Решение № 2517 от 16.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2517 гр. София, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Иванина Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20241100502981 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство срещу решение от 28.12.2023 г., постановено по гр. д.

№63019/2022 г. по описа на СРС, ГО, 63 състав в неговата цялост. В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение, нарушения на материалния закон. Релевира се, че съдът не е обсъдил правилно и в цялост разпоредбите на закона, както и че е постановил процесното решение в противоречие със събраните по делото доказателствени материали. Поддържа, че Експертно решение на ТЕЛК №2024 от зас.

№153/05.10.2022 г. е влязло в сила едва на 10.11.2022 г., т. е. след връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение на ищцата, като извежда заключението, че до датата на влизане в сила на експертното решение работодателят следва да се счита за неуведомен за поставената от ТЕЛК диагноза на ищцата. Излага, че в процедурата по дисциплинарно уволнение е приложена защитата по чл. 333 КТ. Твърди, че е обжалвал болничните листове на ищцата, в които е упоменато заболяването й „Исхемична болест на сърцето“, а именно: б. л. №Е20222135820, б. л. №Е20222135671, б. л.

№Е20221915976, б. л. №Е20221467091, б. л. №Е20220580105, б. л.

1

№Е2021367693, б. л. №Е20213627687. Навежда, че ищцата е декларирала в декларация от 01.02.2021 г., че не попада в категорията на защитените лица по чл. 333 КТ. Също така заявява, че с писмо изх. №22016052/22.03.2022 г.

Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ дава предварително разрешение на основание чл. 333 КТ да бъде прекратено правоотношението.

Твърди, че първоинстанционният съд не е взел под внимание обстоятелството, че ищцата, в качеството си на директор на РЗОК – София-град, е нарушила чл.

20, ал. 1 ЗЗО, чл. 42 от ПУД на НЗОК, т. 5. 1., 5. 3, 5. 11., 5. 15, 5. 29, 5. 33. и т.

6А от типова длъжностна характеристика на длъжността „Директор на РЗОК – София-град“ виновно за периода от 13.12.2021 г. – 04.01.2022 г., за които твърди, че представляват тежки нарушения на трудовата дисциплина по чл.

190, ал.1, т. 7 във вр. с чл. 187, ал. 1, т.7 и т.10 КТ. Поддържа, че ищцата виновно не е представила болничен лист и не е уведомила работодателя си в 2-дневен срок за ползването на отпуск за временна работоспособност, съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от Наредба за медицинската експертиза за периода от 29.06.2021 г. – 02.07.2021 г., което намира, че представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина. Моли се за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Претендират разноски.

Въззиваемата И. Д. Д. оспорва подадената въззивна жалба. Счита решението на първоинстанционния съд за правилно и обосновано при аргументи, подробно развити в подаден своевременно отговор. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Образувано е по искова молба на И. Д. Д., доуточнена с молба с вх. № 269189/05.12.2022 г., срещу „Национална здравноосигурителна каса“, с която се иска: 1/ да бъде признато за незаконно уволнението на И. Д. Д., извършено със заповед № 01/21.01.2022 г. за прекратяване на трудово правоотношение /която е издадена въз основа на заповед № РД-09-39/21.01.2022 г. за дисциплинарно уволнение/ на управителя на НЗОК, връчена на 20.09.2022 г. и същото да бъде отменено; 2/ И. Д. Д. да бъде възстановена на заеманата длъжност „директор на РЗОК – София град“ при ответника при условията отпреди уволнението и 3/ да бъде осъдена „Национална здравноосигурителна каса“ да заплати на ищцата обезщетение за оставането й без работа в периода от 20.09.2022 г. до 20.03.2023 г. в размер на 26 244 лева /6 месеца х 4374 лева/, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.11.2022 г. /вписано 2 е 20.11.2022 г. – което е техническа грешка като ден неделя/ до окончателното плащане. Претендират се разноски.

В исковата молба се твърди, че ищецът е работил по трудово правоотношение /ТПО/ при ответника въз основа на допълнително споразумение № 2/26.01.2021 г. и № 207/16.04.2021 г. като заемал длъжността „директор на РЗОК – София град“ при ответника с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 4374 лева.

Твърди се също, че трудовото правоотношение било прекратено със заповед № 01/21.01.2022 г. за дисциплинарно уволнение, връчена на 20.09.2022 г. при условията на отказ, удостоверен от свидетели, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ – поради дисциплинарно уволнение. Самата заповед № 01/21.01.2022 г. била издадена въз основа на друга – а именно заповед № РД-09-39/21.01.2022 г. на управителя на НЗОК, връчена на ищцата отново на 20.09.2022 г. при отказ. С последната на ищцата било наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ за нарушения на трудовата дисциплина – по чл.

190, ал. 1, т. 7 вр. чл. 187, ал. 1, т. 7 – неизпълнение на законните нареждания на работодателя и т. 10 от КТ – неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закона и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникване на трудовото правоотношение. Според ищеца обаче заповедта била незаконосъобразна, както незаконосъобразно било самото наложено дисциплинарно уволнение. В тази връзка на първо място се твърди, че работодателят не спазил чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ – като не поискал предварително разрешение от Главна дирекция „Инспекция по труда“ за уволнението на ищцата. Такова било необходимо, доколкото ищцата страдала от заболяване „исхемична болест на сърцето“, включено в чл. 1, ал. 1, т. 1 от Наредба № 5 за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ.

На следващо място се твърди, че не била спазена и процедурата по налагане на дисциплинарното наказание, доколкото на ищцата не били изискани обяснения съгласно чл. 193 от КТ за вменените й нарушения на трудовата дисциплина, за които и била уволнена. Излагат се подробни доводи, че ищцата не била допуснала нито едно от посочените като основание за наказанието нарушения. На последно място ищцата поддържа, че дори да е 3 допуснала нарушения същите не обосновавали като тежест налагане на найтежкото дисциплинарно наказание, а именно „уволнение“. С тези аргументи се иска претенциите да бъдат уважени.

В срока по чл. 131 от ГПК от ответника „Национална здравноосигурителна каса“, е депозиран писмен отговор, в който се излагат аргументи за неоснователност на предявените от страна на ищеца искове. Не се оспорва, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника на посочената от него длъжност. Признава се и че ТПО на ищеца е прекратено със заповед № 01/21.01.2022 г., връчена чак на 20.09.2022 г. Излагат се доводи, че заповедта била законосъобразна – с правилно посочване на правните основания за издаването й и коректно описана фактическа обстановка като мотиви. Излагат се подробни доводи и че ищцата била допуснала всяко едно от вменените й нарушения на трудовата дисциплина, съответно при констатирането им й били изискани надлежно писмени обяснения.

Последните били преценени от работодателя, както била преценена и тежестта на нарушенията, в която връзка и била издадена заповед № РД-0939/21.01.2022 г. за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, а въз основа на нея и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение.

На следващо място се твърди, че ищцата не била представила болничен лист от 03.07.2022 г. и такъв не фигурирал в компютърната програма за управление на човешките ресурси. По доводите за законосъобразност на процедурата се поддържа, че към момента на изготвяне на двете заповеди – а именно 21.01.2022 г. работодателят не бил уведомен, че ищцата страда от заболяване „исхемична болест на сърцето“. Въпреки това с писмо с изх. № 2300-288/17.03.2022 г. работодателят е поискал от „Главна инспекция по труда“ издаване на разрешение за уволнение на ищцата и е получил такова по реда на чл. 333 КТ. С тези аргументи се иска претенциите да бъдат отхвърлени.

Претендират се разноски.

С решение от 28.12.2023 г., постановено по гр. д. №63019/2022 г. по описа на СРС, ГО, 63 състав, исковете са изцяло уважени.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася 4 служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо, а по същество-правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства, а представените пред първата инстанция са преценени, съобразявайки чл. 12 ГПК. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

По доводите за неправилност намира следното:

Не се спори, че И. Д. е работила по трудово правоотношение при ответника, като е заемала длъжността „Директор на РЗОК – София-град“.

Не се и оспорва, че със Заповед №01/21.01.2022 г., връчена на въззиваемата страна на 20.09.2022 г., на И. Д. е наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“.

Въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивния жалбоподател, че до датата на влизане в сила на Експертното решение на ТЕЛК №2024 от зас. №153/05.10.2022 г., влязло в сила на 10.11.2022г., работодателят следва да се счита за неуведомен за поставената от ТЕЛК диагноза на ищцата. От болничен лист №20213627693 от 9.02.2022 г. категорично се установява, че И. Д. е диагностицирана с „Исхемична болест на сърцето“. Същата диагноза е посочена и в болничен лист №20220580105/11.03.2022 г. Тези два болнични листа са цитирани от ответника НЗОК като приложения в искането до ИА „ГИТ“ за разрешение за уволнение по чл. 333, т. 4 КТ на работник или служител, който е започнал ползването на разрешения му отпуск. СРС правилно е приел, че ответникът е разполагал с двата болнични листа към 17.03.2022 г., когато е отправил 5 искането до ИА „ГИТ“.

Неоснователно се поддържа, че в процедурата по дисциплинарно уволнение е приложена защитата по чл. 333 КТ, като се аргументира с факта на обжалване на болничните листове на ищцата, в които е упоменато заболяването й „Исхемична болест на сърцето“, както и с факта, че ищцата е декларирала в декларация от 01.02.2021 г., че не попада в категорията на защитените лица по чл. 333 КТ. Настоящият състав намира, че последното обстоятелство е иррелевантно към момента на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, при положение, че повече от година по-късно е напълно възможно болестта да се прояви, а закрилата съгласно чл. 333, ал. 7 КТ се отнася към момента на връчване на заповедта за уволнение – 20.09.2022 г. Още повече, че съгласно трайната съдебна практика, възприета в Решение № 247 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 960/2010 г, Решение № 492 от 17.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 477/2010 г, Решение № 230 от 1.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 502/2016 г., III г. о., закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и за нейното приложение няма значение дали работникът е изпълнил задълженията си по чл. 2 от Наредба №5/1987, а има значение единствено дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от заболяване, посочено в чл. 1 от Наредбата. С Решение №853 ат 17.12.2010 г. ВКС е прието, че липсва легално вменено задължение на работника или служителя да уведомява работодателя си предварително за наличните болести, а обективният характер на закрилата се изключва само в случай, че работникът съзнателно укрие съществуващото заболяване по посочената наредба.