Решение № 1609 от 30.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1609 гр. София, 30.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Темислав М. Димитров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20221100507864 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 3528/18.04.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 5897/06.06.2022 г., по гр. д. № 56076/2021 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 53 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК от Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол, срещу ЗД „ОЗК Застраховане“ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответното дружество дължи на Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол сумата в размер на 733,44 лева – размер на нанесени имуществени щети в резултат на настъпило на 14.06.2016 г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва от 07.05.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата в размер на 149,06 лева – лихва за забава за периода 05.05.2019 г. – 30.04.2021 г., като искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над сумата от 149,06 лева до пълния предявен размер от 363,09 лева, както и за периода 14.06.2016 г. – 04.05.2019 г.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът ЗД „ОЗК Застраховане“ АД е осъден да заплати на ищеца Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол сумата в размер на 380 лева – разноски по делото.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол е осъден да заплати на ответника ЗД „ОЗК Застраховане“ АД сумата в размер на 50 лева – разноски по делото.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД /съобразно изявленията на въззивника, обективирани във въззивна жалба от 17.06.2022 г. и в молба вх. № 68199/20.10.2022 г./, е депозирана въззивна жалба от ищеца Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно 1 управление – Ямбол, чрез юрисконсулт Я.П.. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на решението в обжалваната му част. Поддържа се, че в нарушение на материалния и процесуалния закон Софийски районен съд е определил размера и периода, за който се дължи мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тази насока се твърди, че районният съд неправилно и в нарушение на диспозитивното начало е приложил института на погасителната давност, като не е съобразил, че ответникът е релевирал възражение за давност единствено за периода 14.06.2016 г. – 25.05.2018 г. Счита се, че като е приел предявеният иск за основателен за периода 29.09.2019 г. – 28.09.2021 г., Софийски районен съд се е произнесъл извън заявения от ищеца период и свръх направеното от ответника възражение за давност. Определяйки погрешно периода, за който се дължи мораторна лихва, съдът неправилно е изчислил неговия размер. При тези аргументи се моли за отмяна на решението в обжалваната част и за постановяване на друго решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен до размера на сумата от 222,09 лева и за периода от 07.05.2018 г. до 04.05.2019 г. съобразно уточнението, направено с молбата от 20.10.2022 г. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Срещу Решение № 5897/06.06.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, в частта, в която Софийски районен съд е приел, че е допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението от 18.04.2022 г. касателно претенцията по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е депозирана въззивна жалба от ищеца Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол, чрез юрисконсулт Я.П.. Сочи се неправилност на посоченото решение.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК са депозирани писмени отговори на въззивните жалби от ответника ЗД „ОЗК Застраховане“ АД, чрез юрисконсулт С.Х.. Считат се за неоснователни изложените в жалбите доводи за неправилност на решенията на СРС и се моли за тяхното потвърждаване. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Първоинстанционното съдебно решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 5897/06.06.2022 г., е влязло в сила като необжалвано в частта, в която е уважен предявеният от Агенция „Пътна инфраструктура“ – Областно управление – Ямбол срещу ЗД „ОЗК Застраховане“ АД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и е признато за установено, че ответното дружество дължи на ищеца сумата в размер на 733,44 лева – размер на нанесени имуществени щети в резултат на настъпило на 14.06.2016 г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва от 07.05.2021 г. до окончателното изплащане, както и в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК е уважен до размера на сумата от 149,06 лева за периода 05.05.2019 г. – 30.04.2021 г.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за установена от СРС фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от СРС фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Относно въззивна жалба вх. № 125797/17.06.2022 г. срещу Решение № 5897/06.06.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 247, ал. 4 , вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради 2 което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

В конкретния случай въззивникът не сочи конкретни пороци на обжалваното решение за поправка на очевидна фактическа грешка. Релевираните от него оплакванията са такива по съществото на спора досежно периода и размера на претенцията за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и преповтарят изложените такива във въззивната му жалба срещу основното решение, които обаче не могат да бъдат разглеждани в производството по въззивно обжалване на решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК. Ето защо, депозираната жалба се явява бланкетна и с оглед правомощията на въззивната инстанция съгласно чл. 269 ГПК решението от 06.06.2022 г. следва да се потвърди.

Относно въззивна жалба вх. № 98423/17.05.2022 г. срещу Решение № 3528/18.04.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 5897/06.06.2022 г.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от СРС нарушения на императивни материалноправни норми при неговото постановяване.

По релевираните във въззивната жалба доводи относно правилността на решението съдът намира следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди, които представляват пряка и непосредствена последица от деликта, срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил договор за застраховка "Гражданска отговорност", обезпечаваща неговата деликтна отговорност.

Фактическият състав обхваща три групи материални предпоставки: 1./ застрахованият виновно да е увредил ищеца; 2./ наличието на имуществени и/или неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от претърпяното увреждане и 3./ наличие на застрахователно правоотношение, което да произтича от договор за застраховка "Гражданска отговорност" между деликвента и ответника – застраховател.

Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на всички посочени по-горе кумулативни предпоставки на исковата претенция.

В конкретния случай със сила на пресъдено нещо /с оглед обстоятелството, че първоинстанционното решение в частта, в която е уважен в цялост предявеният иск, е влязло в сила/ е установено наличието на предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране на отговорността на ответното дружество – застраховател на делинквента М.М.Ш. – водач на лек автомобил марка „Волво С 60”, с рег. № *******, спрямо увредения ищец, а именно: наличието на действителен застрахователен договор, с който застрахователят се е задължил да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, 3 както и че в срока на застрахователното покритие е настъпило процесното ПТП – на 14.06.2016 г., при движение по АМ Тракия по посока от Бургас към София при км 296+000; наличие на предпоставките по чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на застрахования причинител спрямо увредения ищец – извършване на противоправно деяние от страна на прекия причинител на вредите; причиняване на ПТП; вредоносен резултат – имуществени вреди, представляващи разходи за възстановяване на увредените стоманени предпазни огради, ограничителна система и стоманени стълбчета; причинно-следствена връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат до пълния предявен размер.

Първоинстанционното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК, е влязло в сила и в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е уважен до размера на сумата от 149,06 лева за периода 05.05.2019 г. – 30.04.2021 г. /с оглед и изводите на настоящия състав за неоснователност на въззивна жалба вх. № 125797/17.06.2022 г./, поради което съдът намира за установено със сила на пресъдено нещо изпадането на длъжника в забава, респ. основателността на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Спорни по същество пред въззивната инстанция са въпросите, свързани с размера и периода, за който се дължи мораторна лихва.

В конкретния случай със заявление по чл. 410 ГПК от 26.05.2021 г. /пощенско клеймо от 05.05.2021 г./ ищецът е претендирал сумата в размер на 363,09 лева – мораторна лихва за периода 14.06.2016 г. /датата на увреждане/ – 30.04.2021 г. /дата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК/. Идентично искане същият е заявил и в депозираната по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК искова молба от 29.09.2021 г. С писмения отговор на исковата молба от 29.11.2021 г. ответникът е релевирал възражение за изтекла погасителна давност досежно претенцията за мораторна лихва за периода 14.06.2016 г. – 25.05.2018 г.

/повторно заявено от него и с молба вх. № 40159/01.03.2022 г./. С първоинстанционното решение, поправено в тази му част по реда на чл. 247 ГПК, е признато за установено, че ответното дружество дължи на ищеца сумата в размер на 149,06 лева – лихва за забава за периода 05.05.2019 г. – 30.04.2021 г., като така предявеният иск е отхвърлен за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 363,09 лева за периода 14.06.2016 г. – 04.05.2019 г.

Разпечатката съдържа 36 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6caf9dae-a028-44ad-8a96-fcc2f8642eff