Определение № 3101 от 05.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3101 гр. София, 05.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина И.

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002901205 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. И. Б. срещу решение № 253 от 07.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1648/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 37 от 21.03.2024 г., постановено по т.д. № 131/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, 11 състав, са отхвърлени предявените от Й. И. Б. искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД да заплати на ищцата сума над 51 000 лв. до 70 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени телесни увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 31.01.2023 г., по вина на водача на лек автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, както и сума над 3 988, 73 лв. до 5 141, 42 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение на телесни увреждания, получени от описаното ПТП.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд не е определил справедлив размер на обезщетението, което се следва на касаторката, имаща качеството на ищца по предявените искове, за претърпените от нея неимуществени 1 вреди в резултат на настъпилото ПТП. Заявява се, че съдът не е взел предвид всички доказани в производството факти, които са свързани с критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и не е определил правилно значението на всеки от тях за интензитета на търпените от пострадалата вреди и оттам за размера на обезщетението, което се дължи за тяхното репариране. Не е отчетено, че ищцата е получила тазобедрени фрактури и на двата долни крайника, което й е причинило тежка психотравма и бързо развитие на заболяването деменция, както и че перспективата за възстановяване от уврежданията е неблагоприятна. Въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен и икономическите условия в страната към момента на увреждането – 2023 г. Касаторката счита, че е необоснован изводът на апелативния съд, че нейното поведение по движение върху пътното платно в момента на настъпване на произшествието е противоправно. Той е направен, без да е взето предвид, че мястото, където тя е била ударена от лекия автомобил, представлява междублоково пространство в жилищен район и че там няма пешеходни пътеки, на които е следвало да извърши пресичането.

Съдът не е отчел и това, че с оглед фактите, установени от събраните по делото доказателства, за скоростта на движение на автомобила, за скоростта на придвижване на пешеходката и за мястото на настъпване на удара между тях, може да се заключи, че когато пешеходката е тръгнала да пресича пътното платно, автомобилът все още е бил паркиран и не е бил приведен в движение. Касаторката намира, че поведението, с което въззивният съд е приел, че тя е допринесла за настъпване на вредите, изразяващо се в това, че ненужно е удължила времето за пресичане на пътното платно и е спряла без необходимост на него, не е въведено от ответника като факт, на който основава възражението си за съпричиняване. Освен това по делото не се и доказва пострадалата пешеходка да е нарушила правилото на чл. 113, т. 2 ЗДвП, защото е установено, че тя е забавила хода си при пресичане на пътното платно, защото й е прилошало, а не без причина.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката поставя девет въпроса, като по отношение на всеки от тях се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД не е подал отговор.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

2

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са искове на увреденото лице Й. И. Б. срещу застрахователно дружество ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Изложил е съображения, че от заключенията на изготвената в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза и на изготвената във въззивното производство комплексна съдебна медицинска и автотехническа експертиза се установява, че причина за настъпване на ПТП-то на 31.01.2023 г., от което се твърди да е увредена ищцата, е противоправното поведение на водача на лек автомобил „Инфинити QX70“, който преди да започне движението си назад и по време на това движение не се е убедил, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаден опасност за останалите участници в движението, в резултат на което е ударил ищцата, която се е движила по пътното платно, като го е пресичала. Въззивният съд е счел, че по делото е доказано, че при произшествието ищцата е получила телесни увреждания, представляващи тазобедрени фрактури на двата долни крайника. Съобразил е, че за лечение на тези увреждания пострадалата е претърпяла операция, като болничният престой е бил от 14 дни. Взел е предвид, че от заключението на изготвената съдебномедицинска експертиза се установява, че към момента на прегледа ищцата не е възстановена напълно и няма благоприятна прогноза да се постигне това, което се дължи и на възрастта й от 87 години. Отчел е и това, че през първите месеци от произшествието пострадалата се е нуждаела от денонощна грижа, че е преживяла негативни емоции, като чувство за безпокойство, плачливост, честа емоционална дистанцираност. Направил е извод, че тези промени в психическото състояние са и на фона на личностови промени от дементен тип, както и че проблемите на ищцата с паметта и дезориентацията не са предизвикани от уврежданията при произшествието, тъй като са били налице и преди това, като само са се задълбочили след инцидента. С оглед на тези обстоятелства и съобразявайки възрастта на пострадалата към датата на настъпване на увреждането от 87 години, както и на икономическите условия в страната към същия момент - 31.01.2023 г., въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от получаване на описаните увреждания възлиза на сумата от 60 000 лв. Счел е, че по делото се доказва, че ищцата е направила разходи за лечение на получените телесни увреждания в размер на 4 692, 62 лв., за които в представените документи е вписано точно за какво са платени паричните средства.

Намерил е, че по делото не е доказано, че разходът от 448, 80 лв. е извършен във връзка с лечението на получените от ищцата при ПТП-то телесни увреждания, защото 3 в издадената за тази сума фактура е записано, че тя представлява стойността на лекарства, без да е уточнено какви са те. Ето защо е заключено, че искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за тази сума е неоснователен и трябва да се отхвърли. Въззивният съд е приел, че от мащабната скица в комплексната експертиза се установява, че в момента на удара ищцата е пресичала пътното платно на кръстовище, като не е била на продължението на тротоар, което означава, че пресичането не е осъществено на предназначеното за това място и това е нарушение на правилото, предвидено в чл. 113 ЗДвП. Счел е също, че дори и да се приеме, че ищцата в момента на произшествието е престоявала на пътното платно, без значение дали е била права или легнала, то нейното поведение пак би било противоправно, защото е в нарушение на чл. 113, т. 2 ЗДвП, която норма предвижда, че при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение.

Така установеното противоправно поведение на пострадалата е в причинна връзка с настъпилото ПТП и получените увреждания, поради което възражението на ответника, че тя е допринесла за тях, е основателно. Въззивният съд е съобразил това поведение на пешеходката, поведението на водача на автомобила, както и това, че съгласно чл.

116 ЗДвП последният е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към престарелите хора, и е определил, че приносът на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат е 15 %, а този на водача е 85 %. С оглед на това дължимите на ищцата обезщетения за претърпените вреди са намалени с 15 %, в резултат на което обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата от 51 000 лв., а обезщетението за имуществени вреди възлиза на сумата от 3 988, 73 лв. Поради частично разминаване на изводите на първата и въззивната инстанция решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която предявените искове са уважени за сумата над 51 000 лв. до 70 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, и за сумата над 3 988, 73 лв. до 5 141, 42 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди и исковете до тези размери са отхвърлени. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя девет въпроса, по които сочи, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Първите шест от тях са следните: 1) Какви са критериите, които следва да се съблюдават за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател?; 2) Как следва да се определи размера на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП след преценка на всички релевантни обстоятелства и при зачитане на принципа на справедливост съгласно чл.

4

52 ЗЗД?; 3) Кои са конкретните съществуващи обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД при предявен пряк иск срещу застраховател?; 4) Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане по чл. 492, т. 1 КЗ, както и обществено-икономическите условия в страната и как трябва да се отчитат тези обстоятелства по отношение размера на дължимото застрахователно обезщетение? Какво е значението на застрахователните лимита при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск срещу него?; 5) Достатъчно ли е решаващият съд само да упомене, че съобразява решението си с лимита на застрахователна отговорност, с обществено-икономическите условия в страната и със съдебна практика на ВКС или е необходимо изчерпателно да се обоснове при всеки един конкретен казус? Необосноваването на въззивния съд по посочените обстоятелства и по конкретните правнорелевантни факти и обстоятелства съставлява ли нарушение на критерия за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД?; 6) Установената константна съдебна практика на ВКС по определяне на дължимия размер на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, касаеща аналогични увреждания, нанесени при ПТП, настъпили във времевия период на действие на определен лимит на застрахователна отговорност съгласно чл. 492, т. 1 КЗ, следва ли да бъде съобразена от решаващия съд като ориентир за справедлив размер?. Тези въпроси се отнасят до общ правен проблем, поради което ще бъдат обединени в един и той ще бъде конкретизиран като въпрос относно критериите, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД.