Решение № 641 от 02.02.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 641 гр. София, 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Виктория Мингова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20221100508574 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение от 20.05.2022г., постановено по гр.д. №80781/2018г. по описа на СРС, 123 състав, са отхвърлени изцяло предявените от „Топлофикация Русе“ АД срещу П. А. Г. обективно кумулативно съединени иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415, ал.4 във вр. с ал.1, т.1 от ГПК във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за сумата от 230,79 лева – стойност на доставена и разпределена топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр. Русе, ул. ****, абонатен №02000900090, дължима за периода от 01.07.2015г. до 19.02.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.06.2016г. до окончателното плащане, и иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.415, ал.4 във вр. с ал.1, т.1 от ГПК във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 4,16 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.09.2015г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 31.05.2016г., като неоснователни. Осъдено е „Топлофикация Русе“ АД да заплати на П. А. Г. сумата от 600 лева – направени по делото в исковото 1 производство разноски за адвокатско възнаграждение, както и сумата от 300 лева – направени в заповедното производство по ч.гр.д. №35628/2016г. по описа на СРС, 27 състав, разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ищеца „Топлофикация Русе“ АД, като се излагат оплаквания, че същото е неправилно и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, които са довели до ограничаване на правото на ищеца на съдебна защита. Първоинстанционният съд оставил без уважение доказателствените искания на ищеца, поради което била осуетена възможността му да попълни делото с нужните доказателства.

В мотивите си съдът не обсъдил съображенията на страните и формирал неправилен извод за недължимост на вземането. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.

Въззиваемата страна П. А. Г. е депозирал писмен отговор по реда на чл.263, ал.1 от ГПК, с който заявява становище за неоснователност на жалбата и прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Счита, че отказът на първоинстанционния съд да допусне поисканите от ищеца доказателства, е правилен. Поддържа, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не установил, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот или негов вещен ползвател. Представеният констативен нотариален акт №16, дело №96/2000г. не се ползвал с материална доказателствена сила по смисъла на чл.179, ал.1 от ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Правото на собственост върху недвижим имот се доказвало с документи, предвидени в закона – нотариален акт, договор по специалните закони, делбени протоколи, но не и със съдебни или извънсъдебни признания. Ищецът не ангажирал по делото и съдебно решение, с което да е установено правото на собственост на ответника върху процесния битов обект. Решението по иска по чл.135 от ЗЗД нямало такава стойност , предявеният от ответника срещу „Б.“ ЕООД иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение.

Липсвали доказателства по делото, от които да се направи извод, че ответникът е страна по сключения от ищеца договор №Д-9/19.01.2007г. с етажните собственици на процесната сграда. Оспорва подписа, положен от негово име в протокол от ОС на ЕС, представляващ част от договор 2

№97/16.09.2002г.

Поради изложеното счита, че изводът на първоинстанционния съд, че между страните не е съществувало валидно облигационно правоотношение за доставка на топлинна енергия, е правилен.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Топлофикация Русе“ АД срещу П. А. Г. положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №35628/2016г. на СРС, 27 състав.

Спорно между страните в настоящото производство е дали между тях е било налице през процесния период договорно правоотношение за доставка на топлинна енергия.

Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с 3 топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м.05.2015г. – м.04.2018г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

4

Ищецът свързва качеството на ответника на потребител на топлинна енергия за битови нужди с качеството му на собственик на топлоснабден имот. Въззивната инстанция намира, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства – нотариален акт за продажба на недвижим имот №94, том VI, дело №1737/1995г. на нотариус при РС – Русе, нотариален акт за собственост на недвижим имот №16, том I, рег. №1746, дело №95/2000г. по описа на нотариус К.П. с район на действие РС – Русе, акт образец 16 от 14.04.2000г., схема на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, и решение №127 от 14.11.2005г. по гр.д. №1204/2004г. по описа на ОС – Русе, влязло в сила на 21.11.2006г., се установява, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот.

С НА за собственост на недвижим имот №16, том I, рег. №1746, дело №95/2000г. по описа на нотариус К.П. с район на действие РС – Русе ответникът е признат за собственик на основание извършен строеж на жилищна сграда в незавършен вид, построена в собствено дворно място, находящо се в гр. Русе, ж.к. „Възраждане“, ул. ****, цялото с площ от 756,50 кв.м., УПИ V-3487, от кв.330а, на недвижими имоти, сред които и апартамент №9 мезонет на четвъртия и на първи мансарден етаж във вх.А на сградата с обща застроена площ от 151,50 кв.м. Идентичността на този имот с процесния топлоснабден имот се установява от представената схема на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, както и от акт образец 16 от 14.04.2000г., в който е посочено, че на етаж 3 на ж.бл. „Сълза“, гр. Русе, ул.

****, са изградени пет броя апартаменти, както и един мезонет, като от представената скица, издадена от СКГТ се установява, че като собственик на имота е вписан ответникът въз основа на горепосочения нотариален акт. Във връзка с поддържаните от ответника възражения в хода на производството следва да се отбележи, че на практика същият отрича свое собствено субективно право, признато със съставения констативен НА №16, том I, рег.

№1746, дело №95/2000г. по описа на нотариус К.П. с район на действие РС – Русе, който съгласно разпоредбата на чл.483 от ГПК (отм.) е издаден именно по негово искане. Според чл.99 от ЗС правото на собственост се изгубва ако друг го придобие по някой от способите, предвидени в закона – чл.77 от ЗС, или ако собственикът се откаже от него, за което няма доказателства по делото.

5

Поради изложеното въззивната инстанция приема, че през процесния период ответникът е бил битов клиент за доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб. № 02000900090, относно процесния топлоснабден имот.

Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия.

Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.