Определение № 181 от 17.06.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 181 гр. Търговище, 14.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500127 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Жалбата е подадена от М. Р., с адрес, (населено място) в качеството й на майка и законен представител на непълнолетното дете П. Р. с ЕГН **********, чрез адв. В. Н. пълномощник по ГД № 1335/ 2023 г. по описа на PC Търговище, със съдебен адрес (населено място), срещу Определение по гр.д. № 1335/23 г. на РС – Търговище, с което се прекратява производството по делото поради липса на компетентност на българския съд.

В жалбата се преповтарят много голяма част от мотивите на съда, но основното възражение е следното:

Налице е изключението на чл. 10 от Регламента ЕО 2019/1111.

Съобразно текстовете на регламента в тази част българският съд би бил компетентен да разгледа спора при наличие на три предпоставки: 1. Детето да се намира в по-тясна връзка с държавата на сезирания съд поради това, че се явява гражданин на тази държава; 2. Ответникът е приел компетентността на българския съд, въпреки че е бил уведомен, че може да възрази спорът да се разгледа от българския съд; 3. Разглеждането на спора от българския съд да е във висш интерес на детето.

Първата и третата предпоставка били налице. Детето е български 1 гражданин, а дотолкова доколкото именно държавата по неговото гражданство предвижда изисквания издаването на паспорт и напускането на пределите на България да става по взаимно съгласие на родителите, несъмнено българският съд, на базата на своя опит и практика, може да прецени най-добре основателността на искането на ищцата. Що се отнася до наличието на втората предпоставка, то първоинстанционният съд изобщо не бил положил необходимите усилия да установи в хода на производството дали ответникът би приел компетентността на българския съд. За целта съдът би следвало да изпрати препис от ИМ на ответника с указания, че ответникът има право да оспори компетентността на българския съд и в зависимост от становището му, да прецени налице ли са изискванията на чл. 10, б. „б“ от Регламента. В този смисъл било определение №262/15.09.2023 г. по ВЧГД № 20233500500189 по описа за 2023 година на Окръжен съд Търговище.

Въпреки посочените по горе предпоставки за международна компетентност, съдът е допуснал разглеждане на делото и е назначил особен представител по същото. Компетентността на българския съд, свързана с разглеждането на гражданското дело за родителска отговорност, би могла да се счита „изрично или по друг недвусмислен начин приета (от всички страни в производството)“ по смисъла на чл. 12, параграф 3, буква „б“ от този регламент единствено поради обстоятелството, че особеният представител на ответника, назначен от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, не е направил възражение по компетентността на съда от което следва, че страната се е съгласила с подсъдността на делото, като в този смисъл е О № 496/10.11.2015 г. на Върховен касационен съд.

Затова се иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на действията по него.

Ответникът по жалбата и по иска – Р. Р. е бил призован по реда на чл.

47, ал. 5 и ал. 6 от ГПК, като му е назначен особен представител, тъй като не е бил намерен на известните и регистрирани от него адреси. От назначения му особен представител е получен отговор в следния смисъл: налице е съдебна практика на ВКС, която се произнася по същите въпроси, повдигнати в частната жалба. В тази съдебна практика, постановена след отправено преюдициално запитване до СЕС, ВКС приема, че не може назначеният особен представител на ответник по подобен спор да изразява легитимно съгласие да бъде пренебрегната предвидената в закона и в регламента подсъдност за разглеждане на спора. Липсата на възражение от особения представител не е равнозначно на съгласие делото да се разглежда от българския съд. И с оглед на това, че са установени безспорно фактите относно местоживеенето на детето в друга държава – Белгия, член на ЕО, то 2 съдът е основал изводите си именно на тези факти.

Въззивният съд, като провери събраните по делото доказателства и като обсъди оплакванията по жалбата и доводите в отговора към нея, намира следното: частната жалба е неоснователна. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. На основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд препраща към мотивите на РС – Търговище.

По отношение на фактите по делото не се спори, че непълнолетната вече П. Р. е родена, живее и учи в Б.. С България е свързана доколкото е български гражданин и има кръвни роднини тук. В Белгия живее и майка й – ищцата, сестра й и баща й – ответникът. Последното се установява от показанията на майката на ищцата, която дори е назовала и в кой град живее и работи бащата, който също е български гражданин. Родителите освен това са разведени и то от белгийски съд.

В областта на семейните отношения, прекратяването на брака и родителската отговорност в момента има два регламента на европейското право и на Европейския съюз: 2201/ 2003/ ЕО и 1111/ 2019/ ЕО.

Според чл. 100, т. 1 от Р 1111/ 2019, този регламент се прилага за производства и актове, образувани и постановени след 01.08. 2022 г. Според т. 2 на същия член Регламент (ЕО) № 2201/2003 продължава да се прилага към решения, постановени при образувани съдебни производства, към автентични актове, изготвени официално или вписани, и към споразумения, придобили изпълнителна сила в държавата членка, в която са били сключени преди 1 август 2022 г.

Следователно, като се има предвид кога е заведено делото и това, че се касае до две страни – членки на ЕО, тук следва да намери приложение новият Р 1111/2019.

Според чл. 7 от този регламент:

1 Съдилищата на държава членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност за дете, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка към момента на сезирането на съда.

2. Параграф 1 от настоящия член се прилага при спазването на членове 8—10.

3

Според чл. 10 от същия регламент:

Съдилищата на държава членка имат компетентност по въпроси, свързани с родителската отговорност, когато са изпълнени следните условия: a) детето има тясна връзка с тази държава членка, по-специално по силата на факта, че: (i) поне единият от носителите на родителската отговорност има обичайно местопребиваване в нея; (ii) тази държава членка е предходното обичайно местопребиваване на детето; или (iii) детето е неин гражданин; б) страните, както и всеки друг носител на родителска отговорност: i) доброволно са постигнали съгласие относно компетентността, най-късно към момента на сезирането на съда; или ii) са приели изрично компетентността в хода на производството и съдът е направил необходимото всички страни да бъдат информирани за правото си да не приемат компетентността; и в) упражняването на компетентността е във висш интерес на детето.

С оглед на така установените факти и правната уредба цитирана по-горе и по СК, безспорно компетентен да разгледа спора във връзка с издаването на международни паспорти на детето Пресианна, е съдът по настоящото местоживеене на детето, а това е Кралство Белгия, в съответното населено място. Там живее цялото семейство и няма каквато и да било пречка делото да се разгледа от белгийски съд. Там в случая е и постоянното местоживеене на детето.

Неоснователен е аргументът на защитата на ищцата, че съдът не бил положил усилия да уведоми бащата за воденото дело, за да може той да изрази становище относно разглеждането на делото в България. Това е абсолютно невярно – съдът е направил всичко възможно, според разпоредбите на ГПК, като е призовал дори и свидетел. Той е установил, че ответникът живее и работи в Белгия. Назначен е особен представител на ответника. Той не е възразил относно подсъдността, но съдът е бил длъжен служебно да разгледа този въпрос.

4

Неоснователен е и аргументът, че липсата на възражение от назначения особен представител относно компетентността на българския съд е равнозначно на даване на съгласие от другия родител и приемане на тази компетентност. В тази връзка въззивният съд следва да цитира вярно и относимата по случая съдебна практика, тъй като има грешка в отговора на жалбата.

Идентичен е правният въпрос с настоящия казус, с въпросите по ч.гр.д.

№ 1988/2015 г., I г. о., ГК на ВКС. По това дело е отправено преюдициално запитване до СЕС, което е свързано с приложението на регламент 2201/ 2003 г., но правната уредба е почти идентична с настоящия регламент. Съдът се произнася с решение по дело № С-215-2015 г., като в същото се посочва, че не може да се приеме, че е налице пророгация на компетентност (т.е. в случая мълчаливо приемане на компетентността) на българския съд, когато единият родител е представляван от особен представител по делото. За да е налице съгласие относно компетентността на българския съд, то ответникът следва да е бил лично уведомен за делото и да е имал възможност сам да изрази своето съгласие. В случая това няма как да се осъществи, включително и заради премълчаването на фактите относно настоящия адрес на ответника и това, че той от години живее в Белгия.

С оглед на това и ВКС, с определение № 496 от 10.11.2015 г. по цитираното по-горе дело, приема, че в подобни случаи не са налице предпоставките за разглеждане на делото от българския съд. Разликата с настоящата правна уредба по Р 1111/ 2019/ ЕО е тази, че съгласието може да бъде дадено и в хода на процеса. Т.е. тълкуването на СЕС е относимо и при действието на новия регламент.

Предвид на това въззивният съд намира, че жалбата е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Майката следва да сезира съдилищата в К. Б., като с оглед на това, че родителите и детето са български граждани, белгийският съд следва да бъде замолен да приложи българското материално право. Още повече детето е навършило 14 години и следва задължително да му бъде издаден български документ за самоличност – лична карта.

Само с оглед процесуална прецизност въззивният съд следва да отбележи, че производството по чл. 127а, ал. 2 от СК е такова по спорна 5 съдебна администрация и се развива между двамата родители. Така както е във всички производства касаещи упражняването на родителските права.

Децата не са страни в това производство, което личи и от текста на закона. Те обаче могат да бъдат изслушвани при наличието на законовите предпоставки, при решаване на делото по същество.

С оглед на това съдът приема, че делото е заведено лично от майката, а не като законен представител на детето й.

Разноски по делото не се присъждат с оглед неговия изход.

По изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на М. Р., с адрес, (населено място) представлявана от адв. В. Н. от гр. Търговище, против протоколно определение от 08.04. 2024 г., по гр.д. № 1335/ 2023, с което се приема, че българският съд не е компетентен по спора и производството по делото се прекратява, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

Определението може да се обжалва, с частна касационна жалба, при условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, пред ВКС, в едноседмичен срок от съобщаването на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6