Определение № 365 от 18.06.2026, Окръжен съд - Ямбол

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 365 гр. Ямбол, 18.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Г. Пейчева

Членове:

Яна В. Ангелова

Калина Ив. С.ова като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Въззивно частно гражданско дело № 20262300500199 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т.2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Кинти БГ“ ЕООД, ЕИК: 207615222, представлявано от управителя Г. М., против Определение рег. № 620 от 30.03.2026 г., постановено по гр.д. № 3011/2025 г. по описа на Ямболския районен съд, с което е оставена без уважение молба жалбоподателя за изменение на осн. чл. 248 ГПК на Решение рег. № 73/17.02.2026 г. в частта за разноските, присъдени на пълномощника на ищеца- адв. Д. Г. от АК- Ловеч на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.

Оплакванията на частния жалбоподател са за неправилност на обжалваното определение, като се счита, че съдът неправилно е присъдил разноски на насрещната страна, тъй като ответникът не е дал повод за завеждане на делото и в случая по въпроса за разноските следва да намери приложение разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК. Позовава се на липсата на предприети от него действия по принудително изпълнение и липсата на данни за упражнявана по отношение на ищеца извънсъдебна принуда. В случай, че съдът прецени, че не са налице основания за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд е следвало да уважи направеното от него възражение с отговора на исковата молба по чл. 78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираното от адв. Г. адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв., като присъди същото в размер по минималния, посочен в Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед правната сложност на делото и при съобразяване практиката на СЕС, като подчертава, че разноските по чл.38 от ЗАдв. се присъждат в размер, определен по преценка на съда, а не по представен списък на разноски. По отношение на ниската фактическа и правна сложност на делото жалбоподателят изтъква, че предвид направеното от него признание на иска процесът е бил значително съкратен, приключил е в едно съдебно заседание без да е налице необходимост събиране и оценка на доказателства, вкл. и съдебни експертизи. Счита, че присъдения размер на адвокатското възнаграждение противоречи на посочената практика на СЕС, както и на цитираната в жалбата практика на ВКС. По изложените в жалбата доводи се моли за постановяване на определение от въззивния съд, с което да бъде изменено постановеното от ЯРС решение в частта за разноските, като същите бъдат възложени в тежест на ищеца, а в случай, че това искане не бъде уважено- адвокатското възнаграждение да бъде определено под минимално предвидения размер.

В подадения по делото отговор ответникът по частната жалба- адв. Г., е оспорил същата като неоснователна и е настоял за потвърждаване на обжалваното определение на 1 първата инстанция. Според изложените съображения, по въпроса за приложението на чл.78, ал.2 от ГПК във връзка с т.н. „бързи кредити“ и признанието на иска на кредиторите по такива кредити, е налице произнасяне на ВКС с цитиранато в отговора Определение № 50466 от 30.11.2022 г. по ч. т. д. № 2049 / 2022 г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че сезирането на съда от ищеца- потребител е условие за упражняване на субективното му право да се освободи от нищожната договорна клауза и оставянето в тежест но ищеца на направените от него разноски във връзка с уважения установителен иск за нищожност на клаузата в сключения между страните потребителски договор, е в противоречие с даденото тълкуване в решението от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224//9 и С-259/19 на Съда на ЕС. Тъй като ищецът има качеството на потребител, а спорът между страните е във връзка с нищожна договорна клауза на сключения от тях потребителски договор, освобождаването на ответника от отговорността за разноски при прилагането на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК създава съществена пречка за упражняване от ищеца- потребител на предоставеното му от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Осъществявайки правото си да се освободи от неравноправни клаузи в сключения от него потребителски договор, потребителят не може ла бъде заставен да установява извършването на извънпроцесуални действия на ответника, за да има право на разноски в производството пред съда. В основата на предявения иск е твърдение за нищожност на клаузата от потребителски договор, което поражда правото на потребителя да иска обявяване на нищожността по съдебен ред.

ЯОС намира, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в срок и срещу подлежащ на самостоятелен съдебен контрол съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

За да се произнесе, ЯОС съобрази данните по делото и доводите на страните, и приема следното:

Производството по делото пред ЯРС е образувано по предявен от ищеца С. К. К. – потребител установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за установено, че Договор за потребителски кредит № 276796 от 22.11.2024 г., сключен между ищеца и ответника „Кинти БГ“ ЕООД, е недействителен поради неточно посочения в него ГПР.

С отговора на исковата молба ответникът е направил признание на иска.

С постановеното по спора и влязло в сила Решение рег. № 73 от 17.02.2026 г. постановено на основание чл.237, ал.2 ГПК– при признание на иска, установителната претенция на ищеца е уважена. При разпределяне на отговорността за разноски първоинстанционният съд е осъдил ответника на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на ищеца разноски в размер на 25,56 евро, както и е осъдил ответника да заплати на адв. Д. Г. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. сумата от 245,42 евро с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото от него безплатно процесуално представителство на ищеца по делото. При постановяване на решението в частта за разноските ЯРС е изложил доводи по направените от ответника възражения за недължимост на разноски по делото на основание чл.78, ал.2 от ГПК, като ги е приел за неоснователни, тъй като в основата на предявения установителен иск по същество стои обективният факт на налична клауза за неустойка в случай, че потребителят не може да обезпечи предоставения му кредит, което обезпечение при посочените в договора условия е изначално невъзможно да бъде изпълнено от потребителя, в следствие на което се стигнало до увеличаване разходите по кредита, без това да е било отразено в ГПР по договора. Този именно факт е породил правото на потребителя да иска обявяване на договора за нищожен по съдебен ред, от което следва извода, че именно ответникът е станал причина за предявяване на иска. ЯРС е приел, че са налице предпоставките, предвидени в чл. чл.38, ал.1, т.3, предл.2 от ЗАДв. за присъждане на адв. Г. на адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатно процесуално представителство на ищеца по делото, като е определил същото в минимално предвидения размер, посочен в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за възнаграждения на адвокатската работа, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото245.42 евро с ДДС.

С обжалваното Определение рег. № 620 от 30.03.2026 г., произнасяйки се по молбата по чл.248 ГПК на ответника за изменение на решението в частта за разноските за 2 адвокатското възнаграждение на адв. Г., ЯРС е счел молбата за неоснователна и е оставил същата без уважение, като непроменени са останали мотивите на съда.

Обжалваното определение се прецени от въззивния съд за правилно по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.

В Определение № 709/28.12.2012г. по ч.гр.д.№ 592/2012г., I г.о. на ВКС е дадено тълкуване на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК в хипотеза на уважен иск за разваляне на договор с предмет вещни права върху недвижим имот по съдебен ред, когато ответникът е признал иска, но е направил възражение, че не е станал причина за предявяването му, основано на твърдения, че е дал становище и съгласие за заличаване ефекта от договора и липсват данни преди процеса да му е отправяно искане и той да се е противопоставил на извършване на подходящи действия за обратно прехвърляне на собствеността. В определението е посочено, че ответникът се освобождава от разноски при уважаване на иска в хипотезата на разпоредбата чл.78, ал.2 ГПК при наличието на предвидените в нея две кумулативни предпоставки, които следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело: ищецът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Съставът на касационния съд е посочил, че смисълът на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК е ответникът да не се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Приел е, че в случаите, в които сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно за освобождаването на ответника от отговорността за разноски.

По въпроса за приложението на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК в хипотезата на уважен иск на потребител за прогласяване на нищожността на клауза от потребителски договор, когато ответната страна- търговец е признал иска, и е възразил, че не е дал повод за завеждане на делото, е налице задължителна съдебна практика- Определение № 50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2049/2022 г., I т.о., ТК, в което е прието, че разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК не намира приложение в хипотезата на уважен иск на потребител за прогласяване на нищожността на договорна клауза на потребителски договор, независимо, че ответникът- търговец е признал иска, тъй като в основата на предявения иск за обявяване на нищожността е твърдение за нищожност на клауза от потребителски договор, което поражда правото на потребителя да иска обявяване на нищожността по съдебен ред, от което следва извод, че именно ответникът е станал причина за предявяване на иска. Тъй като ищецът има качеството на потребител, а спорът между страните е във връзка с нищожна договорна клауза на сключения от тях потребителски договор, освобождаването на ответника от отговорността за разноски при прилагането на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК създава съществена пречка за упражняване от ищеца- потребител на предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В цитираното определение съставът на ВКС приема, че осъществявайки правото си да се освободи от неравноправни клаузи в сключения от него потребителски договор, потребителят не може да бъде заставен да установява извършването на извънпроцесуални действия на ответника, за да има право на разноски в производството пред съда. В основата на предявения иск е твърдение за нищожност на клаузата от потребителски договор, което поражда правото на потребителя да иска обявяване на нищожността по съдебен ред.

Настоящият състав на въззивния съд при съобразяване с дадените по- горе разяснения от ВКС по приложението на чл.78, ал.2 от ГПК по искове за признаване на нищожност на договори за потребителски кредити, също приема, че в процесния случай не са били налице основанията на чл.78, ал.2 от ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноските по делото, в какъвто смисъл е и приетото от ЯРС в обжалваното определение.

За неоснователни се преценят и възраженията на въззивното дружество за завишен размер на присъденото от ЯРС адвокатско възнаграждение на адв. Г. по реда на чл.38, ал.2 от ЗАДв.

Съгласно трайната практика на ВКС адвокатът, предоставил правна помощ на 3 страна на основание чл. 38, ал. 1, т.3 от ЗАдв. има право да получи възнаграждението от насрещната страна тогава, когато страната има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3, респ. ал. 4 ГПК и когато едновременно с това е доказано, че адвокатът е предоставил правна помощ и това е установено с представен по делото договор за правна помощ, в който изрично е посочено, че между страната и нейния процесуален представител е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ.