Определение № 2099 от 04.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2099 гр. София, 04.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20248002902109 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора – ищеца “БАНКА ДСК” АД, ЕИК 121830616, и ответника Д. П., чрез особения представител адв. Р. М., против решение № 171/26.04.2024 г. по в.т.д. № 721/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след частични потвърждаване и отмяна на решение № 329/20.07.2023 г. по т.д. № 467/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, е осъден ответникът да заплати на банката сумата от 39 116,60 лева, представляваща усвоена и неизплатена главница по договор от 30.10.2014 г. за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба 10.08.2022 г., до окончателното й плащане, и е потвърдено решението на първата инстанция в частта, с която е отхвърлен искът за главница над тази сума до претендирания размер от 57 013,46 лева, ведно със законната лихва върху тази разлика за процесния период, за договорна лихва за периода от 28.10.2021 г. до 09.08.2022 г. в размер на 3 434,37 лева и лихва за забава за периода от 28.10.2021 г. до 09.08.2022 г. вкл. в размер на 135,07 лева.

С касационната жалба на ищеца се атакува въззивното решение в отхвърлителната част, като са въведени оплаквания за неговата неправилност п о р а д и нарушение на материалния закон, съществени нарушения на 1 съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се изводът на апелативния съд за недействителност на целия договор за студентски кредит с аргумента, че не е налице констатираната капитализация относно начина на формиране на възнаградителна лихва. Уточнява се, че възнаградителна лихва за гратисния период се дължи по силата на чл. 23, ал. 3 ЗКСД, и то като компонент от главницата, тъй като такава е била изричната воля на страните. Изразява се несъгласие и с мотивите на решаващия състав, че е налице капитализиране на лихви, водещо до анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Излагат се подробни доводи, че в гратисния период длъжникът не дължи заплащане на главница и лихва, а възнаградителната от 7% се начислява с отложен падеж на плащане след изтичането на гратисния срок (т.нар. “неизискуема лихва”), както е уредено в общите условия и в чл. 10, ал. 2 от типовия договор за кредитиране на студенти и докторант, утвърден от министъра на образованието, младежта и науката и министъра на финансите на основание чл. 6, ал. 2 и чл. 7, ал. 1 ЗКСД; капитализирането на неизискуема възнаградителна лихва към усвоената главница на основание чл. 10.2. от общите условия не съставлява анатоцизъм; по силата на закона дължимата лихва за ползване средствата по отпуснатия студентски кредит е включена в общия размер на дълга. Добавя се, че дори да се приеме наличие на анатоцизъм, това би довело до начисляване на лихва в по-голям размер от предвидения в договора и в чл. 20, ал.1 ЗКСД, съответно до нищожност на конкретната клауза – чл. 10.2. от общите условия, с последиците по чл. 26, ал.

4 ЗЗД, но не и до реализиране на хипотезата на чл. 17, ал. 4 ЗКСД. Оспорва се и приетото от въззивния съд, че договорът е нищожен и поради това, че клаузата на чл. 17.2. от общите условия предвижда неустойка за забава при предсрочна изискуемост, която не е уговорена в договора и за която няма регламентирани правила, приети от кредитополучателя. Развива се тезата, че не е налице соченото нарушение, защото максималният размер на лихвата от 7% съгласно чл. 20, ал. 1 от закона се отнася до дължимото на банката възнаграждение по договора, а не до санкциите за неизпълнение. Според касатора ищец, не е нарушена и разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ЗКСД, тъй като въпросната клауза, предвиждаща неустойка за забава при предсрочна изискуемост, е включена в приетите от кредитополучателя общи условия и съставлява неразделна част от договора съгласно чл. 11 от него. Оспорва се 2 като неправилна и преценката на апелативния съд, че е налице нарушение на чл. 18, ал. 3 от закона, поради липсата на превод от български на английски език на приложимите общи условия. В тази насока се изразява становище, че обстоятелството, че кредитополучателят е чужд гражданин, не води до извод, че същият не владее български език – не е отказал да подпише договора, през годините е предоставял на банката уверения за обучение в специалност “Медицина”, притежавал е български личен документ, в договора за кредит и приложенията към него е изписал саморъчно имената си на кирилица и на латиница. Не са ангажирани от ответника доказателства в тази насока.

Предвид липсата на твърдения на кредитополучателя, че не е имал възможност да се запознае предварително със съдържанието на условията по договора, то не е налице неизпълнение на задължението на банката по чл. 18, ал. 3 от горецитирания закон и договорът не е недействителен поради неспазване на това изискване. Претендира се да бъде отменено въззивното решение в отхвърлителната част и уважени изцяло предявените искове, както и да бъдат присъдени на банката разноските по делото за трите инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират от касатора ищец доводи за допуск до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1 . “Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, вкл. предвид факта, че тази капитализация е предвидена в съдържанието на Типовия договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието (обн. ДВ, бр. 33/30.04.2010 г.), и сключен с банката кредитор по реда на чл. 7 ЗКСД?”.

2. “Капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на ЗКСД, и последващото й олихвяване с уговорения от страните лихвен процент на договорната лихва, води ли до недействителност на целия договор за кредит поради противоречие с чл. 20, ал. 1 ЗКСД, съгласно който лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля седем процентни пункта?”.

3

3 . “Обвързан ли е кредитополучателят от първоначалния конкретно определен (фиксиран) размер на уговорената възнаградителна лихва, ако съдът констатира нищожност на други клаузи от договора, касаещи олихвяването по кредита?”.

4 . “За да е налице недействителност на договора поради противоречие със закона, към кой момент следва да е допуснато това противоречие – към датата на сключване на договора или към един последващ момент?”.

5 . “Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при оспорване на една от страните по договора с твърдение, че не е владеела езика, на който е сключен договорът?”.

6 . “Следва ли да се приеме, че кредитополучателят – чуждестранен гражданин не е обвързан от общите условия към договора за кредит, ако същите за изготвени само на български език, който той не владее, но са подписани от него и той е заявил изрично в самия договор за кредит, преведен на владения от кредитополучателя език, че приема общите условия, неразделна част от договора?”.

7 . “Предвиденият в чл. 20, ал. 1 ЗКСД максимален размер на лихва от седем процентни пункта само възнаградителната лихва по кредита ли включва или представлява горен праг на всички лихви по кредитите, отпускани по реда и при условията на ЗКСД – възнаградителни и санкционни (за забавено изпълнение)?”.

По първия, втория, шестия и седмия въпрос се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради значимостта на регулираните обществени отношения и липсата на формирана практика на ВКС по тях.

Третото питане се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи за наличие на противоречие на обжалвания въззивен акт с разрешението, дадено в казуалната практика на ВКС – решение № 50053/18.07.2023 г. по т.д. № 614/2022 г. на ВКС, I I т.о., решение № 50245/12.01.2023 г. по гр.д. № 3355/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 168/29.01.2021 г. по т.д. № 2184/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 9/27.02.2020 г. по т.д. № 62/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 92/09.09.2019 г. по т.д. № 2481/2017 г. на ВКС, II т.о. По четвъртия въпрос се сочи отклонение от задължителната практика на касацията – Тълкувателно 4 решение от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и казуалната такава, обективирана в решение № 205/05.11.2013 г. по гр.д. № 1415/2012 г. на ВКС, III г.о. По петия се навеждат аргументи, че обжалваното решение е постановено в разрез с практиката на ВКС – решение № 185/02.01.2019 г. по гр.д. № 1161/2018 г. на ВКС, III г.о., както и определение № 88/20.11.2008 г. по т.д. № 593/2008 г. на ВКС, II т.о. (по реда на чл. 288 ГПК).

Поддържа се и че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, предвид приетото от въззивния съд “соntra legem” – разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗКСД, че банката може да уговори с кредитополучателя обезщетение за забавено изпълнение, което, заедно с възнаградителната лихва по кредита, не надхвърля предвидения в закона максимален размер от 7%.

С касационната жалба на ответника са въведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение в обжалваната уважителна част – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Изтъква се, че апелативният съд се е произнесъл “свръх петитум”. Искът е предявен на договорно основание и искане за връщане на даденото по недействителен договор не е заявено, поради което апелативният съд се е произнесъл по непредявен иск. Прилагането на правилото на чл. 17, ал. 7 ЗКСД е недопустимо. Иска се обезсилване на въззивното решение в атакуваната част, евентуално неговата отмяна като неправилно.

Претендира се допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т.1, т.

2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1 . “Допустимо ли е съдът да разгледа и уважи иск на друго (извъндоговорно) основание, ако искът е предявен на основание договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, и в случая, след като приеме, че този договор е недействителен – да се обоснове (приложи) чл. 17 /7/ ЗКСД, като осъди ответника – кредитополучател “да върне само чистата стойност на кредита”, без да е предявено искане за връщане на даденото по недействителния договор за кредитиране, респ. без да е направено изменение на искането в производството по делото?”. По това питане се поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

5

2 . “Следва ли въззивният съд, като отмени първоинстанционното решение, да се обоснове, да изложи съображения (мотиви), да обясни защо не споделя съображенията на първоинстанционния съд?”. По втория въпрос се твърди наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК.

Иска се допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост и съответно очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от насрещните страни оспорва искането за достъп до касация и подадената касационна жалба на другата като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: