Решение № 444 от 25.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 444 гр. София, 23.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Виктория Недева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100508313 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 22.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 65031/ 2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 33 състав, ЗК „Л.И.“ АД- гр. София /ЕИК *******/ е осъдено да заплати на ЗАД „А. Б.“ АД- гр. София /ЕИК *******/ на основание чл.411, изр.2 КЗ вр. чл.45 ЗЗД сумата 895.12 лева, представляваща регресно вземане за изплатено по договор за застраховка „Каско” обезщетение за вреди на лек автомобил „Тойота Ярис“ с рег.№ *******, причинени от застрахователно събитие, настъпило на 13.09.2020 г. в посока с. Пчелник, с включени разноски за приключване на застрахователната щета, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 15.11.2021 г., до окончателното й погасяване, и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 660 лв.- разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от ЗК „Л.И.“ АД- гр. София /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна ЗАД „А. Б.“ АД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение да бъде потвърдено, като претендира за разноски.

1

Предявен е иск с правно основание чл.411 КЗ.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от ЗАД „А. Б.“ регресен иск по чл.411 КЗ като основателен и доказан- чл.272 ГПК.

Регресното право на застрахователя по имуществена застраховка „каско” възниква в момента, в който е удовлетворил застрахования и оттогава вземането му става изискуемо. В настоящия случай регресното право на ищеца- застраховател по имуществена застраховка „каско”, е упражнено срещу застрахователя по риска „гражданска отговорност” на делинквента.

Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента /чл.411 КЗ/ е обусловено от установяването на три групи факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за настъпили вреди, както и направени от застрахователя разноски за определяне размера на застрахователното обезщетение; 2/ възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл.45, ал.1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента, с негово виновно и противоправно поведение; и 3/ наличие към момента на настъпване на ПТП на валиден договор за застраховка "гражданска отговорност" между делинквента и ответника.

В случая осъществяването на горепосочените правопораждащи факти, касаещи възникването на деликтната отговорност, е установено по делото, което обосновава извод за доказаност на иска по основание.

Въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства: двустранен констативен протокол за ПТП, представляващ част от образувана при ищеца- въз основа на подадено на 14.09.2020 г. от Д.И. уведомление за щети по МПС, преписка по щета; цитираното уведомление за щети по МПС от 14.09.2020 г.;

2 декларация за ПТП и експертно заключение на авто- техническа експертиза, преценени съвкупно, се установяват механизма на ПТП и причиняването на вреди вследствие виновното и противоправно поведение на застраховано при ответника лице, респ. наличието на причинно- следствена връзка между такова поведение и настъпилите за застрахованото при ищеца лице вреди. Изплатеното от застрахователя- ищец застрахователно обезщетение от 880.12 лв. покрива действителните вреди, понесени от застрахованото лице, и предвид настъпилата съобразно чл.411 КЗ суброгация, подлежат на възстановяване в претендирания по делото размер.

Независимо от съществуващия между страните спор относно механизма на настъпване на транспортния инцидент, неоснователен е поддържаният във въззивната жалба на ответника довод, насочен към освобождаването му от регресна отговорност, евентуално- към намаляване на регресното обезщетение, поради съпричиняване на вредоносния резултат. Наведените от застрахователя- ответник в отговора на исковата молба по чл.131 ГПК твърдения не обосновават наличието на своевременно въведено в процеса възражение за съпричиняване. Защитната му теза, отразена в отговора по чл.131 ГПК, е насочена към освобождаването му от регресна отговорност, при твърдения, че водачът на застрахования при него л.а.“Опел Кросланд“ изобщо „няма вина“ за настъпилото ПТП, а не че вредоносният резултат е настъпил, поради виновно поведение и на двамата участвали в ПТП водачи на посочените МПС. Няма твърдение за съвина у водача на застрахования при ищеца лек автомобил „Тойота Ярис“ с рег.№ *******“, който според ответника „не спазил разпоредбите на чл.37, ал.3 ЗДвП, като от спряло, статично състояние на крайпътната територия на пътя от гр. Шумен към с.

Старо Оряхово, без да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, потеглил и се включил в пътя, без да пропусне движещото се по него МПС- лек автомобил „Опел Кросланд“ с рег.№ Н *******, и реализирал ПТП с него“.

Възраженията на ответника срещу размера на претенцията /твърди се „завишен размер“ на претендираното от ищеца регресно обезщетение/ са основани на твърдения за несъответствие с действително претърпените вреди и за плащането на обезщетение за детайли и операции, които не са свързани с процесното ПТП, и др. подобни, т.е. също не касаят своевременно заявено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат.

При това положение, тъй като възражение за съпричиняване не е своевременно заявено в производството пред СРС, като преклудирано /чл.133 ГПК/ не подлежи на разглеждане по същество и от въззивния съд.

Независимо от горното, следва да се отбележи, че събраните в процеса доказателства не могат да обосноват извод за налична и у водача на л.а.„Тойота Ярис“ вина за настъпване на процесното ПТП, тъй като няма безспорни данни и доказателства, че поведението му на пътя е било неправомерно. Според посоченото в двустранния констативен протокол за ПТП при произшествието е реализиран „удар в 3 задната част на друго превозно средство при движение в една посока и в същата лента“ /п.8/, като в схемата на ПТП двата автомобила са ситуирани на пътното платно, без да е посочено, че л.а.“Тойота Ярис“ е бил в спряно състояние частично на банкета и внезапно е потеглил, за което има съответни полета в обстоятелствената част на протокола, които са непопълнени /посочено е само „в спряло състояние“/.

Същевременно ПТП е настъпило при движение на извънградски път с десен завой, в който случай видимостта на движещия се отзад със скорост 60- 70 км/ч автомобил /“Опел Кросланд“/ и възможността на водача му да реагира адекватно на движението на намиращия се отпред учебен автомобил /“Тойота Ярис“/ са ограничени, съответно поведението му е било в разрез с изискванията на чл.20 ЗДвП /„да контролира непрекъснато МПС, което управлява, като съобрази скоростта на движението с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, като е длъжен да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението“/. Липсва основание, при така установената пътна обстановка, и за прилагане разпоредбата на чл.37, ал.3 ЗдвП /“водачът на пътно превозно средство, излизащо на път от крайпътна територия, като двор, предприятие, гараж, паркинг, бензиностанция и други подобни, е длъжен да пропусне пешеходците и пътните превозни средства, които се движат по този път“/ по отношение водача на застрахования при ищеца учебен автомобил, като не е доказано по делото, при принадлежаща на ответника доказателствена тежест, да е извършено нарушение на правилата за движение от негова страна, не е установено управлението и движението на увредения автомобил да не е било съобразено с фактори, посочени в чл.20 ЗДвП.

Независимо от произтичащото от чл.20 ЗДвП задължение и за водача на л.а.„Тойота Ярис“, не може да се приеме в случая поведението му на пътя да е било неправомерно, поради което и не може да бъде обоснован извод за вина на същия, съответно за съпричиняване на вредоносния резултат. Няма основание за приемането на извод, че водачът на увредения автомобил е могъл и е бил длъжен да предвиди настъпването на ПТП, както и че е могъл да го предотврати, за да избегне причиняване на вредоносния резултат.

Предвид горното, тъй като заявената от ЗАД „А. Б.” регресна претенция е обоснована и посоченият размер на претендираното регресно обезщетение съответства на заплатеното от дружеството застрахователно обезщетение, а релевираните от ответника възражения са неоснователни и като краен резултат не могат да доведат както до освобождаването му от регресна отговорност, така и до намаляване на определеното на ищеца регресно обезщетение, първоинстанционното решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски 4 за въззивното производство има въззиваемото дружество, но тъй като претендираните от същото разноски не са надлежно документирани, не следва да бъдат присъдени с настоящото въззивно решение. Не са представени доказателства между дружеството и процесуалния му представител адв. Ст. М., вкл. останалите адвокати от Адв. дружество „А. Д., Р. Г. и съдружници“, да е било договорено плащането на адвокатско възнаграждение в претендирания размер за производството пред СГС, вкл. заплащането и на ДДС. Липсва договор за правна защита и съдействие, сключен между страните по мандатното правоотношение, а приложената електронна фактура, издадена от адв. дружество, неподписана от клиента на услугите, не изпълнява изискването за доказване на сторените по делото разноски /арг. ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. дело № 6/ 2012 г на ВКС, ОСГТК- т.1/. Поради това и разноски на въззиваемата страна с настоящото въззивно решение не следва да бъдат присъдени.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 22.06.2022 г., постановено по гр. дело № 65031/ 2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 33 състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5