Решение № 11127 от 08.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11127 гр. София, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20241110145897 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от ДРУЖЕСТВО ЕИК:

*********, срещу А. А. Ц., ЕГН: ********, с която са предявени положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с предмет твърдените от ищеца притезания, обективирани в издадената заповед за изпълнение на парични задължения по реда на чл. 410 ГПК а именно 1) сумата от 532,50 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 40005884215 от 20.09.2021 г. ведно със законната лихва от подаване на заявлението 29.01.2023 г. до окончателно изплащане на вземането; 2) сумата от 115,25 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 05.05.2022 г. до 05.03.2023 г.;

3) сумата от 133,29 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 06.04.2022 г. до 05.03.2023 г., 4) сумата от 98,37 лева – законна лихва за периода от 05.03.2023 г. до 28.11.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 38640/2023 г. по описа на СРС, 24-ти състав.

Претендираното вземане е в общ размер на 879.50 лева, от които: неплатена главница в размер на 532.59 лева, дължима от 05.05.2022 г. до 05.03.2023 г.; договорно възнаграждение в размер на 115.25 лева, дължимо за периода от 05.05.2022 г. до 05.03.2023 г., 133.29 лева, лихва за забава, дължима от 06.04.2022 г. до 05.03.2023 г., и 98.37 лева законна лихва, дължима от 05.03.2023 г. до 28.11.2023 г., както и възнаграждение за допълнителни услуга „Фаст“ за 146.56 лева и услуга „Флекси“ за 293.31 лева.

В исковата молба се навеждат твърдения, че на 20.09.2021 г. е сключен Договор за потребителски кредит № 40005884215 в следните параметри: сума на кредита - 800 лева, 1 срок на кредита – 18 месеца, годишен процент на разходите – 48.72%, годишен лихвен процент 41%, както и вече релевираните възнаграждения за допълнителни услуги. Към момента на падежната дата, а именно 05.03.2023 г. съгласно Договора за потребителски кредит, длъжникът не е изпълнил договорните си задължения.

Настоящият съдебен състав е указал на ищеца в едноседмичен срок от връчването на съобщението да формулира петитум съответстващ на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, включително съобразен с заявлението и издадена заповед по реда на чл.

410 ГПК, т.е. да индивидуализира твърдените притезания по основание, размер и период.

С молба, вх. 250287/02.08.2024 г. е направен опит указанията на съда да бъдат изпълнени. В молбата първо са посочени несъществуващи в заповедта по чл. 410 ГПК вземания и второ са предявени осъдителни искове с притезания, които са били предмет на съдебен контрол.

Специфичните особености на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно изискването за идентичност на основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство и основанието и размера на вземането по предявения иск Тълкувателно решение № 8/2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС. Поради което всички претенции, които не са били предмет на вече издадена заповед по чл. 410 ПГК не следва да бъдат разглеждани от исковия съд.

Заповедният съд по ч. гр. дело № 65472/ 2023 г. по опис на СРС, 24 състав с Разпореждане №. 163094 от 31.12.2023 г. е отхвърлил искането за издаване на заповед за изпълнение за сумите, представляващи допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“.

Разпореждането не е обжалвано и е влязло в сила. Редът за защита на отхвърлените претенции е чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК. Ищецът е следвало осъдителен иск в предвидения от закона преклузивен срок, арг. чл. 415, ал. 4 ГПК. Следователно осъдителният иск следва да бъде върнат като недопустим.

С Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. с т. 11 “б” е ясно указано, че въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. В настоящата хипотеза 1) е налице пълен идентитет в основанието и 2) пропуснат преклузивен срок.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор от ответника.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Правна квалификация: предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правна квалификация чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Правопораждащият фактически състав по иска с правна квалификация чл. 79, ал.

2

1 ЗЗД включва 1) наличие на валидно облигационно правоотношение, породено от сключен договор за потребителски кредит; 2) в изпълнение на който кредиторът е предоставил, съответно потребителят е усвоил договорената сума, 3) наличието на валидна клауза от договора, предвижда размера и начина на формиране на договорната възнаградителна лихва, включително на предварително уговорените такси и неустойки.

В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума; както и валидността на клаузата определяща размера и начина на формиране на възнаградителната лихва, уговорени такси и неустойки, т.е. липсата на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски кредит.

В тежест на ответника е да установи в условията на пълно и главно доказване е да установи фактите, че е погасил процесното вземане.

С Определение № 12336/27.03.2026 г. е върната исковата молба в частта в частта, с която са предявени осъдителни искове за сумата от 146.56 лева - възнаграждение за допълнителни услуга „Фаст“ и сумата от 293.31 лева възнаграждение за допълнителни услуга Флекси“.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната 3 практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Настоящият състав на съда приема, че е налице недействителност на договора за потребителски кредит, тъй като е налице неравноправност на клаузите, предвиждащи задължение на потребителя за заплащане на допълнителните услуги Фаст и Флекси в общ размер на 439,87 лева. Задълженията по тях е следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР като общ разход по кредита, съответно невключването им води до недействителност по чл. 22 ЗПК. В Решение от 21.03.2024г. по С-714/22 на СЕС в т. 2 се приема, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени разходи, то е допустимо този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата недействителност да води единствено до връщане от страна на потребителя на предоставената в заем главница. Съгласно чл. 19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). Съгласно С714/22 на СЕС член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

С оглед обстоятелството, че процесните притезания по допълнителни услуги са включени наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за 4 потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.