Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 5818 от 13.03.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно частно гражданско дело 2009/2026
Вид
Определение № 5818
Подписан
13.03.2026
В сила
13.03.2026
Състав
Петър Любомиров Сантиров, Ивета Антонова, Дамян Ивайлов Христов

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.274 ал.1 т.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.275 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.276 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 118 · Закон за задълженията и договорите

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5818 гр. София, 13.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Е, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно частно гражданско дело № 20261100502009 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.274 ал.1 т.2 вр. чл.248 ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба подадена от „ЕОС Матрикс“ ЕАД, срещу определение № 49217/28.11.2025 г., постановено по гр. д. № 57752/2024 г. по описа на СРС, I ГО, 39 състав, с което е оставена без уважение молбата на дружеството с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решение № 11760/18.06.2025 г. по същото дело в частта за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдът не е съобразил фактическите обстоятелства по делото, както и процесуалното и извънпроцесуалното поведение на ответното дружество. Излага съображения, че предпоставките на чл. 78 ал. 2 ГПК са налице, доколкото искът е признат в срока за отговор на исковата молба, а ответникът не е дал повод за предявяването му. Сочи, че обстоятелството, че дружеството е подавало информация към Централния кредитен регистър на БНБ, не представлява действие, което да е дало повод за предявяване на иска, тъй като съгласно действащата нормативна уредба и съдебната практика погасяването на вземането по давност не води до погасяване на самото задължение, а само до отпадане на възможността за принудителното му събиране. В този смисъл се сочи, че кредиторът не е длъжен служебно да прилага погасителната давност, както и че при липса на възражение от длъжника вземането продължава да съществува като естествено задължение.

Жалбоподателят твърди още, че длъжникът разполага с възможност да поиска корекция на информацията в Централния кредитен регистър по реда на чл. 24 от Наредба № 22/16.07.2009 г., като в случая не са представени доказателства такова искане да е било отправяно. Поддържа се също, че след изтичане на давността кредиторът не е предприемал действия по принудително събиране на вземането, поради което не може да се приеме, че е дал повод за предявяване на отрицателния установителен иск. В подкрепа на изложеното се позовава на установена практика на Върховния касационен съд и Софийския градски съд относно характера на погасителната давност и предпоставките за присъждане на разноски.

С оглед на изложеното частният жалбоподател моли съда да отмени определение № 49217/28.11.2025 г., постановено по гр. д. № 57752/2024 г. по описа на СРС, I ГО, 39 състав, и да измени решение № 11760/18.06.2025 г. по същото дело в частта за разноските, като отмени осъждането на „ЕОС Матрикс“ ЕАД да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 573,00 лева.

1

Насрещната страна – Г.В.И. получил препис от жалбата, не депозира отговор в срока по чл.276 ал.1 от ГПК.

Съдът, след като обсъди доводите, изложени в частната жалба и се запозна с доказателствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и при наличие на правен интерес, поради което същата е допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните мотиви:

Производството пред първоинстанционният съд е образувано по искова молба, с която от Г.В.И. е предявил срещу „ЕОС Матрикс“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК с искане да се признае за установено по отношение на ответното дружество, че ищецът не му дължи сумата от 14 326 лв., за която е издаден изпълнителен лист от 01.02.2010 г. по ч. гр. д. № 3239/2010 г. по описа на СРС, 63 състав, поради погасяването на вземането по давност. В срока по чл. 131 ал. 1 ГПК ответникът е подал писмен отговор на исковата молба, с който заявява, че признава иска по основание и размер, като моли съда на основание чл. 78, ал. 2 ГПК направените по делото разноски да останат в тежест на ищеца. При съобразяване на предпоставките по чл. 237 ГПК Софийският районен съд е постановил решение при признание на иска, като е признал за установено по предявения от Г.В.И. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД по реда на чл.439 от ГПК, че Г.В.И. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата от 14 326 лв., за която е издаден изпълнителен лист от 01.02.2010 г. по ч. гр. д. № 3239/2010 г. по описа на СРС, 63 състав, поради погасяването на вземането по давност. С така постановеното решение „ЕОС Матрикс“ ЕООД е осъдено да заплати на Г.В.И. на основание чл. 78 ал. 1 ГПК, сумата от 573 лв., представляваща разноски в исковото производство, представляващи платена държавна такса, като съдът е приел за неоснователно възражението на ответното дружество по чл. 78 ал. 2 ГПК, че не е дало повод за завеждане на делото.

С обжалваното определение Софийският районен съд е оставил без уважение искането на „ЕОС Матрикс“ ЕООД по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

Разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК предвижда освобождаване на ответника от гражданската отговорност да заплати направените от ищеца разноски в хода на съдебното производство, при установена основателност на исковата претенция към датата на депозиране на исковата молба, като предвижда две кумулативни предпоставки:1. ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на иска и 2. да извърши признание на иска.

Видно от гореизложеното, е налице втората от двете кумуративни предпоставки, обуславящи възможността ответникът освободен от отговорност за заплащане разноски.

Спорно е наличието на втората предпоставка:дали ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото.

Съгласно трайната съдебна практика, „повод за завеждане на делото“ по смисъла на чл. 78 ал. 2 ГПК представлява всяко извънпроцесуално поведение на ответника, което обективно е създало за ищеца правна несигурност и е породило необходимост от съдебна защита за установяване на неговите права.

В настоящия случай, правилно е прието, че такова поведение от страна на „ЕОС Матрикс“ ЕАД е налице. От събраните по делото доказателства се установява, че преди предявяването на иска ответникът е поддържал претенцията си за процесното вземане чрез няколко свои действия.

Първо, дружеството е поддържало информация за задължението като активно в Централния кредитен регистър към БНБ. Второ, то е изпратило уведомление до ищеца за извършената цесия, с което се е легитимирало като нов кредитор. Тези действия, разгледани в своята съвкупност, недвусмислено демонстрират волята на кредитора да третира вземането като дължимо и изискуемо, което пряко засяга правната сфера на длъжника и създава за него правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК. Активното поддържане на запис за 2 дълга в публичен регистър, дори и при липса на предварително възражение, създава обективна необходимост от съдебно установяване на недължимостта.

Аргументите на жалбоподателя, основани на характера на погасителната давност, са формално верни, но неотносими към спора за разноските. Действително, с изтичането на давностния срок вземането не се погасява изцяло, а се трансформира в т.нар. „естествено задължение“ по смисъла на чл. 118 от ЗЗД, като доброволното плащане по него остава дължимо. Също така, давността не се прилага служебно от съда или от кредитора, а е необходимо длъжникът да се позове на нея. Тези правни принципи обаче обосновават правото на кредитора да получи доброволно плащане, но не го освобождават от отговорност за разноски, когато с активните си действия е предизвикал съдебния процес. Релевантно за преценката по чл. 78, ал. 2 ГПК е не дали вземането продължава да съществува като естествено, а дали поведението на кредитора е наложило воденето на дело. В този смисъл е и практиката на ВКС, според която изпращането на покани за доброволно плащане и съобщения за задължения, макар и законово допустими, могат да съставляват повод за иск, ако създават правна несигурност. Правото на ищеца да отрече неоснователно претендираното материално субективно право от ответника може да бъде установено със сила на присъдено нещо именно в исков процес, какъвто в случая е иницииран от Г.В.И..

Ето защо в случая не е налице една от кумулативните предпоставки на чл. 78 ал. 2 ГПК, за да може разноските да бъдат възложени на ищеца, поради което и извода на районния съд в за дължимост на разноските от ответника е правилен. /в този смисъл е и споделяната от настоящия състав на съда практика на ВКС обективирана в Определение № 242 от 31.05.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 2062/2018 г. по описа на ВКС, ІV ГО/.

Така мотивиран, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 49217/28.11.2025 г., постановено по гр. д. № 57752/2024 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 39 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3