наказателни дела (решение по съединени дела C‑767/22, C‑49/23 и C‑161/23, т. 72-73).

Член 2, параграф 1 от Рамковото решение задължава всяка държава членка да вземе необходимите мерки, за да направи възможно конфискуването, изцяло или частично, на средствата на престъплението и облагите от престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от 3 свобода над една година, или на имущество, чиято стойност отговаря на тези облаги. С оглед разпоредбата на чл. чл. 14, пар. 1 от Директива 2014/42 дефинициите на понятията „конфискация“ и „средства на престъплението“ от Рамково решение 2005/212 се заменят с дефинициите от Директивата. Така съгласно чл. 2, т. 3 от Директива 2014/42 „средства на престъплението“ означава всяко имущество, което е използвано или се е предвиждало да бъде използвано, по какъвто и да е начин, изцяло или частично, за извършване на престъпление или престъпления. Наред с това, съгласно чл. 2, т. 4 от Директива 2014/42 „конфискация“ означава окончателно отнемане на имущество, постановено от съд във връзка с престъпление.

В конкретния случай с разпоредбата на националния закон – чл. 343б, ал.

5 от НК, се предвижда, че в случаите по ал. 1 - 4 съдът следва да отнеме в полза на държавата моторното превозно средство, послужило за извършване на престъплението и е собственост на дееца, а когато деецът не е собственик – да присъди равностойността му. Всяко едно от престъпленията по чл. 343б, ал.

1 - 4 от НК, към които препраща и за които се пР.га ал. 5 на тази разпоредба, предвижда наказание лишаване от свобода над една година, поради което отговаря на изискването на чл. 2, параграф 1 от Рамковото решение за размера на наказанието. На следващо място, моторното превозно средство, послужило за извършване на престъплението по смисъла на чл. 343б, ал. 5 от НК, попада в обхвата на горепосочената дефиниция според чл. 2, т. 3 от Директива 2014/42 на понятието „средства на престъплението“, като в случая е без значение дали се касае за предмет или средство на престъплението по смисъла на българското право, тъй като съюзното право си служи със своя собствена терминология и именно тя е приложима по отношение на съюзните актове (само за пълнота следва да се посочи, че настоящият съдебен състав споделя категорично разбирането, че в хипотезите на чл. 343б, ал. 1 -4 от НК моторното превозно средство е предмет на престъплението). На последно място, разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 от НК визира мярка, която попада в обхвата на дефиницията на понятието „конфискация“ според чл. 2, т. 4 от Директива 2014/42, тъй като тази мярка се постановява от съд във връзка с престъпление и води до окончателно отнемане на имущество.

Обстоятелството, че по националното право конфискацията е отделен вид наказание и не е предвидена в разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 от НК по никакъв начин не променя горния извод, тъй като, както беше посочено, в случая релевантни са дефиницията и обхвата на понятието „конфискация“ според съюзното право - Директива 2014/42, а не според националния закон.

С оглед всичко гореизложено съдът приема, че чл. 343б, ал. 5 от НК засяга ситуации, които са свързани с обхвата на Рамково решение 2005/212 и Директива 2014/42, поради което конкретното правно положение попада в приложното поле на Правото на ЕС предвид наличието на необходимата връзка между националната правна уредба и съюзното право.

След като конкретното правно положение е в приложното поле на Правото на ЕС и случаят засяга норми на съюзното право, то същият на основание чл. 51, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС попада и в нейното приложното поле. Съгласно чл. 49 § 3 от Хартата тежестта на 4 наказанията не трябва да бъде несъразмерна спрямо престъплението. Тази разпоредба въвежда задължение за зачитане на принципа на пропорционалност на наказанията.

За да се приложи чл. 49 § 3 от Хартата, следва да се установи дали санкцията (в случая по чл. 343б, ал. 5 от НК) има наказателноправен характер по смисъла на Хартата. Съгласно практиката на СЕС за тази преценка са релевантни три критерия. Първият критерий е правната квалификация на нарушението във вътрешното право, вторият — самото естество на нарушението, а третият — тежестта на санкцията, която може да бъде наложена на съответното лице (вж. решения по дела C‑617/10, т. 35 и C‑489/10, т. 37, C‑524/15, т. 26, C-537/16, т. 28). Разпоредбата на чл. 49 § 3 от Хартата се пР.га не само към производства и санкции, квалифицирани от националното право като „наказателни“, но и към производства и санкции, за които, независимо от тази квалификация по националното право, трябва да се счете, въз основа на другите два критерия, че са с наказателноправен характер (решения по дело C‑524/15, т. 30, и дело C-537/16, т. 32, касаещи анализа на наказателноправния характер на производства и санкции във връзка с приложимостта на чл. 50 от Хартата, но несъмнено приложими по аналогия и при анализ за наказателноправния характер на производства и санкции във връзка с приложимостта чл. 49, пар. 3 от Хартата).