Определение № 613 от 07.12.2023, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 613 гр. Враца, 21.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно частно гражданско дело № 20231400500472 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е въз основа на постъпила частна жалба от „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от З. С. Р. – Управител, чрез пълномощник И. И. - юрисконсулт , против определение № 277/31.08.2023 г., постановено по гр. дело № 612/2022 г. на Районен съд - Оряхово, с което е изменено, на основание чл. 248 ГПК, Решение № 107 от 10.07.2023г. по гр. д. № 612 от 2022г. по описа на РСОряхово в частта му за разноските, като дружеството е осъдено да заплати на адв. М. В. М. от АК-Пловдив, с адрес в ***, сумата 600,00 лв. /шестстотин лева/, представляваща определено от съда адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

Жалбоподателят твърди, че о пределението е неправилно. Намира размера на присъденото адвокатско възнаграждение за прекомерен, доколкото с решението по делото Районен съд - Оряхово е взел отношение и се е произнесъл само относно валидността на клаузи, уредени в Договор за кредит № ***, сключен между страните в производството, а по отношение на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД съдът дължи преюдициално произнасяне относно валидността на договора и клаузите в него, тоест, дори да не е бил предявен изрично иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Счита, че в процесния случай разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не намира приложение, доколкото предявените искове се основават на един правопораждащ факт - договор за кредит, че 1 доколкото се касае за едно и също правоотношение и по двата иска при обективно съединяване на искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.

55, ал. 1 ЗЗД, размерът на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се определи съобразно материалния интерес по делото на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, а не съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно. Поддържа, че претендирането на суми по чл.

38, ал.1 от ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за всеки един от исковете, е нарушаване на изискването на чл. 40 от ЗАдв. за добросъвестно упражняване на професията и реализиране на правата, произтичащи от ЗАдв., както и че е налице злоупотреба с процесуални права от страна на пълномощника на ищеца, каквато чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България не допуска. Посочва, че доколкото в случая предявените искове изхождат от един и същ правопораждащ факт, който предполага еднаква защита, няма основание адвокатското възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете, че меродавен е общият интерес по делото, така както предвижда чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата. Счита търсеният адвокатски хонорар за прекомерен по см. на чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което дължимият размер на възнаграждението е минималният, определен по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. Позовава се и на параграф 21, 23 и 24 от Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 на Съда на ЕС, което смята, че съдът следва да съобрази, с оглед превеса й над националната практика, като на процесуалния представител на ищцата бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение.

Изтъква, че при определяне на размера им съдът следва да съобрази и, че делото не се отличава с процесуални усложнения, реално извършените действия от процесуалния представител, че производството по делото се е развило в минимални рамки и че спорът по делото е изцяло правен. Твърди също, че присъждане на допълнително възнаграждение в полза на адвоката би довело до накърняване изискването за справедлив процес, утвърдено в чл.

6 от ЕКПЧ, което е недопустим резултат, че Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. противоречи на правото на Европейския съюз - чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл.

47 ХОПЕС и на основание чл. 633 от ГПК, разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК в частта, предвиждаща минимален размер, под който намаляване на прекомерното адвокатско възнаграждение не може да бъде извършено, не следва да бъде прилагана. Моли съда, да отмени обжалваното определение на Районен съд - Оряхово като неоснователно и да допусне намаляване на присъденото възнаграждение, като присъди в полза на адвокат М. М. разумно и пропорционално възнаграждение в минимален размер за един иск - 300.00 лева, съобразно действащата към момента на сключване на Договора за правна защита и съдействие редакция на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия адв. М.

М. от АК-Пловдив, в който твърди, че обжалваното определение на Районен съд Оряхово е законосъобразно и правилно. Твърди, че за определяне минимума на размера на адвокатското възнаграждение при обективно 2 съединени искове е от значение търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединяване на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, поотделно, а не в сбор, като според чл. 2, ал. 5 от Наредба № I за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове, независимо от начина на тяхното съединяване .

Поддържа, че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, се има предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор, и се определя за всеки иск минимално възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. Посочва също, че конкретния минимален размер на адвокатското възнаграждение следва да бъде съобразен с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 6 от същия нормативен акт. В подкрепа на твърденията си посочва и практика на ВКС и др. съдилища.

Изтъква, че в случая предметът на делото е правен спор, с предявени два иска за нищожност; срещу два отделни ответника: 1/ иск за прогласяване на нищожност на клауза за неустойка и 2/ иск за връщане на недължимо платено, и съгласно разпоредбата на чл.2, ал. 5 от Наредбата, следва да се определи адвокатско възнаграждение по всяка една от двете искови претенции поотделно. Счита за неоснователни възраженията на ответника, че двата иска произтичали от едни и същи правоотношения, след като са предявени и разгледани от съда два отделни иска, най-малкото защото тези два иска имат различен фактически състав, съдържание, предмет на доказване и оттам всеки един от тях подлежи на различни критерии за преценка относно неговото уважаване. По отношение на възражението за размера на възнаграждението определено съда, се позовава на Определение № 28/21.01.2022 г. на ВКС по ч.т.д. № 2347/2021 г. II-ро отд., съгласно което при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78. ал.5 от ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери. Моли съда да остави без уважение молбата на „Вивус.БГ” ЕООД и да му присъди възнаграждение на основание чл.38 ал.1 от ЗА, за депозирания отговор.

Въззивният съдебен състав намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК против подлежащ на обжалване съдебен акт по чл. 248, ал. 3, изр. 1 от ГПК; същата отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, вр. с чл. 275, ал. 2 от ГПК, поради което е допустима.

За да се произнесе по основателността на частната жалба, настоящия съдебен състав взе предвид следното:

С решение № 107/10.07.2023 г., постановено по гр. дело № 612/2022 г.

3 на Районен съд - Оряхово, е провъзгласена нищожността на клаузата, предвиждаща „такса бързо разглеждане”, уговорена в договор за кредит № ***/01.05.2019г. и анекс към него, сключени между С. В. С., ЕГН:********** от с.***, обл.Враца, *** и „Вивус БГ” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от З. С. Р. и А. М., на основание чл.10а, вр. чл.19, ал.4, вр.чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 от ЗЗП, вр. чл.146 от ЗЗП и е осъден, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД „Вивус БГ” ЕООД да заплати на С. В. С. сумата 248.32 лева, представляваща платена без основание сума като „такса бързо разглеждане”, предвидена в договора за кредит и анекса към него, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 10.10.2022г. до окончателно изплащане на сумата. С решението е осъден, на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 от ЗА, „Вивус БГ” ЕООД да заплати на адв.М. В. М. от АК - Пловдив, сумата 400.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.

В мотивите на решението в частта за разноските е прието, че са налице предпоставките за уважаване на искането на адв. М. М. - процесуален представител на ищеца, за присъждане на адвокатското възнаграждение, което да бъде определено при условията на чл.38, ал.1 от ЗА, като в случая определеното възнаграждение за иска с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД следва да се определи с оглед на разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие при дела с интерес до 1000.00 лева, минималното адвокатско възнаграждение е 400.00 лева.

Приел е също за неоснователно искането за присъждане на възнаграждение за всеки от предявените искове, тъй като се касае за два иска за едно и също правоотношение, по един и същи договор за кредит, като при обективното съединяване, двата иска съвпадат със сбора от цената на всеки един от тях общо 253.48 лева, а размера на адвокатското възнаграждение се определя съобразно материалния интерес по делото и същият е в размер 400.00 лева.

В срока за обжалване на решението адв. М. М. е депозирал молба вх. № 2407 от 21.07.2023г. по чл.248 ГПК с искане за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като му присъди сумата 800 лева, като по молбата е изразено становище от ответника „Вивус БГ” ЕООД за нейната неоснователност.

По тази молба Районен съд - Оряхово се е произнесъл с обжалваното определение № 277/31.08.2023 г., в което е приел, че с решението се е 4 произнесъл по два обективно кумулативно съединени искове - установителен и осъдителен, които се основават на различни правопораждащи факти, защитават различни интереси, на доказване подлежат различни факти във връзка с уважаването им, респ. не предполагат еднаква защита по тях, и затова, предвид уважаването и на двата иска, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът неправилно е определил минималното адвокатското възнаграждение само по единия от тях на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата в редакцията й в ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г., а не към датата на сключване на договора за правна помощ между адв. М. В. М. и ищцата С. В.

С. - 07.06.2022г. Съдът е приел, че съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата в редакцията й в ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г. - т. е. тази, действаща към датата на сключване на представения по делото договор между адвоката и ищцата от 07.06.2022 г., на адв. М. се дължи възнаграждение от общо 600,00 лв. или по 300 лв. за всеки от исковете.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

На първо място, неправилен е извода на първоинстанционния съд, че минималното адвокатското възнаграждение следва да се определи по редакцията на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г., действаща към датата на сключване на представения по делото договор за правна защита и съдействие между адвоката и ищцата от 07.06.2022 г., а не по редакцията й в ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г., действаща към датата на приключване на съдебното дирене и даване ход на делото по същество.