Решение № 3350 от 18.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3350 гр. София, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело № 20251100511450 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Подадена е въззивна жалба с вх. № 300479/15.09.2025 г. от А. В. И. и В. В. И. срещу Решение № 15714/19.08.2025г., постановено по гр.д. № 20241110175853 по описа на Софийски районен съд, 53 състав, с което е признато за установено, на основание чл.422 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. е чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че В. И. и А.и И., дължат на „Топлофикация София“ всеки по 1/ 2 идеални части от общите суми както следва: сума в размер на 1204, 99 лв., представляваща главница за топлинна енергия за периода от м.07.2020 г. до м.04.2023 г. , ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда - 29.07.2024 г. до изплащане на вземането; сумата от 400.69 лв., представляваща мораторна лихва за забава от 15.09.2021 г. до 22.07.2024 г., както и сума за дялово разпределение в размер на 34,91 лв., представляваща главница за периода от м.06.2021 г. до м.04.2023 г, като СРС е отхвърлил претенцията на ищеца за горницата над присъдените суми. Решението в отхвърлителната си част не е обжалвано, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка.

Във въззивната жалба се твърди, че решението на СРС, в обжалваната част, е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като се излагат следните съображения: твърди се, че съдът допуснал съществено процесуално нарушение по чл. 142, ал. 2 от ГПК, което довело до неправилност на решението, тъй като съдът не е докладвал и не се е произнесъл по молба (вх. № 175176/20.05.2025 г.) за отлагане на заседанието, подадена от процесуалния представител на ответниците. Твърди се, че причината за искане за отлагане е наличие на обективна пречка, а именно- насрочено друго съдебно заседание на същата дата (21.05.2025 г.) във Великотърновския окръжен съд. Поддържа, че това лишило ответниците от правото им на защита, включително от възможността да задават въпроси на вещото лице и да оспорват експертното заключение в открито заседание. Твърди се, имотът на ответниците бил гараж, който бил нежилищен и неотопляем, като в гаража не минавала сградна инсталация и липсват всякакви измервателни уреди за топлинна енергия. Поддържа 1 се, че СРС приложил практиката на СЕС която обаче се отнасяла до собствениците на апартаменти в етажна собственост, дължащи сметки за сградна инсталация, дори да не ползват отопление индивидуално. Счита, че съдът не отчел нежилищния характер на имота и липсата на техническа възможност за топлоснабдяване, поради което не било възникнало облигационно правоотношение, и ответниците не дължат претендираните суми. Моли съдът да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск

В законустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от „ Топлофикация София“ ЕАД, в който се излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че процесното решение е съобразено със събраните по делото доказателства и установената по подобен вид спорове съдебна практика. Моли съдът да потвърди решението на първата инстанция.

Трето лице помагач не взема становище.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Пред първата инстанция са били предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, ал. 1 вр. с чл. 149 ЗЕ и по чл.86, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.422,ал.1 от ГПК с които ищецът е искал от съда да бъде признато за установено, че ответника му дължи следните суми : 1900,74 лв., представляваща главница за топлинна енергия за периода от м.07.2020 г. до м.04.2023 г. , 488,95 лв., представляваща мораторна лихва за забава от 15.09.2021 г. до 22.07.2024 г., както и сума за дялово разпределение в размер на 34,91 лв., представляваща главница за периода от м.06.2021 г. до м.04.2023 г. и 8,61 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за извършена услуга дялово разпределение от 15.08.2021 г. до 22.07.2024 г., ведно със законната лихва върху главниците от от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда 29.07.2024 г.

За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че между ищецът и ответниците е налице валидно облигационно правоотношение, предвид качеството им на съсобственици на топлоснабден имот. Въз основа на назначената по делото СТЕ, първата инстанция е приела, че дължимата сума за топлинна енергия възлиза на 1204,99 лв., поради което е отхвърлила иска за горницата над тази размер до сумата от 1900,74 лв. Счела е че искът за главницата за дялово разпределение е основателен, тъй като услугата по дялово разпределение е била реално предоставена третото лице- помагач. Съдът е уважил иска за мораторната лихва върху главницата за топлинна енергия за сумата от 400,69 лева, предвид обстоятелството че по действащите ОУ на ищеца, длъжникът изпада в забава и без да е поканен, по отношение на задължението си да заплати стойността на 2 доставената топлинна енергия. Иска за лихвата върху главницата за дялово разпределение, СРС е отхвърлил поради липса на доказателства за поставяне в забава на ответниците, посредством изпращането на покана.

По оплакването, че СРС е допуснал съществено процесуално нарушение по чл. 142, ал.

2 от ГПК, съдът намира следното : Съгласно чл.142,ал.2 от ГПК съдът отлага делото, ако страната и пълномощникът и или само пълномощникът не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. Противно на изложеното във въззивната жалба и видно от съдебния протокол от проведеното на 22.05.2025 г. открито съдебно заседание ( който е и официален удостоверителен документ, който се ползва с материална доказателствена сила), съдът е докладвал молба с вх. № 175176 на 20.05.2025 г. подадена от адвоката на ответниците и е приел, че не са налице процесуални пречки за даване ход на делото. Видно и от съдържанието на самата молба адвоката на ответниците е поискал делото да бъде отложено за друга дата, тъй като в същия ден, но от друг час- 10:40 е била призована да участва в друго съдебно заседание пред ОС- Велико Търново. Посочено е също, че ако съдът приеме, че не е налице уважителна причина да се отложи делото, моли същото да бъде разгледано по същество, като е направено и изложение по същество на спора. Съдът не намира, че в случая СРС е допуснал процесуално нарушение, тъй като наличието на съдебно заседание в друг съд, за което адвоката на ответниците е бил призован по- късно ( призовката за заседанието пред СРС е получена на 23.04.2025 г., а пред ОС- Велико Търново на 25.04.2025 г.) отколкото за заседанието пред СРС, не съставлява уважителна причина за отлагане на делото. На следващо място обстоятелството, че делото не е било отложено, не е препятствало по какъвто и да било начин правото на защита на ответниците, тъй като видно от съдържанието на молбата от 20.05.2025 г., адвоката им е изложил подробни съображения защо предявения срещу тях иск е неоснователен. Обстоятелството, че адвоката на ответниците е предпочел да се яви на ОСЗ във Велико Търново, вместо в о.с.з. пред СРС за да вземе участие в разпита на вещото лице и да оспори експертизата, е негово лично решение, което не може да обуслови извод за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция, още повече че адвоката на ответниците е имал възможност с молбата си от 20.05.2025 г. да постави въпроси на вещото лице и/или да оспори експертизата.

По останалите оплаквания направени във въззивната жалба съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г. / потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (писмена форма на 3 договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). По не се спори, че имотът по отношение на който ищецът претендира начислената сума за топлинна енергия, представлява нежилищен имот гараж № 10, находящ се в находящ се в гр. София, общ. Слатина, ул. ****, по отношение на който ответниците са съсобственици при равни квоти. В практиката на ВКС ( Решение № 98 от 06.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 899/2011 г. на II ГО) се приема, че гаражът е самостоятелен обект на право на собственост, а не представлява обслуващо помещение към жилището, намиращо се в сграда етажна собственост. С оглед на изложените постановки съдът намира, че гаражът представлява самостоятелен обект на правото на собственост и ако собстениците на гаража ползват топлинна енергия с топлоносител гореща вода, то същите имат качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153,ал.1 от ЗЕ.

От назначената по делото СТЕ се установява, че в процесния гараж ТЕ за отопление на имот не е била отчитана и потребявана, поради липса на изградена тръбна система за доставка на ТЕ. Същото се отнася и за ТЕ отдадена от сградна инсталация, поради липса на тръби и щрангове за доставка на ТЕ. Не така стои въпроса по отношение на топлинната енергия за битова гореща вода- от назначената по делото експертиза се установява, че в гаража е ползвал ТЕ за БГВ ( за процесния период са били консумирани 11 933,5449 кВтч за ТЕ за БГВ при служебен отчет за едно лице) , като стойността на доставената топлинна енергия е било отчитана посредством 1 брой водомер за топла вода. От изложеното следва, че ответниците са ползвали ТЕ за БГВ в процесния имот и същите имат качеството потребител на топлинна енергия.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.

Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответницата да са упражнили правото си на възражения срещу Общите условия. Предвид изложеното съдът намира, че между ищцовото дружество и ответниците е възникнало валидно облигационно отношение за продажба на топлинна енергия.