Решение № 981 от 13.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 981 гр. София, 13.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Г.а

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Г.а Въззивно гражданско дело № 20231100506973 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

Производството по делото е образувано след отменително решение на ВКС, постановено по гр.д. № 605/2022г. по описа на ВКС, Първо ТО, с което е отменено решение от 11.11.2021г., постановено по в.гр.д. № 1642/2019г. по описа на СГС и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд със задължителни указания по приложението на материалния закон.

С решение от 30.01.2018г., постановено по гр. дело № 71005/2014 год. по описа на СРС, ГО, 47 състав, са уважени предявените от А. Л. П. срещу „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС“ ЕАД искове за прогласяване нищожността на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 от ЗЗП на клаузите на чл. 3, ал.

5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34640 от 03.04.2008г. и чл. 6 от допълнително споразумение към договора от 13.09.2010г. Със същото решение са отхвърлени предявените от А. Л. П.

1 срещу „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС“ ЕАД в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8 186, 46 швейцарски франка, получени без правно основание по неравноправни и нищожни клаузи на договора за кредит от 03.04.2008г. и допълнителното споразумение от 13.09.2010г. за периода от 10.01.2009г. до 10.11.2014г., представляващи разлика между предварително уговорените и реално заплатените анюитетни вноски, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане; при условията на евентуалност – иск за заплащане на сумата от 8 186, 46 швейцарски франка, поради това, че са платени без да са настъпили условията, даващи право на банката за променя едностранно лихвените нива; втори главен иск за установяване по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на 1 634, 52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103, ал. 2 от ЗЗД прихващане със сумата от 113 257 швейцарски франка – главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008г.

Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и отрицателния установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата А. Л. П.. В същата са изложени оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Конкретно се поддържа необоснованост на приетото от съда, че едва с писмо изх. № 0501/0006 от 02.12.2014г. на ответното дружество, с което то оспорва изявлението на въззивницата за извънсъдебно прихвашане, са настъпили правните последици на цесията от 25.04.2008г., като е счел за недоказано проявлението на правния й ефект преди датата 02.12.2014г.

Излага, че СРС е изградил вътрешното си убеждение без да обсъди всички приобщени доказателства и доказателствени средства по делото. Сочи, че с исковата молба е представила Допълнително споразумение към договора за кредит от 13.09.2010г., което ищцата е сключила с цесионера, а не с банката цедент. С отговора на исковата молба, въззиваемата страна била представила и второ допълнително споразумение от 16.07.2012г., сключено между нея и ищцата, както и многобройни други доказателства, което според въззивницата е косвено доказателство, че е налице сключен договор за цесия между ответника и „Юробанк България“ АД, гьй като „БРС“ АД разполага с 2 документи, получени на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Във въззивната жалба се оспорва прието от първоинстанционния съд, че ответното дружество оспорва пасивната си материална легитимация да отговоря по предявените осъдителни искове. Сочи, че повдигнатият от „БРС" АД спор касае единствено получаването на исковите суми, без дружеството да е оспорило сключването на договор за цесия. Твърди, че въззиваемата страна не е оспорила и автентичността на изпратеното до въззивницата уведомление за цесия от 25.04.2008г. Поддържа, че ако между страните по делото не се оспорва съществуването на процесния договор за цесия, то той следва да се приеме за съшествуващ /така Решение № 248 от 15.11.2016г. по гр.д. № 784/2016г. на ВКС, Четвърто ГО/. На следващо място, развити са съображения, че по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършеното предаване на някакво имуществено благо, а върху ответника лежи тежестта да установи наличието на основание за получаването му. Навежда съображения, че първоинстанционният съд е следвало да укаже на ответника, че той носи тежестта да установи наличието или липса на основание, т.е. на валидно сключен договор за цесия и да докаже датата на извършеното уведомление на ищцата, съгласно изискванията на чл.

99, ал. 3 от ЗЗД. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат.

Въззиваемата страна „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС“ ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че в хода на съдебното производство не се доказва ищцата да е извършила в полза на ответното дружество процесните плашания, с оглед на което счита, че не е изпълнен фактическият състав на чл. 55 от ЗЗД. Оспорва се и пасивната процесуална легитимация на дружество по съображения, че същият е цесионер по процесното вземане, а не и страна по кредитното правоотношение. По предявения отрицателен установител иск релевира възражение, че пасивното процесно вземане не е ликвидно и изискуемо.

Поддържа и релевираното в първоинстанционното производство възражение за погасяване на вземанията по давност. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на решението в обжалваните му от ищцата части.

По делото е подадена въззивна жалба и от ответника „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС“ ЕАД срещу решението, в частта, в която са уважени 3 предявените искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожност на оспорените клаузи от процесния договор за кредит. На първо място навежда възражения, че не е процесуално легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като не е страна в процеснотото кредитно правоотношение. Счита, че исковите претенции са недопустими и неоснователни, тъй като с тях косвено се цели недопустима промяна в съдържанието на договора и постигнатата воля и съгласие между страните, както по отношение на лихвата по договора, така и по отношение на валутата на кредита. Излага,че претенции, които да искат съдът /пряко или косвено/ с акта си да замести волята на страните по едно договорно правоотношение и да измени неговото първоначално съдържание, е допустимо от закона само и единствено в изрично предвидените хипотези - член 299 ТЗ, член 300 ТЗ, член 307 ТЗ, които са различни от процесната, поради което и необходимите за това предпоставки не са налице. Сочи се още, че процесните договорни клаузи били индивидуалио уговорени съобразио исканията и възможностите на кредитополучателя. Оспорва да е налице и твърдяното “значително неравновесие“ между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение, което е един от кумулативно дадените елементи на член 143 от ЗЗП. Твърди още, че в процесния договор няма уговорки, които да са във вреда на кредитополучателя, доколкото той е в правото си да се запознае със съдържанието на договора и да уговори с банката желаните от него условия за ползване и погасяване. Аргументира становище, че допълнителното споразумение следва да се цени като извънсъдебно признание от страна на ищеца на дължимите от него суми към датата на споразумението. Поддържа, че не е налице нито една от хипотезите на член 143 от ЗЗП, включително, че не са налице условията за прилагане на хипотезата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, съгласно която би могла да бъде определена като неравноправна договорна клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.

Въззивникът-ответник поддържа, че не са налице предпоставки за прилагане на тази законова хипотеза, тъй като основанието за промяна на лихвите по анюитетните месечни вноски било предвидено и договорено от страните в процесния договор. Оспорва да е налице неравноправност и по смисъла на член 143, т. 12 от ЗЗП, според която неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на 4 изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на тьрговеца или доставчика и потребителя, като предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. В конкретния случай, обаче, не било договорено завишаване, а промяна поради настъпването на обективни обстоятелства и по изначално постигнато взаимно съгласие на страните. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

Въззиваемият-ищец А. Л. П. оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения, включително изводими от съдебна практика на ВКС, постановена по идентични казуси. Сочи, че въз основа на тази практика се формират изисквания, съобразно които промяната на първоначално yговорената лихва е допустима съгласно чл. 58, ал. 1, т. 1 и т.

2 от ЗКИ при спазване па условията на чл. 144, ал. 3 и 4 от ЗЗП, но само ако уговорката в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, отговаря на следните кумулативни условия:

1) обстоятелства/лихвообразуващите показатели, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изричпо уговорени в договора или в общите условия; 2) тези обстоятелства следва да са обективии, т.е. да не зависят от волята на кредитора, тяхното опреД.е или приложение да не е поставено под неговия контрол. Те следва да се определят от свободното въздействие на пазара или от публичиа институция/външен за доставчика орган; 3) информацията за лихвообразуващите компоненти трябва да е публично достъпна; 4) да е налице методика за промяна па лихвата, т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата. В случая тези кумулативни изисквания не били налице, поради което оспорените клаузи от процесния договор са нищожни. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната от ответното дружество част.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

5

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Исковете на ищцата първоначално са били насочени срещу „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД в качеството му на цесионер по договор за цесия от 25.05.2008г., по силата на който банката-кредитополучател е прехвърлила вземанията си по процесния договор за кредит. В хода на въззивното производство по в.гр.д. № 1642/2019г. по описа на СГС поради преобразувания и вливане, първоначалният ответник „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД е бил заместен по реда на чл. 227 от ГПК от своя универсален правоприемник – „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД.

По предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗд, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 143 от ЗЗП:

Разпечатката съдържа 28 от 128 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6cdde594-1f92-4ee5-90ad-97bca00d27b5