Определение № 1038 от 10.05.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1038 гр. София, 10.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20228002104891 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. В. Ш. и Т. В. Ш., чрез общия им пълномощник адв.

С. Л., срещу въззивно решение № 1022 от 11.07.2022 г. по в. гр. д. № 712/2022 г. на Апелативен съд – София, с което след отмяна на решение № 3082 от 18.05.2020 г. по гр. д.

№ 16477/2018 г. на Софийски градски съд са отхвърлени като неоснователни предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК от Л. В. Ш. против Е. С. К. за установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответницата, в качеството ѝ на наследник на взискателя С. М. К., сумата от 32 899,99 лв., представляваща сума за уравнение на дяловете, за която е издаден изпълнителен лист на 15.07.2009 г. по в. гр. д. № 1527/2008 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и законната лихва върху сумата от 32 899,99 лв., дължима за периода от влизане в сила на решението 20.05.2010 г., до окончателното изплащане на сумата, за която е издаден изпълнителен лист на 26.06.2015 г. по гр. д. № 831/2000 г. по описа на Районен съд – Пловдив, като погасени по давност; както и от Т. В. Ш. против Е. С. К. за установяване в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответницата, в качеството ѝ на наследник на взискателя С. М. К., сумата от 91 497,49 лв., представляваща сума за уравнение на дяловете, за която е издаден изпълнителен лист на 15.07.2009 г. по в. гр. д. № 1527/2008 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и законната лихва върху сумата от 91 497,49 лв., дължима за периода от влизане в сила на решението - 20.05.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, за която е издаден изпълнителен лист на 26.06.2015 г. по гр. д. № 831/2000 г. по описа на Районен съд – Пловдив, като погасени по давност.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато 1 нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставят следните въпроси: 1/ „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 45 от 30.03.2017 г. по гр. д. № 61273/2016 г. на IV г.о., решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г. на IV г.о., решение № 12 от 02.06.2016 г. по т. д. № 3788/2014 г. на I т.о., решение № 451 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на IV г.о., решение № 269 от 03.02.2016 г. по гр. д. № 795/2012 г. на III г.о., решение № 209 от 02.02.2016 г. по т. д. № 1248/2013 г. на I т.о. и др. Във връзка с образувано тълкувателно дело по същия въпрос, се отправя искане за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК; 2/ „Откога следва да се счете, че тече давността при настъпила перемпция от последното валидното изпълнително действие или от датата, на която перемпцията е настъпила?“ – твърди се наличието на противоречие с вече цитираните решения на ВКС.

Ответната страна Е. С. К., чрез адв. Д. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

Въззивният съд е установил, че Софийски градски съд е бил сезиран с активно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 от ГПК, предявени от Л. В. Ш. и Т. В. Ш. против Е. С. К.. От доказателства по делото е намерил за установено, че съдебното решение въз основа на което са издадени двата изпълнителни листа срещу ищците, съответно от 15.07.2009 г. и от 26.06.2015 г., е влязло в сила на 20.05.2010 г. Посочил е, че от тази дата – 20.05.2010 г. и спрямо длъжниците – ищци по делото, е започнала да тече новата 5-годишната давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо, на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Предвид обстоятелството, че първото изпълнителното дело № 751/2009 г. е образувано на 20.07.2009 г., е изтъкнато, че следва да се отговори на въпроса тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Въззивният състав е приел, че на този въпрос е отговорено с решение № 252/17.02.2020 г., постановено по гр. д. № 1609/19 г. на ВКС, ІІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, както и с Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г.

2 на ВКС, ІV г. о. Съобразил е даденото в тях разрешение, съгласно което е възможно след издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това.

Съобразно горните изводи, въззивният съд е приел, че за заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Отбелязано е, че както доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие.

Различието е относно датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи (според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие). Прието е, че ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане срокът ѝ е всякога пет години (чл.

117, ал. 2 ГПК).

В конкретния случай и от хронологично проследените действия на взискателя, въззивната инстанция е приела за установено, че давността за вземанията на ответницата е започнала да тече от 20.05.2010 г., когато е влязло в сила съдебното решение. Тъй като първото изпълнително дело е образувано за принудително събиране на суми по издаден 3 изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила въззивно решение, е изтъкнато, че за периода от образуване на изпълнителното дело – 20.07.2009 г. до датата на влизане в сила на съдебното решение – 20.05.2010 г. давност не е текла на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД, поради наличието на висящ исков процес, относно вземането, след което на основание чл.

117, ал. 2 от ЗЗД и считано от 20.05.2010 г. е започнала да тече нова петгодишна давност.

Като безспорно установено от доказателствата по делото е намерено, че последното валидно изпълнително действие е извършено на 28.02.2013 г. –датата на която съобщението за наложения запор е връчено на съдебния изпълнител. От тази дата и в продължение на две години, не са били искани, респ. не са извършвани никакви изпълнителни действия, поради което съдът е стигнал до извода, че на 28.02.2015 г. е настъпила перемпция и производството по изпълнителното дело е прекратено по силата на закона. И тъй като този факт се е осъществил, /осъществен е съставът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/ към дата, която предхождаща датата 26.06.2015 г. /постановяването на ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК/ е прието, че новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД е започнала да тече не от датата на последното валидно изпълнително действие – 28.02.2013 г., а от датата на изтичане на релевантния (двугодишен) срок, т. е. от 28.02.2015 г. – датата на прекратяване на изпълнителното производство, тъй като до тази дата и съобразно ППВС № 3/18.11.1980 г. давност не е текла.

Отбелязано е още, че след датата 26.06.2015 г. перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността, доколкото тя е имала значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело. Констатирано е също, че след тази дата новата давност започва да тече от последното ѝ прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.

С оглед на горното, въззивният съд е приел, че новата петгодишна давност е започнала да тече от 28.02.2015 г. и е прекъсвана, както следва: 1. на 09.10.2017 г. с молбата на взискателя, съдържаща искане за налагане на запор върху лек авомобил – констатирано е, че тази молба и въпреки нереализирането на запора, е прекъснала давността, защото поисканият запор не е осъществен, но не по вина на взискателя; 2. на 09.07.2018 г. с молбата на ответницата в качеството ѝ на наследник по закон на починалия междувременно взискател, с която е поискано установяване на банкови сметки на длъжниците и запор върху тях; 3. на 25.07.2018 г. с молбата на ответницата за образуване на ново изпълнително дело, съдържаща възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ, както и последващите след това по второто изпълнително дело предприети изпълнителни действия.

При тези данни въззивната инстанция е намерила, че както към датата на предявяване на исковата претенция 15.10.2018 г., така и към настоящия момент сумите по двата изпълнителни листа не се погасени по давност, поради което и предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло. Доколкото е стигнал до друг извод, първоинстанционният съд бил постановил неправилно решение, поради което същото е отменено изцяло и вместо него е постановено друго, с което предявените искове са 4 отхвърлени като неоснователни.