Определение № 885 от 10.04.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 885 гр. Пловдив, 10.04.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно частно гражданско дело № 20235300500754 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл.274 във вр. с 248 ал.1 пр.1 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от И. М. К., ЕГН – **********, чрез адв.Е.

И., против Определение № 12844/23.11.2022г., постановено по гр.д.№ 5998/2021г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXII гр.с., с което е отказано да се измени размера на присъдените разноски с Решение № 3395/20.10.2022г., постановено по същото дело, с което е осъден да заплати на „Кредит тайм“ ЕООД сумата 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Моли да бъде изменено решението в тази посочена част за присъждане на разноски в негова тежест.

Въззиваемата страна „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК – 203615520, не депозира писмен отговор по частната жалба в указания едноседмичен срок.

Окръжен съд – Пловдив, V възз.гр.с., намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в законоустановения едноседмичен срок срещу акт, подлежащ на обжалване, и затова следва да бъде разгледана.

Пред Районен съд - Пловдив е заведена искова молба от И. М. К. против „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, с предявени обективно и субективно съединени по чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 19 от ЗПК, чл. 146 от ЗЗП 1 и чл. 22 от ЗПК, съединени и с осъдителен иск по смисъла на чл. 55 от ЗЗД между същите страни.

С Решение № 3395/20.10.2022г. е прието, че част от клаузите по договора за кредит между страните са недействителни, уважен е искът за недействителност на горепосочените основания, но е отхвърлен искът за връщане на недължимо платеното на осн. чл.55 от ЗЗД, тъй като е отречено имуществено разместване между страните по тези клаузи. Присъдени са и отделни разноски по исковете, в зависимост от изхода на спора по всеки един от тези искове.

С Молба с вх.№ 85323/26.10.2022г. от И. М. К. е направено искане за изменение на разноските в частта, с която е осъден да заплати сумата 150 лв. на дружеството за отхвърления иск. Излага съображения, че Районният съд не е съобразил даденото в решение на съда на Европейския съюз по съединени дела C-224/19 и C-259/19 разрешение, според което не се допуска национална правна уредба, която възлага разноски върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените /по неравноправна клауза/ суми, тъй като такава уредба би съставлявала съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Районният съд, за да остави без уважение искането, излага аргументи, че в решението на Съда на Европейския съюз решаващия мотив е бил достъпа до правосъдие под формата на ефективен съдебен контрол за действителност на неравноправните клаузи в потребителските договори, в хипотеза, в която реституцията на недължимо платеното е задължителна последица на съдебната констатация за неравноправие на конкретната клауза. Решението е постановено по преюдициално запитване на две испански юрисдикции и има за основна цел да даде практически полезен отговор на тези запитвания в контекста на испанската национална правна уредба за разноските (цитирания чл. 394 от Ley 1/2000 de Enjuiciamiento Civil/ Закон 1/2000 за Гражданския процесуален кодекс от 7 януари 2000 г. , който гласи: „1. В производствата по установителни искове съдебните разноски на първа инстанция се възлагат на страната, чиито искания са отхвърлени в цялост, освен ако съдът прецени, като надлежно се обоснове, че делото поражда сериозни съмнения от 2 фактическа или правна страна. […]

2. В случай на частично уважаване или отхвърляне на исканията всяка страна понася разноските във връзка с предявения от нея иск и половината от общите разноски, освен ако има основателна причина да осъди някоя от страните да заплати съдебните разноски за злоупотреба с процесуални права.“

Налага правен извод, че националната уредба на отговорността за разноски в българския граждански процес е сходна, но не и идентична. В зависимост от вида на търсената защита, допуска се исковете да са повече от един, като се релевират отделни искания за прогласяване на нищожност на договорите, отделните има клаузи или реституция на недължимо даденото.

Страната има право на разноски по всеки един от исковете, доколкото за защита и съдействие по всеки са възможни отделни разноски - срв. например чл. 2 ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; с едно изключение /разноските в делбеното производство , които ползват всички съделители/, т. нар. „общи разноски“ не се присъждат.

В конкретния случай, предявените искове са два – релевирана е недействителност на неравноправна клауза и с отделно искане се иска от съда да осъди ответното дружество да върне платеното по същата. Клаузата е била прогласена за нищожна и по този иск, на ищеца са присъдени разноски в пълен размер. Искът за връщането на платеното по нея е отхвърлен, тъй като такова плащане не се установило. Не се касае за хипотеза, в която този иск е бил частично уважен.

Затова решението на СЕС не може да бъде имплицитно приложено per se по конкретния казус, тъй като приложението му би създало процесуална неравнопоставеност между страните по делото. По този начин би се отрекла изцяло нормата на чл. 78 ал. 1, ал.3 и ал.4 от ГПК и би се стигнало до необоснована вреда в патримониума на успешно защитИ. се срещу изначално неоснователен иск ответник, като разноските по защитата му ще бъдат поставени в зависимост от изхода по друг иск.

С частната жалба на И. М. К. се поддържат изцяло същите доводи, каквито са описани в Молба с вх.№ 85323/26.10.2022г.

3

Въззивната инстанция също намира, че тези доводи, свързани с прилагането на решение на съда на Европейския съюз по съединени дела C224/19 и C-259/19, в конкретния случай са неоснователни, тъй като, както правилно посочва Районният съд правната уредба за уреждане на разноските е действително много сходна, но не е уеднаквена напълно. Пред Районен съд ищецът И. М. К. е предявил два отделни, основни искове съответноустановителен иск по чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 146 от ЗЗП и осъдителен иск по чл.55 от ЗЗД. С решението си Районният съд е уважил изцяло установителния иск и е отхвърлил също изцяло осъдителния иск. Обосновано, съгласно този правен резултат разноските са възложени според действащата разпоредба на чл.78 от ГПК.

Обжалваното определение се явява законосъобразно и подлежи на потвърждаване.

По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.

ОПРЕДЕЛИ:

Потвърждава Определение № 12844/23.11.2022г., постановено по гр.д.№ 5998/2021г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXII гр.с., с което е отказано да се измени размера на присъдените разноски с Решение № 3395/20.10.2022г., по същото дело.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4