Решение № 51 от 11.02.2026, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Плевен, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА

Членове:

РЕНИ В. Г.

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА при участието на секретаря АНЕЛИЯ Й. ДОКУЗОВА като разгледа докладваното от РЕНИ В. Г. Въззивно гражданско дело № 20254400500918 по описа за 2025 година

С решение рег.№ 107/04.08.2025 г. по гр.д.№ 20241430100573 по описа на КнРС са отхвърлени предявените искове на А. И. Л. против „Фератум България“ЕООД със седалище гр.София, с които се иска съда да приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на Договор за предоставяне потребителски кредит № 1235539 от 31.01.2023 г., сключен между страните на основание чл.22 от ЗПК във вр.с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК или евентуално на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, вр.чл.22, вр. с чл.11, чл.19 от ЗПК, чиято недействителност да бъде прогласена като неоснователни и недоказани.Отхвърлен е предявеният иск на А. И. Л. против „Фератум

България“ЕООД със седалище гр.София, с който се иска от съда в условията на евентуалност, в случай, че отхвърли първоначалния иск, да провъзгласи нищожността на клаузата на чл.5 в Договор за предоставяне потребителски кредит № 1235539 от 31.01.2023 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение поръчителство от „Ferratum Blink“ в полза на ответното дружество като неоснователен и недоказан.Отхвърлено е искането на А. И. Л. против „Фератум България“ЕООД със седалище гр.София да й бъдат присъдени направените в 1 настоящото производство разноски,включително и адвокатско възнаграждение от общо 2 381.96 лв.,от които 50 лв. държавна такса, 516.96 лв.възнаграждение на вещо лице, 1 800 лв. адв.възнаграждение с ДДС и 15 лв. куриерска услуга като неоснователно.

Депозирана е въззивна жалба от А. И. Л., чрез пълномощник, против решение рег.№ 107/04.08.2025 г. по гр.д.№ 573/2024 г. по описа на КнРС.Въззивницата счита решението за неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон.Прави се искане да се отмени атакуваното решение и да се уважи предявения иск, както и да бъдат присъдени сторените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.

За въззиваемата страна – „Фератум България“ЕООД не е депозиран отговор на въззивната жалба.

Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество – основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предмет на обжалване е решението на първоинстанционния съд от 04.08.2025 г., с което са отхвърлени предявените от въззивницата срещу въззиваемия при условията на обективно съединяване установителни искове.

На първо място във въззивната жалба са изложени доводи, че от страна на въззиваемия по делото е приложено като приложение към договора за потребителски кредит „Преддоговорна информация“, като съгласно същата „Ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи от кредитополучателя ще бъдат в размер на 108 лв.“, като от него не се оспорва сключването на договора за поръчителство.

На второ място във въззивната жалба се сочи, че твърдяното гарантиращо дружество е Ferratum bank Plc (до 30.09.2022 г.), а след тази дата дружеството е с променена фирма –Multitude Bank PLC (Мултитют Банк), като това свързано дружество е регистрирано в Р.Малта, като негови собственици на 2 капитала са Ferratum (Malta) Holding Limited и Multitude SE, т.е. единият от акционерите в гарантиращото дружество е едноличният собственик на капитала на ответното дружество.

Въззивникът счита, че дори и да се докаже, че има гарантиращо дружество, то това възнаграждение отново е приход за ответника, както и че е организирана мрежа от свързани дружества, с която се заобикаля разпоредбата на чл.19 ЗПК, поради което счита целият договор за кредит за недействителен.Налице е хипотеза на свързани лица по смисъла на §1, т.5 от ДР на ТЗ, предвид на което счита, че клаузата на чл.5 от договора за паричен заем, въз основа на която е сключен процесният договор за поръчителство е неравноправна.

На следващо място във въззивната жалба е посочено, че едно от задълженията на кредитора е да провери кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора, целта е да не се допуска свръхзадълженост на физическото лице.Счита, че договореното възнаграждение за гаранция представлява „скрита лихва“, тъй като същото е разсрочено заедно със заплащането на погасителната вноска и то цели единствено заобикалянето на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

На последно място във въззивната жалба е посочено, че посочения в договора ГПР е различен от действителния, тъй като в него не е включено възнаграждението за поръчителство по чл.5 от процесния договор, а при включването му надвишава допустимия.

Въззивният съд приема за установено следното от фактическа страна.

В преддоговорната информация (стандартен европейски формат) в чл.4.3 е посочен всеки друг разход, свързан с договора за кредит - при кандидатстване кредитополучателят може да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита (такъв договор, сключен между кредитополучателя и гарант, предложен от кредитора не е представен по делото).Посочено е, че сключването на договор за гаранция от кредитополучателя не е задължително условие за сключването на договора за кредит; ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 162 лв., които не се включват в ГПР, тъй като не влизат в 3 общ разход по кредита съгласно §1.1 от ЗПК, доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставянето на кредита.

В чл.5 от договора за предоставяне на потребителски кредит от 31.01.2023 г., сключен между въззивника и въззиваемия, е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на дружеството.

От заключението на ВЛ Ивайло Иванов, което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че посочения по т.4 от договора за потребителски кредит от 31.01.2023 г. ГПР е 49,05%, като в него са включени начислените разходи за лихва 31.42 лв.

Относно действителния размер на ГПР ВЛ се е позовало на предоставена справка от въззиваемия за получените плащания по процесния договор, където е описана сумата за предоставяне на гаранция по договора за кредит 108 лв., като платените суми са, както следва: главница в размер на 600 лв.; лихва в размер на 30.18 лв.; плащания съгласно Тарифата и Общи условия – 180 лв.

Вл е посочило, че сумата за допълнително избрана незадължителна услуга към Фератум Банк е 108 лв.Сумата се дължи на лицето, предоставящо услугата и по посочена от него сметка.Съгласно чл.16.2, б.(а) от Общите условия на “Фератум България“ЕООД, кредиторът има право да нареди сумата към лицето, комуто е дължима в случай, че бъде изплатена към кредитора.Сумата не е задържана от „Фератум България“ЕООД.

ВЛ е посочило, че действителният размер на ГПР е 618.37%, с включено възнаграждение 108 лв. за непредоставяне на поръчител по чл.5 от договора.

Действителният процент на ГПР, с включен разход за предоставяне на гаранция, надвишава над 10 пъти допустимия ГПР по договора за кредит.

Въз основа на гореизложеното от фактическа страна, посоченото във въззивната жалба съгласно чл.269 ГПК въззивният съд приема следното от правна страна.

Процесният договор представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици приложение намират изискванията на специалния закон – ЗПК.

В чл.22 от ЗПК е посочено, че когато не са спазени изискванията на чл.10, 4 ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 , договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния договор от 31.01.2023 г. е посочено, че общата сума, която следва да се върне от кредитополучателя, възлиза на 630.18 лв., която представлява сбор от сумата на отпуснатия кредит в размерна 600 лв. и лихвата в размер на 30.18 лв.

Посоченият в договора размер на ГПР е 49,05%, а действителният размер е 618.37%, с включено възнаграждение 108 лв. за непредоставянето на поръчител по чл.5 от договора.

Размерите на тези две величини, посочени в договора не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения.

Според чл.19, ал.1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Следва да се приеме, че уговореното възнаграждение по договора за гаранция (поръчителство) представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит.

Според § 1, т.1 от на ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като той не включва нотариалните такси.

5

В процесния случай предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „Multitude Bank“ е посочен за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при сключването му, като сумата за предоставяне на гаранция по договора за кредит е 108 лв.

В тази насока е налице и противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК изискване да се извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит.

В чл.5 от договора за предоставяне на потребителски кредит е посочено също така, че с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

Въз основа на гореизложеното въззивният съд счита, че възнаграждението от 108 лв. за непредоставяне на поръчител по чл.5 от договора следва да се включи в размера на ГПР, който възлиза на 618,37 %, а към 31.03.2023 г. допустимият размер на ГПР е 57,10%.

Според чл.19, ал.5 от ЗПК (ред ДВ бр.104/2020 г.) ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС.

Въззивният съд счита, че възнаграждението за поръчителя/гарант се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключения договор за гаранция (поръчителство) и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит, с оглед на чл.19, ал.1 ЗПК.

Посочването на неправилен размер на ГПР се приравнява по правни последици на непосочването му, поради което е налице неспазване на императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК , което е основание по чл.22 от ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен.