Определение № 1618 от 19.06.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1618 гр. Бургас, 19.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Росица Ж. Темелкова Въззивно частно гражданско дело № 20242100500816 по описа за 2024 година Производството е по чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от "Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрисконсулт Екатерина Костадинова против разпореждане № 1140/29.04.2024 г. постановено по ч. гр. д. № 461/2024 г. по описа на РС – Несебър, с което заповедният съд е отхвърлил заявлението на „Профи кредит България” ЕООД срещу Р. А. А., ЕГН ********** за вземания за сумата от 82,07 лв.- договорна лихва за периода 20.03.2023 г.-20.01.2024 г., за 114,12 лв. – лихва за забава от 21.03.2023 г. до 20.01.2024 г.

Жалбата е подадена в рамките на едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК, същата е подадена от страна с правен интерес да обжалва и е допустима.

Жалбоподателят счита обжалваният акт за незаконосъобразен. Излага доводи, че на този етап от производството заповедният съд не разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, цитира относима съдебна практика. Счита, че заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора поради нарушение на закона или добрите нрави и в конкретния случай, превишавайки своите правомощия, е нарушил съдопроизводствените правила.

Заявява, че заповедният съд неправилно е приложил нормите на чл. 145, 1 ал. 2 ЗЗП, във връзка с правомощията си по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК. Намира, че заповедният съд не е извършил задълбочен анализ на кумулативните критерии за наличие на неравноправна клауза , а именно: наличие на клауза, сключена във вреда на потребителя и клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност.

Счита, че съдът неправилно не е отчел нормата на чл.145, ал.2 ЗЗП, т.е. преценката на една клауза като неравноправна не включва съответствие между цената и възнаграждението и услугата, която ще бъде извършена в замяна.

По отношение извода на съда относно недължимостта на договорното възнаграждение, заявява, че в процесния договор уговореният ГПР не надхвърля пет пъти размера на законната лихва и е ясно посочена методиката на изчисляването му. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК е действаща към момента на сключване на процесния договор и обвързва страните. Не е налице нарушение на законови норми, както и на добрите нрави, поради и което клаузата, уговаряща договорно възнаграждение е действителна и същото се дължи от длъжника.

Счита, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика за формиране на годишния процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми.

Сочи, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане, като следва да се има предвид нормата на чл.19, ал.4 ЗПК относно размера на ГПР.

По отношение на законната лихва заявява, че по отношение на нея е приложим общия принцип и че нейният размер подлежи на установяване в изпълнителното производство.

Твърди, че съдът неправилно е отхвърлил заявлението и досежно лихвата за забава, тъй като не е налице неравноправна клауза. Кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане.

По изложените съображения моли за отмяна на разпореждането в 2 обжалваните части, като бъде постановено друго, с което да се постанови издаване на заповед за изпълнение по отношение на обжалваните вземания, претендирани със заявлението по чл. 410 от ГПК. Моли за присъждане на разноски в размер на 15 лв. – заплатена държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Съдът като взе предвид доводите, изложени в частната жалба, относими към начина на формиране размера на ГПР, възнаградителната лихва и ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПК, петитума на същата, съдържащ искане за издаване на заповед относно обжалваните вземания на заявителя и изрично посочените суми, които се претендират, намира че жалбата е насочена срещу разпореждането, в частта, с която се отхвърля заявлението за горецитираните суми за лихви за забава и договорната лихва.

Частно гражданско дело № 461 по описа за 2024г. на Районен съдНесебър е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от "Профи кредит България" ЕООД, чрез юрисконсулт Екатерина Костадинова против длъжника Р. А. А. с ЕГН ********** за следните суми: 400 лв. – главница по договор за потребителски кредит; 82,07 лв.- неплатено договорно възнаграждение за периода 20.03.2023г. –20.01.2024г.; 160 лв. – неплатено възнаграждение по закупена услуга Фаст, дължимо до 20.01.2024г.; 240 лв.- възнаграждение по закупена услуга Флекси, дължимо до 20.01.2024г.; 30 лв. – неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 04.04.2023г.; 200 лв. неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 дни, начислени на 19.06.2023г.; 114,12 лв. - лихва за забава, дължима от 21.03.2023 г. до 20.01.2024г., законна лихва в размер на 33,16 лв., дължима от 20.01.2024г. до 28.04.2024г., ведно със законната лихва върху цялата сума, считано от датата на депозиране на заявлението в съда до изплащане на вземането, както и разноски по делото, като е посочено, че вземането произтича от договор за потребителски кредит № ***/21.02.2023 г.

Районният съд е издал Заповед № 196 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 461/2024 г. на РС Несебър за сумата от 400 лв.- дължима главница по договор за потребителски кредит № ***/21.02.2023 г., ведно със законната лихва върху него, считано от 3

29.04.2024г. до окончателното изплащане, както и сумата от 75 лв. – разноски за държавна такса от 25 лв. и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на уважената част от заявлението.

С разпореждане № 1140 от 29.04.2024г., заповедният съд е отхвърлил заявлението в частта, относно следните суми: 82.07 лв. –договорна лихва за периода 20.03.2023г. - 20.01.2024г., сумата от 114,12 лв., представляваща лихва за забава за периода 21.03.2023г. –20.01.2024г., сумата от 33,16 лв., представляваща законна лихва от 20.01.2024г. – 28.04.2024г., сумата от 160 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“, сумата от 240 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, сумата от 30 лв., представляваща неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 04.04.2023г., сумата от 200 лв. - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора, начислени на 19.06.2023г., както и в частта, в която се иска присъждане на разноски над сумата от 75 лева до пълния претендиран размер от 205,19 лв.

За да отхвърли заявлението за горецитираните суми, районният съд е приел, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен.

Прието е, че клаузите, с които са договорени услугите „Фаст“ и „Флекси“ са неравноправни и нищожни на няколко основания, още повече, че именно тези клаузи са разглеждани от Съда на ЕС, който се е произнесъл с Решение от 21.03.2024г., по дело С-714/22, в т. 1 от което е прието, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В т. 4 от същото решение е прието, че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, 4 че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато по-специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем. Съдът е посочил, че клаузите за уговаряне на услугите „Фаст“ и „Флекси“ в процесния случай имат неравноправен характер.Нещо повече - прието, че тези допълнителни разходи са задължителни, за да бъде одобрено искането за кредит и са довели до начисляване на допълнителна сума от 400лв.Ето защо следва да се приеме, че тази сума е част от „общите разходи по кредита“, следвало е, но не е включена в ГПР, той надвишава по този начин посочения максимален размер в ЗПК и договорът е нищожен поради противоречие със закона.Така съдът е стигнал до извода, че с оглед разпоредбата на чл.23 ЗПК следва да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение само за главницата и лихва за забава, считано от датата на заявлението.

Към заявлението са приложени заверени преписи от договор за потребителски кредит "Стандарт" с № ***/21.02.2023 г., общи условия към договора, погасителен план.

Видно от приложения договор за кредит заявителят е предоставил на длъжника сумата от 400 лв., която следва да бъде върната на 11 месечни вноски, всяка от по 43,83 лв., ГПР – 47,93 %, ГЛП – 40,90 %, лихвен процент на ден – 0, 11 % и дължима сума по кредита 482,07 лв.

В договора е уговорено и възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 160 лв. и възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 420 лв., като вноската по тези допълнителни услуги е в размер на 36,37 лв., и е дължима заедно с месечната погасителна вноска, като така общото задължение по договора възлиза на 882,07 лв.

Жалбата е против разпореждането на НРС , в частта, с която е отхвърлено искането за издаване на заповед за изпълнение за договорна/възнаградителна/ лихва и законна лихва за забава.Съдът я намира за основателна по следните съображения:

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение , когато искането е в противоречие със закона /чл. 26, ал. 1, предл.

1 ЗЗД и чл. 22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД /, а съгласно т. 3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице 5 обоснована вероятност от това /чл. 143 ЗЗП/.

От текста на цитираната норма е видно, че изискването съдът да извърши проверка за съответствие на искането с императивна норма на закона и добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането. В заповедното производство по чл. 410 ГПК не се разрешава по същество материалноправния спор между страните, поради което заповедният съд няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност/ недействителност на договора. В този смисъл е и приетото ТР № 1/2020 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

В случая, съдържанието на договора за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 , чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 на ЗПК относно задължителните реквизити на ДПК.

В процесния казус, претенцията за възнаградителна лихва и за обезщетения за забавено плащане не противоречат на закона и добрите нрави, нито се основават на неравноправни клаузи от ДПК.

На първо място, съдът не споделя изложеното в обжалваното разпореждане, че заложените допълнителни разходи са задължителни, за да бъде одобрено искането за кредит и поради това следва да бъдат включени в ГПР, както е посочено в т.1 от Решение на СЕС от 21.03.2024г по дело С714/22г.Този извод е напълно необоснован и не би могъл да бъде направен в рамките на едностранното заповедно производство.Освен това цитираното решение на СЕС е постановено по повод иск с правно основание чл. 422 ГПК, а не по отношение заповедно производство, каквото е настоящото. В заповедното производство не е възможно съдът да изчисли сам, без помощта на вещо лице действителния ГПР, за да извърши проверка дали същият надхвърля размера, посочен в чл. 19, ал. 4 ДПК , както и без да вземе становището на потребителя, да прецени дали посочения в договора размер на ГПР /и то само в случай, че е по- висок от предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер/ го е подтикнал да сключи договора. Ето защо не може да се направи обоснован извод, че посочените допълнителни услуги не са включени в ГПР и ако това е така, то целият договор е нищожен и се дължи връщане само на главницата. Мотивите на НРС в тази насока почиват на предположения, което 6 е недопустимо.