Решение № 125 от 19.02.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 125 гр. гр. Хасково, 19.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20235640101237 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.10а, чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, от Д. К. Д., ЕГН **********, с адрес: **********, адв. Б. С. З. от САК и Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ **********, представлявано от управителя Д. М. М., съдебен адрес: **********, против “Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к. 1324, район Люлин, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, представлявано от С. П. П. – ********** (правоприемник на “Вива Кредит“ ООД, ЕИК 201995287).

Ищцата твърди, че на ********** сключила договор за паричен заем № ********** с ответното дружество, в който страните се били договорили да й бъде отпуснат заем в размер на 1000 лева, при 18 броя двуседмични погасителни вноски. В договорът било посочено, че годишният лихвен процент ще бъде в размер на 40.32 %, а ГПР в размер на 49.39%.

В чл. 1, ал.3 от същия било уговорено, че кредиторът предоставял на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателят да бъде начислена допълнителна такса в размер на 491,04 лв., която да бъде разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема.

В чл. 5 ал. 1 страните уговорили още, че заемателят се задължавал в срок до 3 три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:

Поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или 1 банкова гаранция, а съгласно уговореното в ал. 2 на чл. 5 от договора, в случай на непредоставяне на обезпечението, потребителят дължал неустойка в размер на 327,42 лв., която било уговорено да бъде заплащана разсрочено, като в този случай дължимата вноска ставала в размер на 109,57 лв., а общото задължение по кредита - в размер на 1972,26 лв.

Ищцата счита процесният договор за нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, поради неспазване на предвидената от закона форма. Нарушено било изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. В тази връзка ищцата твърди, че не й било предоставено копие от Общите условия и погасителен план, което било в пряко нарушение на императивните правила, установени със ЗПК, както че и договорът не бил подписан на всяка страница.

Посочва се, че договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно - годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, без изрично да били описани и основните данни, които били послужили за неговото изчисляване. Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно - кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР, което пряко противоречало на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Кредиторът не бил посочил как се изчислява ГПР, включвала ли се към него такса за експресно разглеждане, неустойка за непредоставяне на поръчител, застраховка и т.н. По този начин потребителят нямал реалната възможност да изчисли реалният ГЛП, без същият да притежава специални знания и умения. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по същия. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка за поръчител) обаче според ищцата водели до различен размер на ГПР от посочения, като сочи че съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“.

В договора за потребителски кредит бил налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сочи се, че настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. Неустойката по чл. 4 била такава за 2 непредставяне на поръчител по кредита. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, като в съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично било посочено: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". Съгласно чл.2 ЗПК пък, целта на закона била да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит.

В този смисъл клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемателят дължи неустойка в случай на непредоставяне на поръчител, била нищожна както и противоречала на целта на закона /чл. 2 ЗПК/. В случай на преценка от страна кредитора, че длъжникът не отговаря на определени изисквания, следвало да откаже да сключи договора, а не въпреки това на длъжника да се вменява задължение да осигури документ едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. – увеличавала се опасността от свръхзадлъжнялост. По този начин, вместо кредиторът да спазва целта на закона, а именно - отговорно кредитиране, той съдавал предпоставки потребителят да изпадне в свръх задълженост.

Отделно от това ищцата счита, че неустойката за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение), била типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване, в който смисъл била и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д.

№ 1/2009 г. на ВКС.

Налице било заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като претендираната неустойка се явявала уговорена с цел заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, уреждаща максимален размер на годишния процент на разходите.

С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - непредставен поръчител, от което обаче не произтичали вреди. Така подобна неустойка възмездявала „нищо“. В случая кредиторът начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски, а от това се извеждал извод, че нито една от страните нямала реално намерение да бъде предоставен поръчител. Ако кредиторът действително имал желание и цел да му бъде предоставен поръчител или банкова гаранция, същият могъл да отпусне 3 кредита след предоставянето на такъв или да откаже сключване на договор за паричен заем, каквато била обичайната практика при предоставяне на кредити. Дори да се приемело, че страните били допускали възможността потребителят да предостави поръчител или банкова гаранция и „неустойката“ да не се дължи, то според ищцата това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като дори и при непредоставяне на поръчител, договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка, а кредиторът не се бил възползвал от правата си, дадени му с чл. 71 ЗЗД. Тази „неустойка“ имала белезите на възнаградителна лихва, изначално уговорена между страните и разсрочена за заплащане с всяка погасителна вноска.

Ищцата счита, че тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така, тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Посочва се още, че нищожна и противоречаща на закона, в пряко противоречие на ЗПК, била и клаузата, с която се уговаряло заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане. Съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като по арг. от чл.10а, ал.2 ЗПК тези такси не можели да бъдат свързани с усвояване и управление на кредита. В този смисъл било изменението на ЗПК през 22.04.2014 г., като в мотивите се посочвало: „Забранява се на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия по одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление. Освен това, кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисионна за едно и също действие. Въвежда се изискване видът, размерът и действието, за което се събират таксите и комисионните, да се описват ясно и точно в договора за кредит“. Безспорно според ищцата било, че такса „бързо разглеждане“ била свързана с усвояването на кредита и същата не представлявала допълнителна услуга. Следвало да се посочи също, че сумата, която била заплатена за тази „услуга“ била твърде висока - за кредит от 500 лв., кредиторът начислявал такса в размер на 106,47 лв.

В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответникът не бил включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“ и допълнителна услуга, като и двете по своята същност представлявали печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза многократно над допустимия, а не както бил посочен в договора. Ето защо, било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът бил заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

4

Освен това, според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни.