Решение № 5738 от 10.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5738 гр. София, 09.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Д.

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100509247 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 11819 от 27.10.2022 г., постановено по гр.дело № 24940/2022 г. по описа на СРС, 55 с-в, „Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на Д. В. Д. на основание чл. 66, ал. 2 КТ сумата 67799,40 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на трудов договор, дължимо по т. 9 от ДС от 01.04.2017 г. към ТД от 26.09.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 12806,50 лв. – лихва за забава за периода 02.07.2020 г. – 12.05.2022 г.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 6 ГПК разноските в производството.

Срещу решението в срока по чл. 259 ГПК е депозирана жалба от ответника „Б.“ ЕООД, в която са изложени съображения за неправилност, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че процесното обезщетение, уговорено в т. 9 от ДС, е нищожна клауза, поради липса на основание, респективно поради противоречие с добрите нрави и поради договаряне във вреда на представлявания. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че обезщетението се дължи на служителя винаги, когато последният е добросъвестен. Заявява, че не било правно търпимо да се дължи посоченото обезщетение, при положение, че работодателят е добросъвестна и изправна страна по трудовото правоотношение, а и исковата сума била значителна.

Прекратяването на трудовия договор единствено с цел получаване на обезщетение било злоупотреба с права, което обосновавало и нищожността на клаузата. Твърди, че СРС не е изложил мотиви в своя акт защо отхвърля възражението на дружеството за 1 прекомерност на процесното обезщетение. Прави искане за отмяна на обжалвания акт и отхвърляне на предявените искове изцяло. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответната страна – Д. В. Д., с който се оспорва жалбата и се изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка отправя искане до СГС като въззивна инстанция да остави без уважение въззивната жалба, респективно да потвърди решението на първоинстанционния съд. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл.

269, предл. 2 ГПК, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК.

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание по чл. 66, ал. 2 КТ и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че оспорената клауза т. 9 от ДС № 2526/01.04.2017г., на която ищецът основава претенциите си, е действителна и валидна, поражда действие между страните по трудовото правоотношение, ча същата е приложима в случаите, при които трудовият договор е прекратен с предизвестие от служителя, а уговореното обезщетение не е прекомерно. При горните изводи СРС е уважил изцяло исковите претенции на ищеца.

Постановеното решение е правилно.

По делото е безспорно наличието на трудово правоотношение между страните по делото, което е било прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ с предизвестие от ищеца до работодателя, както и че при прекратяване на трудовото правоотношение размерът на основното брутно трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 5649,95 лв. Посочените обстоятелства се установяват и от приетите по делото писмени доказателства – трудов договор 26.09.2012 г., допълнителни споразумения към посочения трудов договор с № 169/01.07.2013 г., № 1028/28.04.2016 г., № 2526/01.04.2017 г., предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл.

326, ал. 1 КТ вх.№ Сф018/16.03.2020г., заповед за прекратяване на трудовото 2 правоотношение № 147/15.06.2020 г.

От допълнително споразумение № 2526/01.04.2017 г. към трудов договор от 26.09.2012 г. се установява, че страните са постигнали уговорка при прекратяване на трудовия договор за ищеца да възниква право да получи обезщетение от работодателя в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е дължимо на ищеца в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора.

Не се спори между страните, че процесното обезщетение не е изплатено от работодателя.

Формираният пред настоящата инстанция спор, а такъв е бил и пред СРС, е изцяло правен и цели да изясни дали ищецът има право на това обезщетение в случаите, когато трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ с писмено предизвестие от работника до работодателя, доколкото са наведени аргументи, че процесната клауза, на която ищецът основава претенцията си, е недействителна.

В случая, както правилно е приел и първоинстанционният съд посочената клауза не е нищожна на посочените от ответното дружество основания, като в тази връзка следва да се отбележи следното:

Неоснователно се явява твърдението за недействителност на клаузата поради липса на основание за нейното договаряне и че същата води до злоупотреба с право по смисъла на чл. 8 ЗЗД и чл. 8, ал. 1 КТ. В случая не е установено прекратяване на трудовия договор единствено и само с цел получаване на обезщетение, без да е налице противоправно поведение или причина, свързана с работодателя, което да е в противоречие с установения принцип за добросъвестно упражняване на трудовите права. Процесното допълнително споразумение е сключено между надлежни страни – ищецът, в качеството му на служител и работодателят, към онзи момент представляван от друг изпълнителен директор. Изрично законодателят в разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ е предвидил възможността с трудовия договор да се уговорят и други условия, свързани с предоставянето на работна сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с КТД. След като самият закон изрично предвижда такава възможност, няма как да е налице нищожност, поради липса на основание на клаузата по т. 9 от Допълнително споразумение от 01.04.2017 г. В подкрепа на този извод на съда е и обстоятелството, че към момента на сключване на допълнителното споразумение от 01.04.2017 г. ищецът не е знаел, дали и кога ще бъде прекратено правоотношението му и още по-малко, че това ще стане през 2020 г. на основание чл.

326 КТ по негова молба.

Не може да се приеме и че договаряне на процесната клауза противоречи на добрите нрави, а размерът на обезщетението съпоставен с размера на получаваното от въззиваемия трудово възнаграждение да установява, че обезщетението излиза извън целта на обезщетенията, предвидени в КТ. В гражданското право страните са свободни да определят съдържанието на договора. Договорната свобода е принцип на гражданското право и тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез забраната в чл. 66, ал. 2 КТ да се уговарят условия, които са понеблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов 3 договор. Тази забрана не изключва възможността страните по трудовия договор да имат и други отношения (напр. по договор за заем или отношения, произтичащи от непозволено увреждане), но всички отношения между тях, които са свързани с възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, както и с изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж са трудови. Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат.

Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те.

В случая с процесното допълнително споразумение страните са уговорили при прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от останалите законни обезщетения и основанието за прекратяване на трудовия договор, работодателят да изплати на служителя обезщетение за 12 месеца в размер на брутното месечно трудово възнаграждение, което обезщетение е платимо в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора.

Въззивният съд споделя изведения от СРС извод, че в случая е налице частична недействителност на процесната норма. Частичната нищожност предполага наличие на порок в самостоятелна част от волеизявлението, при което останалата част от него може да породи правно действие. Частично недействителна е не цялата уговорка по т.

9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 г., а само тази нейна част, в която обезщетението се уговаря като дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника. По този начин задължението остава, като работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен.

Добросъвестността е факт, който се преценява във всеки конкретен случай. Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например с дисциплинарно уволнение. Такъв би бил и случаят, когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. В случая такива обстоятелства нито се твърдят, нито се установяват от формираната по делото доказателствена съвкупност.

Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно волеизявление без виновно поведение на работодателя, още повече, че това е сторено не в кратък период от неговото сключване, а три години след това. Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забраната за принудителен труд. Никой работник не може да бъде заставен да престира труд на определен работодател, ако той не желае това и при такова нежелание прекратяването на правоотношението едностранно от негова страна е по правило правомерно юридическо действие. Възможно е с това право да се злоупотреби, но в конкретния случай такова не се установява и едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение.