Решение № 413 от 16.11.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 413 гр. София, 09.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Валя Рушанова

Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора Тома Г. Комов като разгледа докладваното от Валя Рушанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200407 по описа за 2023 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на защитниците на подсъдимия Н. Г. К. срещу решение № 32/10.03.2023 г. по внохд № 302/2021 г. на Апелативен съд Варна.

В жалбите се заявяват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-т.3 от НПК. Развива се оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че според обвинителния акт на подс. К. е повдигнато обвинение по „чл. 213, ал. 3, т. 5 вр. с ал. 2, т. 1 и 2 вр. с ал. 1 и вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 130, ал. 2 от НК“, а по обвинението по чл. 130, ал. 2 от НК в първоинстанционната присъда отсъствал оправдателен диспозитив. Налице било вътрешно противоречие в мотивите на ОС - Търговище, които били напълно споделени от АС - Варна по отношение на това коя група свидетели по делото следва да бъде кредитирана, а същевременно оправдателната част на присъдата се основавала именно на показанията, които са били отхвърлени от съдилищата като недостоверни. Претендират се и нарушения при събирането, анализа и оценката на доказателствата; неизпълнение на основното задължение на въззивната инстанция, регламентирано в чл. 314 от НПК; липса на мотиви; символично маркиране на доводите на защитата, без същите да са получили удовлетворителен процесуален отговор;

1 неоснователно отхвърляне на доказателствени искания на защитата, непълноценна проверка на гласните доказателствени средства и неправилна тяхна оценка. Предвид дефицита в доказателствената дейност изцяло недоказани останали всички елементи от състава на изпълнителното деяние по чл. 213а от НК. Изразява се и несъгласие с мотивите на въззивния съд, който приел, че не било допуснато нарушение по отношение правото на защита на подс. К., с признаването за виновен на подсъдимия по непредявено обвинение - както по отношение на периода на продължаваното престъпление, така и относно целта на извършване на престъплението.

Справедливостта на наложеното наказание се атакува с доводи за приложението на чл. 55 и чл. 66, ал. 1 от НК, като се изтъкват съображения за недооценяване от въззивния съд на изтеклия продължителен период на наказателното производство, през който подсъдимият нямал никакви простъпки и обвинения за други престъпления, което навеждало на заключение за невисоката лична обществена опасност на подсъдимия.

В заключение, при условията на алтернативност, се иска отмяна на обжалваното решение и оправдаване изцяло на подсъдимия; отмяна на решението и връщане на делото на въззивната инстанция; изменяване на решението с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и/или намаляване размера на наложеното наказание с приложението на чл.66, ал.1 от НК.

В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Н. К., редовно призован, не се явява.

Защитниците му поддържат доводите, развити в касационните жалби, както и отправените в тях искания.

Представителят на ВКП дава заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила, а касационните жалби – без уважение.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните, изтъкнатите съображения в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното:

С присъда от 21.05.2021 г. по нохд № 135/2018 г., Окръжен съд – Търговище е признал Н. Г. К. pа виновен в това, че при условията на продължавано престъпление на 12. 12. 2017г. в гр. Търговище в качеството си на длъжностно лице с цел да принуди З. Д. С., Е. И. Ф., С. А. С. и С. С. С. да се разпоредят със свое право - да върнат заемите си към „М. к.“ ЕАД, ги заплашил с насилие, като деянието е придружено със заплаха с убийство и с нанасяне на лека телесна повреда на С. С., изразяваща се в причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето - поради което и на основание чл. 213а, ал. 3, т. 5 във вр. с ал. 2, т. 1 и 2 и ал. 1 и вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 130 ал. 2 от НК го осъдил на 5 (пет) години „лишаване от свобода“, при първоначален „общ“ режим, както и „глоба“ в размер на 5000 /пет хиляди/ 2 лева.

На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът приспаднал времето, през което подсъдимият е бил с мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест”.

С посочената присъда съдът признал подсъдимия за невиновен в това на 11.12.2017 г. да е извършил горепосоченото деяние по отношение на Х. Х. Г. в офиса на фирма „М. к.“ ЕАД – София в гр.Търговище посредством действия, с които да принуди Х. Г. да се да се разпореди със свое право - да върне заемите си към „М. к.“ ЕАД, да го е заплашил с насилие, като деянието да е придружено със заплаха с убийство и с нанасяне на лека телесна повреда на Х. Х. Г., поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправдал по предявеното му обвинение в тази част.

Съдът се е произнесъл по направените по делото разноски, както и по веществените доказателства.

С атакуваното въззивно решение апелативният съд упражнил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, като:

- изменил първоинстанционната присъда № 6 от 21.05.2021 г. на Окръжен съд – Търговище, постановена по нохд № 135/2018 г., в частта, в която е прието, че целта на подс. К. е да принуди пострадалите да се разпоредят със свое право, като приложил закон за същото наказуемо престъпление и приел, че целта на подсъдимия е да принуди пострадалите да се разпоредят с вещ/пари;

- изменил присъдата и в частта, в която на подс. К. е наложено наказание пет години лишаване от свобода, като на основание чл. 55, ал. 1, т.

1 от НК намалил наказанието до размер от четири години лишаване от свобода.

Съдът се е произнесъл по направените разноски пред въззивната инстанция.

В останалата част първоинстанционният съдебен акт бил потвърден.

Касационните жалби на защитниците на подсъдимия са насочени към проверка на съдебен акт по чл. 346, т. 1 от НПК – решение на въззивната инстанция, депозирани са в законоустановения 15-дневен срок от връчване на съобщенията за изготвяне на въззивното решение и са допустими.

Изложените в жалбите доводи, подкрепящи наведените касационни основания, позволяват общото им обсъждане.

Разгледани по същество същите са неоснователни по следните съображения:

І. По доводите за допуснати нарушения на процесуалните правила.

Обобщено те са развити в няколко насоки – а) отсъствие на мотиви и задълбочен отговор на доводите и възраженията на защитата; б) процесуални нарушения, свързани с постановяването на осъждане по различно от 3 предявеното с обвинителния акт обвинение; в) неизпълнение на задължението на съдилищата да разкрият обективната истина чрез събиране на доказателства, изразило се в недопускане на доказателствени искания на защитата; г) пороци в аналитичната и оценъчната дейност на въззивния съд.

На първо място лишено от основание е оплакването за липса на отговор на наведените от защитата доводи и възражения. Прегледът на реализираната от апелативния съд процесуална дейност по събиране, проверка и оценка на доказателствения материал позволява да се заключи, че претендираните нарушения на процесуалните правила не са допуснати. Въззивният акт е изготвен в пълно съответствие с изискванията на чл. 339 от НПК - обстойно и детайлно са обсъдени доводите на защитата относно правилността на първоинстанционната присъда, като на всяко от тях е даден пространен и убедителен отговор. Невярно се сочи, че е налице съществен дефицит в коментара на въззивния съд относно качеството на подсъдимия като длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, т. 1, б. “б“ от НК . На л. 115 (на гърба) от въззивното производство съдът, обсъждайки приложението на материалния закон, се позовавал на изяснените факти във връзка с възложените по силата на трудов договор служебни задължения на касатора и обхвата на фактически осъществяваната от него дейност, след което е направил заключението за наличието на признака по чл. 213а, ал. 3, т. 5 от НК - „деянието да е извършено от длъжностно лице“. В контекста на отправеното оплакване за процесуално нарушение е достатъчно да се посочи, че мотиви по този въпрос са изложени от контролирания съд и те са достатъчни както в съдържателен план, така и като аргументация, че да е ясно проследим начина на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. По идентичен начин – съдилищата са изтъкнали достатъчно съдържателни съображения по възраженията за противоречия в доказателствения материал, евентуалната предубеденост на св. З. С., С. С., Е. Ф. и С. С., съображенията си за некредитиране на св. В. В., К. И., В. В. и С. С., доводите за недоказаност на обвинението и отсъствието на елементи от обективната страна от състава на престъплението по чл. 213 а, ал. 3, т. 5 във връзка с ал. 2, т. 1 и т. 2 и ал. 1 от НК.

На следващо място се твърди, че правото на защита на жалбоподателя е нарушено, като оплакването се подкрепя с три довода - всичките на плоскостта на обвинението, по което се е защитавал касатора.

Според първия от тях нито първия съд, нито въззивният съд са се произнесли по обвинение по чл. 130, ал. 2 от НК, за което е бил предаден на съд Н. К..

Соченото е невярно и почива на неправилно разбиране на обвинението, по което е предаден на съд касатора. Установява се, че съдебното производство пред Окръжен съд – Търговище е образувано по обвинителен акт срещу подсъдимия К. за извършено едно престъпление - това по чл. 213а, ал. 3, т.5 във връзка с ал.2, т.1 и т. 2 и ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 130, 4 ал. 2 от НК. Видно е, че подсъдимият е предаден на съд за едно престъпление, а не за множество престъпления, така както се изтъква в една от касационните жалби и се претендира произнасяне с отделен диспозитив на присъдата.

Използваната от прокурора техника да посочи връзката с чл. 130, ал. 2 от НК е, за да се поясни квалифициращия признак по чл. 213а, ал. 2, т. 2 от НК – „деянието да е придружено с причиняване на лека телесна повреда“. Именно това определя предмета на наказателното производство, обхвата на защитата, както и предмета на съдебното произнасяне. Друг е въпросът, че престъплението по чл.130, ал.2 от НК се преследва по тъжба на пострадалия по чл. 81 от НПК, като наказателното производство е от частен характер, а не от общ – както е в настоящия случай.

Вторият довод е развит на плоскостта на вътрешна противоречивост в мотивите на съдебните актове, доколкото касаторът е бил осъден за продължавано престъпление, извършено на 12.12.2017г., а в приетите за установени фактически обстоятелства съдилищата са посочили, че един от елементите на престъпната деятелност (нанасянето на леката телесна повреда на св. С. С.) e осъществен на 11.12.2017 година.

Оплакването е неоснователно. Отсъства претендираното противоречие.

Касае се за продължавано престъпление, при което отделните деяния, включени в продължаваното престъпление, не се оценяват като самостоятелни престъпления, а като елементи от едно престъпление. То е довършено тогава, когато е приключило последното деяние. (арг. от чл. 80, ал. 3 от НК - вж. напр. Р. № 373 от 25.10.2011 г. на ВКС по н. д. № 1905/2011 г., II н.о и др.) В конкретния случай последното деяние е осъществено на 12.12.2017г. и именно за това време на извършване на престъплението е признат за виновен и осъден жалбоподателя.

Лишено от основание е последно развитото съображение за осъждане по ненадлежно предявено обвинение, предвид изменението в специалната цел на дееца - от такава да се принудят пострадалите да се разпоредят със свое право в такава пострадалите да се разпоредят с вещ/пари. Фактите, определящи фактическия състав на престъплението нито са изменени, нито са разширени по обем с нови факти. Още от обвинителния акт подсъдимият се е защитавал срещу твърдението, че упражнената от него принуда е била с цел пострадалите да върнат заемите си на дружеството, т.е. да се разпоредят с пари и именно по това обвинение е бил признат за виновен и осъден. Затова, прилагайки закон за същото наказуемо престъпление, при отсъствие на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, съдът не е допуснал съществено нарушение на процесуалните, нарушаващо правото на защита на подсъдимия.