Решение № 15557 от 04.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15557 гр. София, 04.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА при участието на секретаря АНЕЛИЯ Н. Г. като разгледа докладваното от РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело № 20241110165296 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от В. С. С., ЕГН **********, с постоянен адрес в ..., чрез пълномощника му адв. И. Г., АК – Благоевград, със съдебен адрес в гр. София, ж. к. „Света Троица“, бл. 106, вх. Б, ет. 5, ап. 127 против „Креди Йес” ООД, ЕИК 200688545, седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от управителя В.М.И..

В исковата молба ищецът излага твърдения, че с ответника имат сключен Договор за паричен заем № 291782 от 09.05.2023 г., съгласно който ответникът, в качеството си на кредитодател, е отпуснал заемна сума в размер на 400 лв. срещу задължението на ищеца да върне същата на 3 седмични вноски. Съгласно клаузата на чл. 6 кредитополучателят се е задължил да предостави едно от следните обезпечения – поръчител, банкова гаранция, ипотека или залог, като при неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 272,07 лв. Тъй като ищецът не е изпълнил задължението си да предостави обезпечение е начислена неустойка, която е платена заедно с погасителните вноски.

В исковата молба се излагат подробни доводи и съображения за недействителност на договора за паричен заем, като противоречащ на императивни правни норми и съдържащ неравно правни клаузи.

Като излага тези обстоятелства, процесуалният представител на В. С. обосновава правния интерес от предявяването на установителен иск за прогласяване на нищожността на неустоечната клауза на чл. 8 от договора за паричен заем № 291782 от 09.05.2023 г. и на осъдителен иск за заплащане на сумата от 10 лв., частично предявена от сума в размер на 272,07 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем № 291782 от 09.05.2023 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 04.11.2024 г., до окончателното й изплащане.

С исковата молба ищецът моли за събирането на писмени доказателства и за допускането и назначаването на съдебно – счетоводна експертиза.

В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител.

1

В срока по чл. 131 ГПК процесуалният представител на ответното дружество, депозира отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани.

Твърди се в отговора, че клаузата на чл. 8 от процесния договор не противоречи на 146 ал. 1 от ЗЗП, тъй като клаузата е индивидуално уговорена, а размерът на неустойката и фактите, при които тя е дължима, са определени изначално и известни на заемополучателя.

Ответникът излага доводи, че размерът на неустойката не следва да се включва в ГПР по договора, но дори и да бъде включен в него, това не води до недействителност на договора или отделни негови разпоредби, тъй като не е налице противоречие с разпоредбите на ЗПК.

Сочи се в отговора, също така, че исковите претенции са недоказания, тъй като ищецът не е представил договора, чиято недействителност се претендира.

С отговора ответникът представя писмени доказателства.

За датата на откритото съдебно заседание процесуалният представител на ответното дружество депозира писмено становище, с което заявява, че поддържа направените с отговора възражения и искания. Не ангажира нови доказателства.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните, а и от представените писмени доказателства се установява, че между ищеца, като заемател, и ответното дружество, като заемодател, е сключен договор за паричен заем № 291782 от 09.05.2023 г., съгласно който „Креди Йес“ ООД е отпуснало заемна сума в размер на 400 лв. срещу задължението на ищеца да върне същата на 3 месечни вноски, като първото плащане е на 09.06.2023 г., а последното – на 09.08.2023 г. Размерът на погасителната вноска е 142,31 лв., а общата сума за плащане – 426,93 лв. Посоченият в договора годишен процент на разходите е 47,68 %.

Съгласно клаузата на чл. 6 кредитополучателят се е задължил да предостави обезпечение, под формата на ценна книга в полза на заемодателя. При неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 272,07 лв. на основание чл. 8 от договора, начислена, заедно с погасителни вноски подоговора. Страните не спорят, че заемателят не е изпълнил задължението си да предостави обезпечение, поради което е начислена неустойка в горепосочения размер.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира предявения иск за прокласяване на нищожността на процесния договор за паричен заем за допустим и основателен, а искът за осъждане на ответното дружество да върне полученото въз основа на договора, като дадено на нищожно основание – за неоснователен, предвид следните съображения:

Сключеният между ищеца и „Креди Йес“ ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В частност преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8 от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки- съдържанието на договора не може 2 да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,68 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно- неустойката в размер на 272,07 лв., която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите- ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита)- чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни- чл.

19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 272,07 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от 3 предварителното издаване на ценна книга в полза на заемодателя. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.

Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл.

19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката представлява над 50 % от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите в размер, който е значително повисок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед гореизложеното, задължението по чл. 11, ал. 1 не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 11, ал. 1, те не могат да изпълнят отредената им функция- да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).