Решение № 1583 от 03.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1583 гр. Пловдив, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330115584 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 143 т. 9 от ЗЗП и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от ЗПК.

Ищцата Е. Б. Б., ЕГН: **********, от град П., ж.к. „*******“ бл. № ***, вх. ***, ет.

***, ап. ***, чрез пълномощник ЕАД „Й.“, е предявила против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул.

„Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. 20, представлявано от управителя И. В. В., иск за прогласяване за нищожен на договор за предоставяне на потребителски кредит № ********* г., на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ********** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 5 400 лева, за срок от 18 месеца, при ГПР- 49, 66 % и ГЛП- 23, 33 %. По силата на чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от **********, в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение от 5 724 лева, включени към вноските по погасителния план на кредита. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен. Неправилно била посочена общата дължима сума от 7 290 лева, защото тя не включвала възнаграждението за гаранта, с което общото задължение ставало 13 014 лева. В ГПР не било включено като разход това възнаграждение, с което се заобикалял законът и се нарушавала нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Клаузата за обезпечение противоречала на добрите нрави и водела до неоснователно обогатяване за кредитора. Таксата за гаранта представлявала заблуждаваща търговска практика и трябвало да бъде включена в ГПР като общ разход по кредита. Предявява се иск 1 за прогласяване на договора за кредит за нищожен. Претендират се и разноските в процеса.

С допълнителна молба мотивира правен интерес от иска. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Признава се, че между страните бил сключен договор за кредит при съответните параметри, с предвидено обезпечение чрез поръчителство на „**********“ (М.). Услугата за гаранта не била задължителна услуга, нито пък задължително условие за сключване на кредита. Ищецът разполагал с възможност за избор дали сам да посочи поръчител или да избере предложения му такъв „***********“. Потребителят сам бил направил избор при заявката си за кредит за ползва този гарант, поради което клаузата била индивидуално уговорена. Гарантът бил самостоятелно юридическо лице, като длъжникът сключил с него отделен договор, по който ответникът не бил страна. Нямало заблуждаваща търговска практика, защото ищецът бил предварително информиран за последиците от избора си на гарант и сумите, който ще дължи на поръчителя. ГПР отговарял на формулата за изчисление по закона, като разходът за гарант не се включвал в ГПР, защото услугата „поръчителство“ не била със задължителен характер. Негов избор било да сключи договора и да прецени какво обезпечение да предостави. Той имал и право да се откаже от договора в 14- дневен срок, но не го упражнил. Договорът не бил нищожен и делото представлявало опит на ищеца да избегне изпълнение на задълженията си по кредита. Моли за отхвърляне на иска. На свой ред също претендира разноски. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й също представя писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ********** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 5 400 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 18 месечни вноски, с фиксиран лихвен процент по заема- 23, 33 % или лихва от 1 890 лева, при ГПР- 49, 66 % и общ размер на всички плащания- 7 290 лева.

Като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от „********“.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и СЕФ.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на 2 договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 66 %, а възнаградителната лихва- 23, 33 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от около 26 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 7 290 лева.

Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга, предвидено в размер от 5 724 лева, която сума надвишава дори стойността на заема. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от 3 договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното.

Действително според договора клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител без да дължи такси или пък да използва „*********“, с която да сключи договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК

Според договора за кредит ГПР е 49, 66 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за таксата за поръчителство, като с включването и на това допълнително възнаграждение ГПР би станал в много по- висок размер. Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не 4 знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.