Определение № 2439 от 25.08.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2439 гр. София, 25.08.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско дело № 20268002900332 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД обжалва Решение № 254/10.11.2025 г. по в.гр.д. № 296/2025 г. на АС-Велико Търново в частта, с която е потвърдено Решение № 154/22.03.2025 г. по гр.д. № 773/2022 г. на ОС-Велико Търново за осъждането му да върне на Л. Т. Д. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следните платени от ищеца в периода 06.09.2008 г. – 01.11.2017 г. в изпълнение на неравноправни клаузи от договор за банков кредит от 30.07.2008 г. суми: над 2 551,06 шв.фр. до 7 803,69 шв.фр. – едностранно увеличена възнаградителна лихва, над 16 938,23 лв. до 37 197,82 лв. – част от погасителните вноски, формирана от повишение на валутния курс на швейцарския франк спрямо валутата на фактическото погасяване, и над 1 237,24 шв.ф. до 3 127,29 шв.фр. – месечна такса за управление на кредита.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд неправилно е определил началото на течение на погасителната давност за процесните вземания, като вместо да съобрази момента на извършване на недължимите плащания, както предвижда императивният национален закон и постановената по него задължителна съдебна практика, той е отчел ирелевантния субективен елемент „узнаване“ от потребителя за наличие на неравноправност в клаузите-източник на погасените вземания, който нито е възприет от българския законодател чрез уреждането му в обективното право, нито може да бъде изведен чрез принципа на директния ефект на европейското право. Касаторът допълва, че тълкуването на СЕС, дадено по реда на преюдициалните запитвания по чл. 267 ДФЕС, не винаги е „до такава степен задължително“, че да дерогира задължителното тълкуване на националната юрисдикция, в случая – дадено с Постановление на ПВС № 1/1979 г., а също и че въззивният съд се е позовал на решения на СЕС по казуси, неидентични с настоящия откъм факти или национална уредба на запитващата юрисдикция. Поддържа също, че съдът погрешно му е възложил последиците от неизпълнена доказателствена тежест относно факта на узнаването и необосновано е приел за доказано твърдението на потребителя за 1 узнаване за неравноправността на оспорените клаузи през 2022 г., без да отчете, че при полагане на дължимата грижа последният би могъл да узнае за това най-късно към момента, в който са увеличени погасителните му вноски поради изменение на лихвата и на валутния курс, считано от когато до предявяване на исковете петгодишният давностен срок се явява изтекъл. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът Л. Т. Д. моли да не се допуска обжалване, защото част от поставените въпроси не са правни, а останалите са решени в съответствие с практиката на ВКС и СЕС. Изразява становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Л. Д. е предявил срещу касатора искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за установяване на частична нищожност на договор за кредит от 30.07.2008 г. и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платени в периода 06.10.2008 г. – 06.10.2022 г. без основание (поради частичната нищожност) суми, както следва: 7 803,69 шв.ф. – платена като възнаградителната лихва, начислена след едностранно увеличение на лихвения процент, 37 197,82 лв. – платена увеличена стойност на кредита в резултат от промяна на валутния курс на швейцарския франк към лева, 1 000,44 шв.фр. – платена като такса за усвояване на кредита, и 3 127,29 шв.фр.

– платена като такса за управление на кредита, ведно със законната лихва върху главниците от предявяване на исковете до погасяването.

В исковата молба, подадена на 01.11.2022 г., ищецът е заявил, че е узнал за неравноправността през 2022 г., а в отговора ответникът се е позовал на погасителна давност при твърдението, че тя тече от извършване на недължимите плащания.

Първоинстанционният съд е установил, че на 30.07.2008 г. между страните е сключен договор за банков кредит, по силата на който на ищеца е предоставен кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността на 40 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк срещу задължението му да върне заетата сума заедно с възнаградителна лихва в размер на сбора на приложимия за съответния период базов лихвен процент на банката и фиксирана надбавка, както и да плати еднократна такса за усвояване в размер от 1,5 % от кредита и месечни такси за управление на кредита в размер от 0,03 % от непогасения кредит; предвидено е кредитът да се погасява в швейцарски франкове, а при плащане с лева или евро банката да превалутира сумата по курс „продава“ за швейцарския франк към момента на погасяването; уговорено е право на банката да променя едностранно размера на възнаградителната лихва. Съдът е аргументирал, че кредитополучателят има качеството на потребител и договорът попада в приложното поле на ЗЗП.

Преценявайки валидността на оспорените клаузи на договора, той е заключил, че уговорката за едностранно (от банката) изменение на възнаградителната лихва, и тези, с които потребителят се съгласява да поеме валутния риск, не са индивидуално уговорени и създават значително неравновесие в ущърб на потребителя, нарушаващо принципа на добросъвестността. Въз основа на 2 счетоводни заключения съдът е приел, че в резултат от курсовата разлика между валутата на кредита и на плащанията кредитополучателят е платил с 37 197,82 лв. в повече от първоначалната левова равностойност на кредита, а в резултат от едностранното увеличение на възнаградителната лихвата - с 7803,69 шв.фр. в повече от първоначално уговорената, както и че са платени таксите, чието връщане се претендира. Намерил е, че посочените суми подлежат на връщане като недължимо платени и че вземанията за тях не са погасени по давност, доколкото кредитополучателят не е знаел за неравноправността. С тези съображения е уважил исковете.

По осъдителните искове решението е обжалвано частично – в размерите и за периодите, за които ответникът е поддържал погасяване на вземанията по давност. Във въззивната жалба е развито оплакване за неправилно приложение на материалния закон относно началото на давността, като към заявената с отговора теза е допълнено, че ако се приеме за релевантно узнаването от потребителя за неравноправността, то давността следва да тече от момента на значителното увеличаване на погасителните вноски в резултат от приложение на неравноправните клаузи през 2010 г. – 2011 г., а по-късното узнаване следва да бъде доказано от ищеца.

Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния фактическа обстановка. Достигнал е и до идентичен извод за неравноправност на клаузите за валутния риск, спорът за чиято валидност също е бил пренесен пред него с въззивната жалба (чл. 6, ал. 2 и чл. 23), и е съобразил влязлото в сила поради необжалване първоинстанционно решение за обявяване на нищожността на останалите оспорени с исковата молба клаузи (извън която е клаузата на чл. 4, т. 1 относно еднократната такса за усвояване на кредита).

Потвърдил е извода на първоинстанционния съд, че сумите, платени въз основа на нищожните клаузи, са в размерите, изведени в счетоводните заключения (съобразно които са били увеличени и исковете), и че подлежат на връщане. По оплакването за неправилно приложение на правилата за давността съдът, позовавайки се на практика на ВКС и СЕС, е аргументирал, че давностният срок за погасяване на реституционното вземане на потребителя, възникнало поради неравноправност, тече от неоснователното плащане, но само ако към този момент платецът е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на съответната клауза – като знание и за фактите, и за правото. Отрекъл е релевантността на момента на изпълнение на договора и на момента на установяване на неравноправност на идентична клауза в договор с друг потребител по дело, по което настоящият ищец не е бил страна. Посочил е, че при липса на доказан от банката по-ранен конкретен момент на узнаване, такъв би бил моментът на съдебно установяване спрямо настоящия ищец на съответната неравноправност, но в случая е зачел признанието на ищеца за узнаване непосредствено преди предявяване на иска, поради което е заключил, че възражението за погасителна давност е неоснователно. В резултат първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваната пред настоящата инстанция част, с която са уважени осъдителните искове за връщане на сумите, платени поради едностранното увеличение на възнаградителната лихва, промяната на валутния курс и начисляването на месечна такса за управление на кредита.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените 3 касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е формулирал следните въпроси:

1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок по чл. 110 ЗЗД вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД по отношение на кондикционни искови претенции по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на потребители, и предвижда ли законът (респ. допустимо ли е) установяване на обстоятелството дали потребителят е узнал за неравноправния характер на договорените клаузи, за да настъпи този начален момент, като допълнителен юридически факт, от чието установяване да зависи прилагането на института на погасителната давност?

2. Доколкото узнаването на определен факт от обективната действителност е субективен когнитивен процес, при въведено твърдение от страна на ищеца, че е узнал за неравноправния характер на клаузи от сключен от него договор за кредит значително по-късно от подписването му, както и от обективното проявление на този неравноправен характер на клаузите (чрез увеличение на месечната му погасителна вноска), и съответно релевирано насрещно възражение за изтекла погасителна давност от страна на ответника, следва ли съдът да изследва обективните данни, факти и обстоятелства чрез допускането и събирането на съответните доказателства относно доказателствено релевантния факт на узнаването, за да формира своя извод за неговото наличие или отсъствие?

3. В случай че се приеме, че е възможно потребителят да не знае, че определена клауза, съдържаща се в подписания от него договор за кредит, е неравноправна, или да не си дава сметка за обхвата на правата си, по какви обективни критерии, показатели или индикатори съдът би могъл да изследва, прецени и установи в кой точно момент потребителят е узнал за неравноправния характер на договорната клауза и може ли и следва ли за такъв показател да бъде възприето значителното увеличение на месечната погасителна вноска по кредита?

4. Предвид качеството „потребител“ на ищеца и липсата на опит и професионална експертиза в областта на финансовите и правните услуги, може ли съдът да приеме твърдението му, че е узнал фактите, съставляващи неравноправния характер на договорни клаузи от сключения от него договор за кредит и тяхната правна преценка, в момента, в който се е консултирал със своя процесуален представител преди предявяване на иска, без представяне на други доказателства за това, и може ли на тази основа съдът да приеме, че същият е освободен (предвид задължението му по чл. 63, ал. 2 ЗЗД) от задължението си да стори това във всеки предходен по-ранен момент, когато този неравноправен характер на изследваните договорни клаузи се е проявил в обективната действителност чрез увеличаване на икономическата тежест за него при погасяване на задълженията му по кредитното правоотношение?