Решение № 2 от 02.01.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№2 гр. С., 02.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно гражданско дело № 20241800500888 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 183 от 16.08.2024 г., постановено по гр.д. № 420/2024 г. по описа на Районен съд – Б. е признато за установено по отношение на И. Т. К. съществуването на вземането на „Й. Б.“ ЕАД за следните суми, за които по ч.гр.д. № 1401/2023 г. по описа на РС – Б. е издадена Заповед № 853/23.08.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК: сумата от 145.57 лв. – главница, представляваща дължими и незаплатени месечни абонаментни такси, ползвани услуги и допълнителни такси по Договор за мобилни услуги № 623165241 от 14.05.2020 г. и Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги № 049064567 от 25.02.2021 г. за периода от 15.06.2021 г. до 14.09.2021 г., както и сумата от 64,41 лв. неизплатени лизингови вноски по Договор за лизинг от 25.02.2021 г. за периода от 15.06.2021 г. до 25.01.2023 г., за които суми са издадени фактури № 7322563853/15.07.2021 г.,

№

7323929930/15.08.2021 г.,

№

7325326879/15.09.2021 г.,

№7327930550/15.11.2021 г. и

№

7329228543/15.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 21.08.2023 г. до окончателното изплащане на вземането. Със същото решение Районен съд – Б. е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД от „Й. Б.“ ЕАД срещу И. Т. К. за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 434.45 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги № 623165241 от 14.05.2020 г. и Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги № 049064567 от 25.02.2021 г., ведно със законната лихва 1 върху сумата, считано от 21.08.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сумa е издадена Заповед № 853/23.08.2023 г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 1401/2023 г. по описа на РС – Б.. Осъдил е на осн. чл. 78, ал.1 ГПК И. Т. К. да заплати на „Й. Б.“ ЕАД сумата от общо 199.65 лв., представляваща разноски в исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата от общи 166.65 лв., представляваща разноски в заповедното производство, съразмерно с уважената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта в която иска е уважен е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – И. Т. К., с оплаквания за необоснованост. Поддържа се, че от страна на ответника е извършено погасяване на вземането, чрез плащане. Посочва, че е извършил плащане на процесните суми на 09.07.2024 г., което е сторено преди приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд на 11.07.2024 г., като последният е следвало на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК да вземе предвид извършеното плащане и да отхвърли предявения иск. Моли въззивния съд да отмени така постановеното решение в обжалваната част и да отхвърли предявения иск, със съответните за това последици и присъждане на направените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата - „Й. Б.“ ЕАД е взела становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.

Поддържа, че първоинстанционния съд не е имал основанията да приложи разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, като съобрази стореното от ответника плащане, тъй като последното не е било надлежно установено преди приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Намира, че фактът на извършеното на 09.07.2024 г. плащане не би следвало да се вземе предвид и от въззивния съд при разглеждането на спора, тъй като релевирането му едва със въззивната жалба не е обхванато от нито една от хипотезите на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК. Моли да бъде потвърдено обжалваното решение, евентуално въззивния съд да отмени решението като приеме, че е налице погасяване, чрез плащане, но да вземе предвид, че разноските по настоящото производство не следва да бъдат присъждани в полза на въззивника, доколкото въззиваемият не е дал повод за образуване на настоящото производство. Допълва, че тежестта за разноските в първоинстанционното производство също не следва да бъде преразпределена по начин, различен от този, по който това е направено от съда. Претендира разноски в настоящото производство.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Софийски окръжен съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Първоинстанционното производство е образувано по обективно кумулативно съединени исков с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл.

415 ГПК вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за признаване за установено по 2 отношение на И. Т. К., че същият дължи на „Й. Б.“ ЕАД следните суми: 1.) 145,57 лв. – главница, представляваща дължими и незаплатени месечни абонаментни такси, ползвани услуги и допълнителни такси по Договор за мобилни услуги № 623165241 от 14.05.2020 г. и Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги № 049064567 от 25.02.2021 г. за периода от 15.06.2021 г. до 14.09.2021 г.; 2.) 434,45 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги № 623165241 от 14.5.2020 г. и Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги № 049064567 от 25.02.2021 г.; 3.) 64,41 лв. – неизплатени лизингови вноски по Договор за лизинг от 25.02.2021 г. за периода от 15.06.2021 г. до 25.01.2023 г., за които суми са издадени фактури

№

7322563853/15.07.2021 г.,

№

7323929930/15.08.2021 г.,

№7325326879/15.09.2021 г.,

№

7327930550/15.11.2021 г. и № 7329228543/15.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 21.08.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 853/23.08.2023 г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 1401/2023 г. по описа на РС – Б..

С постановеното по делото решение искът е отхвърлен в частта, в която се претендира да бъде признато за установено съществуване на вземането на ищеца от ответника за сумата в размер 434,45 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги № 623165241 от 14.5.2020 г. и Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги № 049064567 от 25.02.2021 г. В посочената част съдебното решение не е обжалвано от ищеца – „Й. Б.“ ЕАД и е влязло в законна сила, съответно не е предмет на проверка в настоящото производство.

В останалата обжалвана част предявените искове са били уважени от първоинстанционния съд, който е приел, че между страните по делото били сключени Договор за мобилни услуги № 623165241 от 14.05.2020 г., Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги № 049064567 от 25.02.2021 г. и Договор за лизинг от 25.02.2021 г. Приел е, че ответникът не изпълнил задълженията си по така посочените договори, за които били издадени фактури № 7322563853/15.07.2021 г., № 7323929930/15.08.2021 г., №7325326879/15.09.2021 г.,

№

7327930550/15.11.2021 г. и

№

7329228543/15.12.2021 г. Съдът е приел, че задължението за главница в общ размер от 145.57 лв. е доказано и по период и размер, тъй като в процесните фактури и приложените към тях документи „Общо потребление за мобилен/фиксиран номер“ подробно и по отделни пера е посочено как е формирано всяко от задълженията, а именно посочена е стойност на предоставени и използвани минути към зона ЕС, мобилен интернет на максимална скорост, допълнителни услуги, кратки текстови съобщения, мобилен интернет, разговори към други национални мобилни мрежи, разговори в мрежата на ищеца, роуминг и др. По отношение на вземането за лизингови вноски, първоинстанционният съд е приел, че по погасителен план последната лизингова вноска е с падеж 25.01.2023 г., т.е. към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК всички лизингови вноски са били падежирали, т.е. изискуемостта им е била настъпила. За целия исков период от 15.06.2021 г. до 25.01.2023 г. (общо 19 месеца) е приел, че се дължат по 3.39 3 лв./мес., следователно сумарно за исковият период дължимите лизингови вноски възлизат на 64.41 лв., за която сума искът е бил уважен.

Настоящият състав намира, че по делото не е било спорно наличието на договорно правоотношение между ищеца и ответника по процесните Договор за мобилни услуги № 623165241 от 14.05.2020 г., Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги № 049064567 от 25.02.2021 г. и Договор за лизинг от 25.02.2021 г., както и изпълнение от страна ищеца по договора, а именно предоставянето на мобилни услуги. По делото е установено и изпадането на длъжника в забава, както и периода и размера на всяко едно от вземанията, а именно за главница по договора за мобилни услуги и допълнителното споразумение към него, както и по договора за лизинг.

Ответникът не е оспорил размера на вземанията в настоящото съдебно производство, не твърди и не сочи доказателства да е оспорил размера на задълженията по процесните фактури и пред самия мобилен оператор в 6месеен срок от издаването им по реда на т. 31 от ОУ.

Спорно в производството пред въззивната инстанция се явява единствено обстоятелството относно извършеното в хода на съдебното дирене погасяване от страна на ответника, чрез плащане на процесните суми и дали последното следва да бъде взето предвид от въззивния съд, с оглед на това, че е извършено преди приключване на съдебното дирене пред първоинстанционният съд, но ответникът не е ангажирал доказателства в тази насока, които представя едва с подаването на въззивната жалба.

В настоящия случай във въззивното производство е заявено от въззивника с въззивната жалба, че в хода на процеса жалбоподателят – ответник в първоинстанционното производство е извършил плащане на претендираните с исковата молба задължения за главница лизингови вноски, като е отправено искане първоинстанционното решение да бъде отменено с оглед извършеното плащане. С молба с вх. № 11437/21.11.2024 г. по делото е представено платежно нареждане от 09.07.2024 г., от което е видно, че ответникът И. Т. К. е платил по сметка на ищцовото дружество „Й. Б.“ ЕАД сума в общ размер на 1754.43 лв., като е посочил като основание гр.д. № 420/2024 г.

С депозиране на отговора на подадената въззивна жалба, както и с молба становище с вх. № 11898/03.12.2024 г. от страна на въззиваемия „Й. Б.“ ЕАД не е заявено оспорване на извършеното в хода на процеса погасяване на процесното вземане, чрез плащане. Напротив единственото становище на ищеца по предявените искове е, че последното не следва да бъде съобразено от въззивния съд, с оглед несвоевременното му релевиране. Същият кореспондира и на приетото във въззивното производство писмено доказателство – платежно нареждане от 09.07.2024 г. /л. 23 по делото/. Макар посочения факт да не е новонастъпил, предвид че плащането е извършено преди приключване на съдебното дирене в първата инстанция, то с оглед липсата на спор по отношение на извършването му, то последното следва да се съобрази от въззивната инстанция. Следва да се изтъкне, че в случай, че плащането беше извършено след приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, то приложение щеше да намери разпоредбата на чл.

4

235, ал. 3 ГПК по арг. на т. 9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, да се приеме противното когато плащането е извършено още преди приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, но заявено и релевирано едва пред въззивния съд, би довело до недопустимо процесуално положение, в което в единия случай искът да бъде отхвърлен, а в другия уважен. Още повече в настоящият случай не се спори от страна на въззиваемия – ищец, че плащането на процесните суми е извършено. Несвоевременното ангажиране на доказателства за извършеното в хода на процеса плащане би имало значение единствено по отношение на отговорността за разноските.