Определение № 1596 от 14.11.2025, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1596 гр. Шумен, 14.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Атанас Д. Христов

Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно частно гражданско дело № 20253600500590 по описа за 2025 година

Производство по чл.413 ал.1 от ГПК.

Постъпила е частна жалба вх.№17104/2.10.2025г. от Н.в И. М. , действащ ,чрез пълномощника си адв.Н. Д. от АК-Пловдив против заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК Рег.№ 1387 от 24.09.2025г. по ч.гр.д.№2683/2025г. по описа на ШРС в частта й с която е разпоредено длъжникът Н. И. М. ЕГН: ********** да заплати на кредитора „КРЕДИТ ИНС“ АД ЕИК: 205997727, седалище и адрес на управление гр. София 3, общ. Столична, обл. София (столица), адвокатско възнаграждение в размер на: 500лв.

Жалбоподателят моли съдът да отмени атакуваната заповед в тази й част и да намали размера на адвокатското възнаграждение под предвидения мининум.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК от насрещната страна „КРЕДИТ ИНС“ АД гр.София ,действаща ,чрез пълномощника си адв.С.М. е депозиран отговор на частната жалба, в който изразява становище за неоснователност на същата.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Настоящият съдебен състав констатира, че в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК не е подадено възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение, поради което частната въззивна жалба подлежи на разглеждане от въззивния съд по реда на инстанционния контрол /арг. от разясненията, дадени в мотивите по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

Разгледана по същество, съдът счита частната жалба за следното: основателна, поради

Производството по ч.гр.д.№2683/2025г. по описа на ШРС е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от „КРЕДИТ ИНС“ АД 1 гр.София против Н. И. М. за сумите: 500,00 BGN (петстотин лева), представляваща главница, ведно със законната лихва за период от 23.09.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, 45,00 BGN (четиридесет и пет лева), представляваща договорна лихва за периода от 29.06.2025 г. до 29.08.2025 г., 9,13 BGN (девет лева и 13 стотинки), представляваща мораторна лихва за периода от 30.06.2025 г. до 17.09.2025 г., както и направените в производството разноски за: държавна такса в размер на: 21,25 BGN (двадесет и един лева и 25 стотинки), адвокатско възнаграждение в размер на: 500,00 BGN (петстотин лева).

Издадена е заповед Рег.№ 1387 / 24.09.2025 в полза на заявителя срещу длъжника за горепосочените суми .

Длъжникът Н. И. М. е депозирал възражение по чл.414а на 1.10.2025г. и е представил доказателства ,че е заплатил на 29.09.2025г. на заявителя сумите от 500лв. главница, 45лв. представляваща договорна лихва за периода от 29.06.2025 г. до 29.08.2025 г., 9,13лв. представляваща мораторна лихва за периода от 30.06.2025 г. до 17.09.2025 г., както и направените в производството разноски за държавна такса в размер на 21,25лв.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав счита релевираното от длъжника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за основателно по следните съображения:

В заповедното производство намират съответно приложение всички общи правила по част І от ГПК, в това число и за отговорността за разноски. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за един адвокат е прекомерно спрямо действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да намали възнаграждението до минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. При направено възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за заплатеното реално възнаграждение от страната на нейния процесуален представител /адвокат/, съдът следва да изхожда отново от посочените критерии, за да определи дали заплатеното възнаграждение за представителство от адвокат пред съда, съответства на данните за осъществена защита от адвокат по делото. Правната и фактическа сложност на делото се преценява като се отчетат предмета на делото, въведените възражения, наличието на типични спорове, отнасяни до съд, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса.

С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е "съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото" преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е "прекомерно" законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва и ако установи, че възнаграждението е уговорено в 2 съществено отклонение, наложено от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл.

78, ал. 5 от ГПК in fine, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен /така определение № 2995 от 13.06.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 991/2024 г. /.

Съгласно даденото задължително тълкуване с решение на СЕС по дело С-438/22, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение не обвързват съда. Предвид на това възнаграждението следва да бъде определено според предвидените в ГПК обективни критерии: фактическа и правна сложност на делото, защитавания материален интерес, обем на извършената от адвоката работа.

В случая от пълномощника на заявителя е изготвено и подадено заявление по чл.

410 от ГПК, което е по утвърдена бланка. Претендираното вземане представлява обезщетение за неизпълнен договор за потребителски кредит , чиято регламентация и правопораждащ фактически състав не обосновава фактическа и правна сложност на делото.

При съобразяване на предмета на производството /заповедното производство е уредено като формално/, вида и количеството на действително извършената от адвоката работа и ниската фактическа и правна сложност на делото, се налага извод, че заявителят не обосновава наличието на предпоставки за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер от 500 лева. Релевираното възражение за прекомерност е основателно, поради което обжалваното разпореждане следва да бъде отменено в частта, в която в полза на заявителя са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за сумата над 100 лева.

Водим от горното, съдът,

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ разпореждане, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК рег.№ 1387 от 24.09.2025г. постановено по ч. гр. д. №2683 /2025 г. по описа на ШРС, в частта, в която в полза на заявителя са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение над сумата от 100 лева до размер от 500 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1596 гр. Шумен, 14.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Атанас Д. Христов

Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно частно гражданско дело № 20253600500590 по описа за 2025 година

Производство по чл.413 ал.1 от ГПК.

Постъпила е частна жалба вх.№17104/2.10.2025г. от Н.в И. М. , действащ ,чрез пълномощника си адв.Н. Д. от АК-Пловдив против заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК Рег.№ 1387 от 24.09.2025г. по ч.гр.д.№2683/2025г. по описа на ШРС в частта й с която е разпоредено длъжникът Н. И. М. ЕГН: ********** да заплати на кредитора „КРЕДИТ ИНС“ АД ЕИК: 205997727, седалище и адрес на управление гр. София 3, общ. Столична, обл. София (столица), адвокатско възнаграждение в размер на: 500лв.

Жалбоподателят моли съдът да отмени атакуваната заповед в тази й част и да намали размера на адвокатското възнаграждение под предвидения мининум.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК от насрещната страна „КРЕДИТ ИНС“ АД гр.София ,действаща ,чрез пълномощника си адв.С.М. е депозиран отговор на частната жалба, в който изразява становище за неоснователност на същата.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Настоящият съдебен състав констатира, че в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК не е подадено възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение, поради което частната въззивна жалба подлежи на разглеждане от въззивния съд по реда на инстанционния контрол /арг. от разясненията, дадени в мотивите по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

Разгледана по същество, съдът счита частната жалба за следното: основателна, поради

Производството по ч.гр.д.№2683/2025г. по описа на ШРС е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от „КРЕДИТ ИНС“ АД 1 гр.София против Н. И. М. за сумите: 500,00 BGN (петстотин лева), представляваща главница, ведно със законната лихва за период от 23.09.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, 45,00 BGN (четиридесет и пет лева), представляваща договорна лихва за периода от 29.06.2025 г. до 29.08.2025 г., 9,13 BGN (девет лева и 13 стотинки), представляваща мораторна лихва за периода от 30.06.2025 г. до 17.09.2025 г., както и направените в производството разноски за: държавна такса в размер на: 21,25 BGN (двадесет и един лева и 25 стотинки), адвокатско възнаграждение в размер на: 500,00 BGN (петстотин лева).

Издадена е заповед Рег.№ 1387 / 24.09.2025 в полза на заявителя срещу длъжника за горепосочените суми .

Длъжникът Н. И. М. е депозирал възражение по чл.414а на 1.10.2025г. и е представил доказателства ,че е заплатил на 29.09.2025г. на заявителя сумите от 500лв. главница, 45лв. представляваща договорна лихва за периода от 29.06.2025 г. до 29.08.2025 г., 9,13лв. представляваща мораторна лихва за периода от 30.06.2025 г. до 17.09.2025 г., както и направените в производството разноски за държавна такса в размер на 21,25лв.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав счита релевираното от длъжника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за основателно по следните съображения:

В заповедното производство намират съответно приложение всички общи правила по част І от ГПК, в това число и за отговорността за разноски. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за един адвокат е прекомерно спрямо действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да намали възнаграждението до минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. При направено възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за заплатеното реално възнаграждение от страната на нейния процесуален представител /адвокат/, съдът следва да изхожда отново от посочените критерии, за да определи дали заплатеното възнаграждение за представителство от адвокат пред съда, съответства на данните за осъществена защита от адвокат по делото. Правната и фактическа сложност на делото се преценява като се отчетат предмета на делото, въведените възражения, наличието на типични спорове, отнасяни до съд, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса.

С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е "съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото" преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е "прекомерно" законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва и ако установи, че възнаграждението е уговорено в 2 съществено отклонение, наложено от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл.