Решение № 169 от 24.03.2023, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 169 гр. Силистра, 22.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Х. К. Д. като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20223420100940 по описа за 2022 година

Постъпила е искова молба от К. И. Г. против „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД и против „Кредит гаранция“ ЕООД, в която ищцата твърди, че на 27.09.2019 г. в качеството си на заемател сключила с първия ответник договор № 3-1-10272-201668 за потребителски кредит тип „кредитна линия № 100188769“, по силата на който бил предоставен заем в размер на 2000 лв., който тя се задължила за върне на 18 месечни вноски в срок до 27.03.2021 г. заедно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 36 % годишно и при уговорен годишен ГПР в размер на 50 %. В чл. 1, ал. 2 от договора за кредит страните се споразумели, че в петдневен срок от неговото сключване кредитополучателят следва да предостави обезпечение – поръчители, отговарящи на конкретни посочени в ОУ критерии, одобрено от кредитора дружество - поръчител, или банкова гаранция. В изпълнение на това свое задължение ищцата сключила с втория ответник договор за възлагане на поръчителство от 27.09.2019 г., по силата на който това дружество се задължило да отговаря за задълженията ѝ по договора за кредит срещу възнаграждение в размер на 69,58 лв. месечно.

Счита, че договора за кредит е нищожен, тъй като клаузата за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 36 % противоречи на добрите нрави поради високия си размер, надхвърлящ трикратния размер на законната лихва, поради което счита за нищожна клаузата, в която същата е уговорена, а заедно с нея и целия договор за кредит поради неговия възмезден характер. Счита, че договорът е нищожен и поради неспазването на чл.

11, ал. 1, т. 11 ЗПК (по всяка вероятност визира чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), тъй като в него не бил посочен действителния размер на ГПР, който следвало да включва и възнаграждението към поръчителя, което също представлявало разход по кредита (по този начин кредиторът 1 използвал спрямо клиента си „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.

1, т. 1 ЗЗП). Отделно от това в стандартния европейски формуляр било посочено, че договорът за кредит ще бъде сключен при ГПК от 42,58 %, докато впоследствие в него залегнал друг процент на ГПК, което сочело, че първоначално предоставената на клиента информация се оказала невярна и с получаването той бил лишен от възможността да прецени действителните икономически последици от поетото задължение.

Тъй като договорът за поръчителство имал акцесорен характер, той също се явявал нищожен поради нищожността на обезпечения договор за кредит, а освен това и на собствено основание. Счита, че договорът за поръчителство следвало да бъде съглашение между кредитора и поръчителя, а самият длъжник нямал законен интерес от учредяването на обезпечение, поради което сключен от него договор за поръчителство би бил лишен от правно основание. Счита, че уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчителството противоречала на добрите нрави и и внасяла неравноправие в кредитното правоотношение, тъй като при този договор длъжникът не получавал никаква престация. Отделно от това чл.

16 от ЗПК (и Директива 2008/48) изисквали от кредитора да извърши оценка за платежоспособността на длъжника преди отпускането на кредита, поради което клауза за заплащане на възнаграждение за поръчителството прехвърляла риска от неизпълнението на това задължение на финансовата институция върху самият длъжник, чийто дълг по този начин нараствал и увеличавал риска от достигане на свръхзадлъжнялост.

Поради изложените причини ищцата моли съда да признае за установено, че сключеният договор за кредит е недействителен поради противоречието му със закона, както и че договорът за възлагане на поръчителство също е нищожен като лишен от правно основание, поради противоречието му с добрите нрави, като уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, поради нищожността на обезпечения договор за кредит и поради разсрочване на задължението за заплащане на възнаграждението за поръчителството.

Поради нищожността на договора за кредит претендира възстановяване на недължимо платената от нея възнаградителна лихва в размер на 47,27 лв. Моли да бъдат присъдени направените по делото разноски.

Предявените искове са с правно основание чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ответникът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД изразява становище, че предявените искове са неоснователни, тъй като сключеният договор за кредит отговаря на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК, както и на всички изисквания на действащото законодателство, а клаузата за лихва не противоречи на добрите нрави, тъй като съответства на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Счита, че ГПР в договора и изчислен по правилата на Приложение № 1 към ЗПК и включва само разходите по кредита, които са били известни на кредитора към момента на сключването му съобразно изискването на §1, т. 1 ДП към ЗПК, а не бъдещи разходи за поръчител, каквито не е било сигурно, че действително ще бъдат предприети.

Изтъква съществуването на разлика между правните последици от заблуждаващата търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, т. 1 ЗЗП (представляваща подвид на 2 нелоялна търговска практика) и неравноправна договорна клауза, като първата предполагала валиден договор, който потребителят бил в правото си да развали, а неравноправната клауза била третирана от ЗЗП като нищожна. Счита, че оценката на кредитоспособността на длъжника няма нищо общо с изискването за обезпечаване на договора за кредит и твърди, че дружеството е извършило такава преценка, която в конкретния случай се оказала правилна и адекватна.

При отхвърляне на иска претендира направените по делото разноски.

В предоставения му от закона срок ответникът „Кредит гаранция“ ЕООД изразява становище за неоснователност на иска, тъй като сключеното между него и ищеца споразумение, не представлявало договор за поръчителство, а имало характер на договор за поръчка, чрез който ищецът му възложил срещу възнаграждение да се задължи солидарно по процесния кредит, поради което доводите за сключването му при липса на право основание били неправилни.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит тип кредитна линия от 27.09.2019 г., от който е видно, че ответникът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД в качеството си на кредитодател осигурил на ищцата в качеството на кредитополучател кредитен лимит в размер на 2000 лв., който кредитополучателят имал право да усвоява и погасява многократно изцяло или частично, след оценка на неговата кредитоспособност преди всяко ново искане за усвояване. Длъжникът се задължил да върне предоставения кредит на вноски съгласно погасителен план, уговорен за всяка усвоена сума, ведно с възнаградителна лихва за неговото ползване в размер на 36 % на годишна база и ГПР в размер на 50 %. Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.

9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Чрез чл. 1, ал. 2 от договора кредитополучателят се ангажирал в петдневен срок от одобреното искане за усвояване да осигури обезпечение на задълженията си чрез поръчителството на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение в размер на 1500 лв., одобрено от кредитодателя дружество – поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от кредитодателя банка. Страните съгласували погасителен план за връщането на първоначално усвоената сума по кредита в размер на 2000 лв., като предвидили, че сумата ще бъде възстановена на 18 равни месечни вноски в размер на 145,42 лв. всяка една, включващи главница и 3 договорна лихва. В изпълнение на задължението си за обезпечаване на кредита ищцата сключила договор за възлагане на поръчителство с втория ответник, който се ангажирал да отговаря солидарно за всички задължения на клиента си при условията и за срока на договора за кредит срещу заплащане на месечно възнаграждение в размер на 69,58 лв. за период от 18 месеца. Въз основа на този договор между двамата ответници бил сключен договор за поръчителство от 02.10.2019 г., чрез който „Кредит гаранция“ ЕООД се задължило да отговаря спрямо кредитодателя за изпълнение на задълженията на ищцата по процесния договор за кредит. По делото не е спорно, че предоставеният кредитен лимит е усвоен от кредитополучателя, както и че същият е погасен от него предсрочно на 21.10.2019 г., като за ползването му е начислена и заплатена от длъжника договорна лихва в размер на 47,27 лв.

Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.

В тази връзка съдът не споделя довода на ищцата за нищожност на договора за кредит поради уговарянето на възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния размер на законната такава. В конкретния случай размерът на договорната лихва (36 % на годишна база) е съобразен със законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което клаузата за нейното начисляване не би могла да противоречи на общоприети етични и морални норми, тъй като същите са съобразени от законодателя при създаването на правната норма и не могат да служат като основание за неприлагането на последната. Конкретната стойност на възнаградителната лихва е въпрос на индивидуално договаряне между страните в рамките на предписания от закона предел на морална допустимост, който не би могъл да се стеснява допълнително от съда по нравствени критерии, които законодателят при приемането на закона вече е съобразил.

4

В конкретния случай дължимото от ищцата възнаграждение по договора за възлагане на поръчителство представлява разход по кредита, тъй като има за цел осигуряване на обезпечение по него, което обезпечение се явява задължително условие за неговото отпускане. Видно е, че този разход не е включен в ГПР, тъй като последният е определен на 50 %, а прибавянето на възнаграждението за осигуряване на поръчител към договорната лихва от 36 % годишно при всички случаи обуславя надхвърлянето на този процент. Съдът не споделя становището на първия ответник, че възнаграждението за осигуряване на поръчител представлява разход по кредита, неизвестен за него към момента на сключване на договора, тъй като към момента на усвояването на сумата кредиторът е бил информиран за поемането на това задължение от неговия клиент, а предоставянето на заема (предаването на сумата по него) представлява последният елемент от фактическия състав за сключването на този договор. Поради реалния характер на договора за заем (кредит) с небанкова финансова институция, сключването му съвпада с момента на усвояване на заетата сума, а към този момент кредиторът е бил запознат с всички разходи, които клиентът му дължи по обслужването на задълженията си, включително и възнаграждението за поръчителството, поради което този последен разход отговаря на изискванията на §1, т. 1 ДР към ЗПК за включването му в ГПР.