Решение № 967 от 30.06.2025, Районен съд - Плевен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 967 гр. Плевен, 30.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря Анета Хр. Йотова като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20254430101747 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Н. Е. П. с ЕГН **********, представляван от адв. Д. М. от *** против „Ф. България" ЕООД, ЕИК ***.

Ищецът твърди, че с ответника сключил договор за предоставяне на потребителски кредит № ***, съгласно който му била предоставена заем сума в размер на 400 лева при посочен ГПР. Твърди се, че съгласно чл.5 от договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от „М. Б.“ в полза на Дружеството ответник.

Твърди се, че при сключването па договора за потребителски кредит никъде не било посочено в съдържанието му какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне па гаранция от свързано на кредитора дружество. След като усвоил сумата от 400 лв., ищецът установил, че освен заемната сума била начислена такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „Ф. България" ЕООД в размер на 171,52 лв.

Навеждат се доводи за недействителност на процесния договор:

Дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък било посочено в ОУ, че сключването на договор за 1 гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явява всъщност. Твърди се, че договорът не бил подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало съгласие. Твърди се, че ищецът не бил подписвал договор за поръчителство, както и че такъв не му бил представян.

Навеждат се доводи, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл, 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, както и на евентуалния договор за допълнителна услуга.Договорът бил недействителен по смисъла па чл. 22 ЗПK, тъй като противоречал на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПK - не съдържал начина на изчисляване на ГПР и липсвала яснота как бил формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Посочен бил само ГПР в %, но не бил посочен начина на изчисляването му.

На следващо място се навежда довод, че бил посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не била включена като разход по договора, а това следвало да бъде направено

Сочи се, че целият договор за потребителски кредит следвало да бъде приет за недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за предоставяне па банкова гаранция не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването па договора; начисляването на такса за допълнителна услуга - гарант, чийто размер не бил включен в самия договор и в посочения ГПР налагало на потребителя да приеме клауза, с която нямал възможност да се запознае преди сключването па договора; договорът бил във вреда на потребителя, като не отговарял на изискването за добросъвестност и водел до значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга.

Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се прогласи недействителността на процесния договор за кредит, а при условия на евентуалност да се прогласи нищожността на клаузата на чл.5 от договора.

В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът оспорва предявените искове.

2

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

От представения препис на Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние №*** със страни ответника „Ф. България“ ЕООД, като заемодател и ищеца Н. Е. П., в качеството на заемател, се установява, че по силата на обективираното в това съглашение, заемодателят е предоставил на заемателя кредит под формата на паричен заем в размер на 400лв.

Договорът е бил сключен при уговорена възнаградителна лихва в размер на 20,48лв. и посочен лихвен процент – 5,12%. Кредитът е следвало да се върне в срок от 45 дни, считано от дата на превеждане на сумата по заема.

Видно е, че в чл.4 от съглашението Годишният процент на разходите е посочен в размер на 49,93%.

Според обективираното в чл.5 от процесния договор, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от М. Б. в полза на дружеството, като с одобряването на предоставеното обезпечение от кредитора, уговорката свързана с него не може да се отмени нито от кредитополучателя нито от лицето, предоставило обезпечението.

Установява се, че между ищеца и М. Б., като гарант, е бил сключен Договор за гаранция (поръчителство) от 28.10.2022г., по силата на който гаранта се е задължил да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от процесния Договор за заем, задължавайки се да отговаря солидарно за тях, заедно със заемателя.

Според обективираното в чл.3, т.2, във вр. с чл.1, т.6 от договора за гаранция, потребителят – заемател се е задължил да заплати на гаранта възнаграждение за предоставеното обезпечение в размер на 171,52лв.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че от обсъдените по-горе доказателства се установи възникнало между страните правоотношение по силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.

Според чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, 3 отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. В тази връзка, съдът намира за неоснователно оплакването за неспазена форма на процесния договор за кредит. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя.

Фактът на реално предаване на заемната сума от 400 лв. в случая не се и оспорва от ищеца.

Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски кредит и поради неспазване изискването на чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК.

Съгласно сочената разпоредба договорът за кредит задължително следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Установи се от обсъдените доказателства, че в процесния договор за заем е посочен процент на ГПР 49,93%, който формално не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съдът, обаче, намира, че този размер не отразява действителният такъв, т.к. не включва дължимата от потребителя такса за посочения от кредитодателя гарант.

Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/22, сезирания с настоящия спор съд изследва дали предвидената такса гарант попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, 4

EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84).

Настоящият съдебен състав приема, че в случая платимата по сметка на кредитора Ф. Б. такса за предоставяне на гаранция представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му.

Съдът намира, че постигането на съгласие по клаузата, задължаваща кредитополучателя да предостави обезпечение с поръчителство е условие за сключването на договора и предоставяне на заемната сума. Възражението на ответника че договора за поръчителство с М. Б. не е задължително условие за получаването на кредита, доколкото кредитополучателя е можел да посочи и избрано от него лице за поръчител, е неоснователно. От текста на чл.5 от процесното съглашение става ясно, че обезпечаването чрез поръчителство е задължително условие за сключването на договора за кредит и предоставянето на кредитните средства, като изборът на ищеца в тази насока се е свеждал само до това дали поръчителят да бъде посочения от кредитодателя такъв – М. Б., или избрано от него лице, което кредитодателя да одобри. Фактът, че ищецът е избрал поръчителят да бъде посоченото и предварително одобрено от кредитодателя лице и договорът за кредит е бил сключен при предоставено от това лице поръчителство не променя извода че договора за поръчителство с М. Б. е задължително условие за получаването на кредита.

След като е избрана от длъжника опцията за обезпечаване с поръчителство, предоставено от лице, сочено от кредитора, то за последния е вече известен разхода за такса „Гарант“. Т. е. насочвайки потребителя към определено дружество-поръчител, кредиторът изначално е запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да направи във връзка с договора за кредит, поради което тези разходи освен, че са пряко свързани с договора за кредит, но също така са и известни на кредитора още при сключването му.

Несъмнено е, че при включване на дължимата сума за таксата за гарант, която е в размер на близо половината от размера на заемната сума, в ГПР, 5 същия би надхвърлил по размер максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.

Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.

10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за заем от 28.10.2022г., сключен между ищеца и ответника „Ф. България” ЕООД е основателен и следва да бъде уважен.

По въпроса за разноските:

С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника дължи на ищеца направените по делото разноски, които са в размер на 50лв. за държавна такса и 2400лв. за адвокатско възнаграждение, за уговаряне на което и плащането му в брой при подписване на представения Договор за правна защита и съдействие са представени доказателства.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Н. Е. П. с ЕГН ********** и „Ф. БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, че сключеният между тях Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние от 28.10.2022г., е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „Ф. БЪЛГАРИЯ“

ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П. с ЕГН ********** сумата от 50лв., представляваща разноски за държавна такса и сумата от 2400лв., представляваща разноски за адвокатско 6 възнаграждение.