Решение № 3143 от 29.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3143 гр. София, 27.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100513304 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от И. Х. Х. срещу решение № 20174320/19.08.2021г постановено по гр.д. № 78270/2018г. на Софийския районен съд, II ГО, 54 състав, в частта, с което са уважен предявения по реда на чл.422 от ГПК иск от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 111,40 лв., представляваща 1/6 част от незаплатена цена на потребена топлинна енергия за периода 01.11.2014г. -30.04.2015г. в топлоснабден имот – ап.144, находящ се в гр. София, ж.к.

*******, ведно със законната лихва считано от 06.11.2017г. до окончателното й изплащане и за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 10.11.2017г. по ч.гр.д. № 78948/2017г. по описа на Софийския районен съд, II ГО, 54 състав.

В жалбата се твърди, решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Посочва, че първоинстанционнит съд превратно е тълкувал представените по делото доказателства и стигнал до неправилния фактически и правен извод, че ответникът за процесния период се легитимира като собственик на целия топлоснадбен имот. Твърди, че представените доказателства установяват само собствеността му върху 5/6 идеални части от имота и до който размер би могла да бъде ангажирана отговорността му за незаплатени суми за топлинна енергия, а за разликата над тази квота, иска е неоснователен и основан на недоказани предположения. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част и съответно иска в същата – отхвърлен. Претендира разноски.

1

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба доводи за неправилно приложение на закона и счита, че решението като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Третото лице помагач на страната на ищеца в първоинстанционното производство „Н.”АД ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск предявен по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД за заплащане на стойността на потребена топлинна енергия в общ размер на 1155,24 лв. за периода 01.05.2014г. – 30.04.2015г. относно топлоснабден имот абонатен № *******, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 10.11.2017г. по ч.гр.д. № 78948/2017г. по описа на СРС, II ГО, 54 състав.

Решението в частта, с което е отхвърлен предявения от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу ответника иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата над 667,00 лв. до предявения размер от 1155,24 лв. и за периода 01.05.2014г. – 31.10.12014г., както в частта, с което е признато за установено спрямо ответника, че дължи сумата от 550,60 лв. за периода 01.11.2014г. – 30.04.2015г. –незаплатена цена на потребена топлинна енергия в процесния имот, като необжалвано е влязло в сила.

Основното оплакване във въззивната жалба е, че ответникът няма качеството на потребител на топлинна енергия относно целия топлоснабден имот, а само за 5/6 идеални части от същия.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1 т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153 ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

2

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

От представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 70, том I, рег. № 1151, дело № 59/2003г. – л.22 от делото на СРС , се установява, че въззивникът на 19.03.2003г. е придобил собствеността върху 5/6 идеални части от процесния апартамент ап.144, находящ се в гр. София, ж.к. ******* чрез дарение. Видно от съдържанието на цитирания нотариален акт, идеалните части от недвижимия имот на бащата на ответника – Х. Х. Х. и брат му – Е. Х. Х. в общ размер от 5/6 се прехвърлят чрез дарение на ответника И. Х. Х.. В същия нотариален акт се съдържа констатация, че към датата на сделката – 19.03.2003г. имотът е съсобствен единствено между прехвърлителите и надарения. С оглед на тази констатация в нотариалния акт обективиращ сделката, съответно и изброените като приложения нотариален акт № 2 рег. № 2950, дело № 172/2002г. и нот. акт. № 106/ дело № 5005/2002г. удостоверение за наследници, както и обстотяелството, че с нотариален акт от 31.01.2012г., ответникът в качеството си на собственик на имота е учредил договорна ипотека върху целия имот, а не върху 5/6 идеални части от същия /а ипотека може да бъде учредена само от собственика както за свое, така и за чуждо задължение, но в нотариалния акт липсва друг съсобственик, който да учредява договорната ипотека за задълженията на ответника върхуа 1/6 идеална част от имота, респективно ипотеката не е договорена върху 5/6 идеални части от имота/ за обезпечаване на задълженията си към „БАНКА ДСК“ЕАД по договор за кредит, настоящият състав счита, че ответникът се легитимира като изключителен собственик на процесния апартамент.

Направените предположения от страна на въззивника, че същия к преди датата на дарението би могъл да бъде съсобственик и на 1/20 идеална част е хипотетично и опровергано от доказателствената сила на цитираните официални документи.

Правото на собственост и другите вещни права като правото на ползване се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. При условие, че се установи по несъмнен начин, че след 31.01.2012г. ответникът се легитимира като собственик на целия процесен топлоснабден имот и не са представени доказателства за разпореждане/изгубване на вещните права по съответния ред, то същото правно положение следва да се приеме, че съществува и за процесния период.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния 3 период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, решение № ОУ02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., и одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бл.19/11.07.2016г. /без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318 ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление /топлинна енергия – арг. чл. 110 ал. 2 ЗС/ и купувачът е физическо лиц.

Разпоредбата на чл. 150 ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая ответникът не твърди, нито установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел.

По изложените съображения въззивният съд счита, че при условията на пълно и главно доказване ищецът установи, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.

Във въззивната жалба липсват други оплаквания относно правилността на решението освен, че ответникът има качеството на потребител за частта касаеща 1/6 част от процесния топлоснабден имот, съответно не отговаря за целия дълг.

Предвид изложените мотиви и направения от настоящата инстанция категоричен правен извод, че ответникът е „потребител“ на топлинна енергия относно процесния топлоснадбен имот за исковия период в качеството си на собственик и в този смисъл като страна по облигационно правоотношение с ищеца по договор за продажба на топлинна енергия носи отговорност за заплащане на цената на потребените топлинни услуги относно целия имот и в пълен размер, то проверка на първоинстанционното решение в частта, с което се обосновава размера на цената на потребената топлинна енергия за процесния период, вкл. и дялово разпределение, би била в нарушение на нормата на чл. 269 предл. 2 от ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата.

4

Следователно, поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционото решение в обжалваната му част следва да бъде потвърдено на основание чл.271 ал.1 изр.1 предл.1 от ГПК.