Определение № 2813 от 07.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2813 гр. София, 07.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Частно касационно гражданско дело № 20248003102053 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. Р. Г., в качеството на процесуален представител на П.

Г. К. против Определение № 580 от 01.03.2024г. постановено по ч.гр.д. № 3345/2023г. по описа на Апелативен съд – София.

С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба на адв. Р. С. Г. срещу определение № 265273 от 28.09.2023г. постановено по гр.д. № 10447/2020г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение № 260962 от 13.07.2023г. в частта за разноските посредством присъждане на възнаграждение за още 4 заседания и на ДДС върху определения размер на адвокатското възнаграждение или за допълнително присъждане на още 700 лева.

Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост.

Поддържа, че решението на СЕС по дело С-438/22 не въвежда задължение за националните съдилища, във всички случаи, в които се иска присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, да присъждат хонорари под установения с Наредбата минимум, а напротив – от същото се извежда, че приложим е принципа за определяне на стойността на адвокатската услуга съобразно реалната фактическа и правна сложност на делото, извършените от адвоката процесуални действия, а също така и броят проведени съдебни заседания с негово участие /вкл. и съответната времева заетост/, като възнаграждението може да бъде определено под или над определения от Наредбата мининум според 1 посочените критерии. Твърди, че предвиденото в националното законодателство допълнително заплащане на всяко последващо второто съдебно заседание, регламентирано в чл. 7, ал. 9 от посочената Наредба цели да осигури адекватно възнаграждение на положения от адвоката труд и допълнителна заетост, в какъвто общ смисъл са и разясненията на решението на СЕС по дело C-438/22. Тази норма не противоречи на правото на ЕС, последица от което е и липса на предпоставки за нейното неприлагане от националните съдилища. Поддържа също, че за адвокати, регистрирани по ЗДДС, претенция за присъждане на дължим ДДС не следва да се заявява изрично пред съда до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция, а следва по силата на закона когато и ако съществува нормативно задължение за начисляването и плащането на ДДС. Ето защо по отношение на неговото присъждане е неприложима преклузия. Моли въззивният съдебен акт да бъде отменен, а подадената молба за изменение на решението в частта за разноските – уважена.

Отговор на частната жалба не е депозиран от другата страна в срока и по реда на чл. 276, ал.

1 от ГПК.

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – молител по молбата по чл. 248 от ГПК, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното:

За да потвърди първоинстанционното определение, с което искането за изменение на решението в частта за разноските посредством присъждане на допълнително възнаграждение за всяко съдебно заседание и ДДС е оставено без уважение, въззивният съд съобразил, че производството пред СГС е образувано по предявен от Н. С. Г. срещу П. Г. К. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата от 50000 лв., получена без основание. С решение от 13.07.2023г. първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск. В хода на устните състезания в съдебно заседание от 19.05.2023г. адвокат Г. е поискала определяне от съда на дължимото възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА и е представила списък за разноски по чл. 80 от ГПК, в който не е посочен размер на претендираното адвокатско възнаграждение, нито е направено искане за присъждане на ДДС. С оглед изхода на спора на основание чл. 38 от ЗА първоинстанционният съд е осъдил ищцата да заплати на адв. Р. С. Г. адвокатско възнаграждение в размер на 2030 лв. Съдът е определил възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ без начислен ДДС.

В срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК адвокат Р. Г. е поискала изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на допълнително възнаграждение в размер на още 700 лв. без ДДС за общо проведени 6 открити заседания, както и дължим ДДС върху присъденото на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение. С определение от 28.09.2023г. СГС е оставил молбата без уважение.

За да се произнесе по частната жалба срещу това определение, въззивният съд позовавайки 2 се на даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС, приел, че въведеното с чл.

38, ал. 2 от ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери по НЗПП в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС. Посочил, че нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не следва да се прилага, тъй като не съответства на правото на ЕС.

Съобразил, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, изтъкнал, че подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа /включително броят на посетените съдебни заседания с участие на страните/, фактическата и правна сложност на делото. Обосновал съответно, че с оглед проведените по делото шест съдебни заседания с участие на страните, събирането на многобройни доказателства, вида и количеството на свършената работа, както и с оглед фактическата и правната сложност на делото, справедливото адвокатско възнаграждение по делото възлиза на 2030 лева. Отбелязал, че липсва основание за увеличаване на определеното от първоинстанционния съд възнаграждение. Изтъкнал, че до приключване на устните състезания адв. Г. не е заявила искане възнаграждението й да бъде определено с оглед броя на съдебните заседания, в които е участвала, както и в сумата да бъде включен дължимият от нея ДДС. По въпроса следва ли съдът да определи адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА с включен ДДС, ако това не е поискано до приключването на устните състезания, а едва с молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК, мнозинството от въззивния състав позовавайки се на т. 11 на ТР № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, приел, че претенцията за разноски по чл. 80 от ГПК може да бъде валидно заявена най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Изтъкнал, че в мотивите към т. 1 на посоченото ТР е изяснено, че макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва също като него да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. В разглеждания случай искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ответницата е направено своевременно, но не и искането за включване на ДДС в размера на това възнаграждение. С тези съображения мотивирал извод за неоснователност на молбата за изменение на решението в частта за разноските с включване на дължимия ДДС.

В тази част обжалвания акт е постановен с особено мнение на член на съдебния състав при АС – София, в което е възприето, че върху предоставената услуга, като облагаема сделка се дължи начисляване и заплащане на ДДС. Последното следва от императивната норма на 3 закона и с оглед направеното искане по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, то съдът е длъжен да начисли ДДС върху определеното възнаграждение.

В представено изложение частният жалбоподател се позовава на основания за селекция на частната касационна жалба на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, поставяйки следните правни въпроси:

1/ Когато решаващият съд се е позовал на разясненията, дадени с решението по дело C438/22 на СЕС, с което е прието че въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗА правило съдът да присъжда възнаграждение в размер не по-малък от определения от Висшия адвокатски съвет размер, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС и предвид приоритета на европейското право над националното, при определяне на действителната и справедлива цена на адвокатската услуга по посочените по-горе критерии:

- длъжен ли е да изложи мотиви за това какви икономически критерии е използвал, за да определи стойността на адвокатската услуга и неизлагането на такива мотиви влече ли като последица необоснованост на съдебния акт в тази му част? ограничен ли е да определи и възложи в тежест на страната, за която делото има неблагоприятен изход по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение под определения с Наредба № 1/2004г. минимален размер или може да определи и по-висок негов размер, съобразно действителната и справедлива цена на адвокатската услуга, преценена по посочените по-горе критерии? само вида и количеството на свършена работа ли са релевантни или от значение е и времевата заетост на адвоката, в пряка зависимост с което е и броят на проведени съдебни заседания с негово участие?

2/ Предвиденото в националното законодателство допълнително заплащане на всяко последващо второто съдебно заседание, регламентирано в нормата на чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС за минималния размер на адвокатските възнаграждения създава ли изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и не ограничава или препятства конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС и влиза ли в противоречие с европейското право /съгл. разясненията, дадени с решението по дело C-438/22 на СЕС/ и националните съдилища следва ли да откажат нейното приложение на това основание или са длъжни да я отчетат при определяне на адвокатското възнаграждение?

3/ Длъжен ли е адвокатът, осъществяващ безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА да заяви изрично пред съда искане с определен размер на претендирано адвокатско възнаграждение, вкл. и за присъждане на допълнително такова за проведени повече от две открити съдебни заседания с негово участие, както и за присъждане на дължимия ДДС върху адвокатското възнаграждение за адвокати регистрирани по ЗДДС и имащи качеството на задължени лица по същия закон, както и да включи тези претенции в списъка по чл. 80 от ГПК или е достатъчно да поиска присъждане на възнаграждение в 4 минималния размер, съобразно националното и европейското законодателство, респ. при така направено искане, съдът длъжен ли е да определи размера на възложеното в тежест на страната, за която делото има неблагоприятен изход съобразно приложимото законодателство?