Решение № 249 от 04.06.2021, Районен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 249 гр. Търговище , 04.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, VII СЪСТАВ в публично заседание на десети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Боряна Ст. Петрова при участието на секретаря Ивалина Ст. Станкова като разгледа докладваното от Боряна Ст. Петрова Гражданско дело № 20203530101594 по описа за 2020 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.128 от КТ, чл.86 ЗЗД.

Ищецът твърди в исковата си молба, че е работил при ответника, като трудовото му правоотношение е прекратено със заповед № 110/12.11.2019 година на управителя на ответното дружество. В последствие тази заповед е била отменена с влязло в сила съдебно решение. Не е искал да бъде възстановен на работа, поради което към момента трудовото му правоотношение е прекратено. Независимо от горното, твърди, че ответникът е останал задължен към него за трудови възнаграждения. Такива не са му изплатени за месеците август, септември, октомври и ноември 2018 година. Твърди, че с допълнително споразумение към трудовия му договор, от 01.12.2016 година, той като служител и ответникът, като негов работодател, са договорили допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати в размер на 4.5%, върху събраните суми в офисите на гр.Търговище, гр.Попово и гр.Велики Преслав. За месец август ответникът ме у изплатил трудово възнаграждение, без договореното допълнително, а за останалите месеци, до прекратяване на правоотношението не му е изплатил никакво възнаграждение.

Общото задължение на ответника за трудови възнаграждения за посочения период е в размер на 5 077.63 лв. Поради забавата си ответникът му дължи обезщетение за това, в размер на 500 лв. С оглед на изложеното моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати дължимото трудово възнаграждение, ведно със лихва за забава. В съдебно заседание, по реда на чл.214 от ГПК направи изменение на предявените искове, като намали предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение от 5 077.63 лв., на 3 936.81 лв. и увеличи предявеният иск за заплащане на лихва за забава от 500 лв. на 844.65 лв.

1

Ответникът, в срока по чл.131 от ГПК упражни правото си на отговор. Оспорва предявения иск за заплащане на трудово възнаграждение по размер, както и размера на предявения иск за заплащане на лихва за забава. Твърди, че за месец август 2018 година е изплатил трудовото възнаграждение на ищцата, а за месец ноември 2018 година не се дължи такова, тъй като ищецът не е полагал труд. Освен горното ищецът претендирал за да му се изплати брутно трудово възнаграждение, а не такова след приспадане на дължимите осигуровки и данъци. Оспорва и начина за формиране на това възнаграждение.

В съдебно заседание направи възражение за прихващане със задължение на ищеца към него за сумата от 1 060.83 лв., съдебно признато и сумата от 793.73 лв., присъдени разноски.

По приетото възражение, ищецът не взе становище.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Видно от приложения по делото Трудов договор № 055/19.09.2016 година, страните по делото са били в трудови правоотношения, като ответникът е работодател, а ищеца служител, заемащ длъжността „о м“. Договорено е трудово възнаграждение на служителя, в размер на 728 лв., както и останалите параметри по правоотношението. С Допълнително споразумение към Трудов договор № 005/19.09.2016 година, от 01.12.2016 г., страните са изменили правоотношението си, в частта относно трудово възнаграждение на служителя, като са определили допълнително трудово възнаграждение, за постигнати резултати, в размер на 4.5% върху събраните суми в офисите в гр.Търговище, гр.Попово и гр.Велики Преслав. В последствие от 01.01.2017 година, са изменили и основното трудово възнаграждение, като са го увеличи на 731.69 лв. Със Заповед № 110/12.11.2018 година, трудовото правоотношение е било прекратено от страна на работодателя, като на служителя е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Наказанието, съгласно мотивите към заповедта е наложено, поради неявяване на работа от страна на ищеца за периода 26.10.2018 година до 12.11.2018 година. Тази заповед е била атакувана, като с влязло в сила съдебно решение, постановено по гр.д.№62/19 по описа на РСТ, заповедта е била отменена. Видно от мотивите както на първоинстанционното, така и на въззивното решение, работодателят сам е поставил в невъзможност ищеца да работи в офисите на дружеството за този период.

От страна на ответника, като доказателства по делото са представени и съответно приети две съдебни решение, като с решение по гр.д.№ 2280/18 на РСТ и решение по в.гр.д.№ 41/20 на ОСТ е присъдено вземане на ответника от ищеца в размер на 6 084.51 лв., представляващо обезщетение за имуществени вреди и са присъдени разноски, в размер на 793.73 лв. Първоинстанционният съд с решението си е извършил прихващане на присъденото обезщетение със задължения на ответника към ищеца до размера на 5 023.65 лв.. Крайният резултата е погасяване на двете насрещни задължения, но е останал дължим от ищеца към ответника, ликвиден остатък в размер на 1 060.86 лв., за 2 обезщетение и разноски в размер на 793.73 лв.

Съгласно приложения на л.62 от делото разходен касов ордер ищецът, съобразно заеманата длъжност си е изплатил трудово възнаграждение за месец август 2018 година, в размер на 568.72 лв.

Видно от изготвените по делото икономически експертизи, във ведомостите за работни заплати при ответника е начислено, но не е изплатено трудово възнаграждение на ищеца за месеците септември и октомври 2018 година. Вещото лице е изчислило размерите на трудовото възнаграждение на ищеца за процесния период, както и събраните суми в офисите на ответника в градовете Търговище, Попово и велики Преслав в полза на „Фреш кредит“ и „Гаранционен фонд“. Въз основа на това е изчислило дължимите трудови възнаграждения в два варианта основното трудово възнаграждение плюс 4.5% от сумите събрани в полза на „Фреш кредит“ и „Гаранционен фонд“, както и основното трудово възнаграждение плюс 4.5% от сумите събрани в полза на „Фреш кредит“. Изчислило е и съответните лихви за забава за неизплатените възнаграждения. В първия вариант основно възнаграждение плюс 4.5% от сумите събрани в полза на „Фреш кредит“ и „Гаранционен фонд“ за месец август 2018 г., е 568.72 лв. плюс 969.20 лв. общо 1 537.92 лв.; за месец септември 2018 г. е 568.72 лв. плюс 676.91 лв., общо 1 245.63 лв.; за месец октомври 2018 година 568.72 лв. плюс 801.97 лв., общо 1 370.69 лв.; за месец ноември 2018 година е 180.96 лв. плюс 170.33 лв., общо 351.29 лв. При вариант основно трудово възнаграждение плюс 4.5% от сумите събрани в полза на „Фреш кредит“ възнагражденията са следните : за август 2018 г. 568.72 лв. плюс 593.60 лв., общо 1 162.32 лв.; за септември 2018 г. 586.72 лв. плюс 399.34 лв., общо 968.06 лв.; за октомври 2018 г.

568.72 лв. плюс 494.30 лв., общо 1 063.02 лв. и за ноември 2018 г. 180.96 лв. плюс 89.89 лв., общо 270.85 лв. Съответни лихвата за забава върху трудовите възнаграждения при първи вариант е в размер на 972.51 лв., а при втори а вариант е 747.50 лв.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира, че предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение за периода месец август 2018 г. до 12.11.2018 година е основателен и доказан, до размера установен от вещото лице. Основния спор в настоящото производство е дали трудовото възнаграждение на ищеца следва да се формира като към основното трудово възнаграждение се прибавят 4.5% от сумите събрани в полза на „Фреш кредит“ и „Гаранционен фонд“ или към основното трудово възнаграждение се прибавят 4.5% от сумите събрани само в полза на „Фреш кредит“.

Основната работна заплата е възнаграждение, за трудовите функции, изпълнение на задължения и отговорности, присъщи на съответното работно място или длъжност.

Това възнаграждение се определя в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършената работа, в трудовия договор, като може да се изменя по взаимно съгласие на страните. Брутното трудово възнаграждение включва основното такова, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с 3 постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. На работника или служителя се изплаща възнаграждение не в брутен размер, а в нетен- след приспадане на съответните удръжки, дължими към бюджета. В случая с допълнително споразумение от 01.12.2016 година, към трудовия договор, страните по него са договорили т.нар. “допълнително трудово възнаграждение“ за постигнати резултати в размер на 4.5% от събраните суми, в офисите в градовете Търговище, Попово и Велики Преслав. От това следва, че това възнаграждение се формира от всички събрани суми, а не от сумите, събрани в полза на „Фреш кредит“, както твърди ответника. Такова ограничение страните не са въвели. Ето защо размера на дължимото на ищеца трудово възнаграждение следва да се формира от основното такова плюс 4.5% от събраните в офисите суми, което включва сумите събрани в полза на „Фреш кредит“ и „Гаранционен фонд“.

Неоснователно е и възражението на ответника, че на ищеца не се дължи възнаграждение, тъй като реално не е полагал труд от 26.10.2018 година до 12.11.2018 година, тъй като с влязло в сила съдебно решение е установено в отношенията между страните, че ответникът не е осигурил условия и възможност на ищеца да изпълнява в този период трудовите си функции. Работодателят сам е поставил ищеца в невъзможност да изпълнява трудовите си функции. Поради това и независимо от факта, че за процесния период - 26.10.2018 година до 12.11.2018 година, при действащ трудов договор между страните, ищецът не е полагал труд, трудово възнаграждение от работодателя се дължи. Съдебната практика сочи /Решение № 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 843/2012 г., IV г. о., ГК /, че при непрестиране на работната сила, право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя.

Доколкото от възприетата и неоспорена икономическа експертиза се установява, че работодателят не е изплатил на ищеца трудови възнаграждения за периода август 2018 г. до 12.11.2018 година, искът се явява основателен. За месец август работодателят е изплатил само основното трудово възнаграждение, но не и договореното допълнително такова. За месец август 2018 г., на ищеца се дължи възнаграждение в размер на 969.20 лв.; за месец септември 2018 г. се дължи 568.72 лв. плюс 676.91 лв., общо 1 245.63 лв.; за месец октомври 2018 година- 568.72 лв. плюс 801.97 лв., общо 1 370.69 лв.; за месец ноември 2018 година - 180.96 лв. плюс 170.33 лв., общо 351.29 лв. Общо на ищеца за периода се дължи трудово възнаграждение в размер на 3 936.81 лв. Доколкото работодателят е изпаднал в забава при изплащане на трудовото възнаграждение, за него се е породило задължението да обезщети работника за тази забава. Размерът на лихвата за забава върху неизплатеното трудово възнаграждение е 844.65 лв.

По възражението на ответника за прихващане на задължението му за заплащане на трудово възнаграждение, с установеното задължение на ищеца към него в размер на 1 4

060.86 лв., за обезщетение и разноски в размер на 793.73 лв., съдът намира следното:

Прихващането се извършва чрез изявление от едната страна, отправено към другата. И двете насрещни вземания се смятат за погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Не всички вземания на работодателя към работника или служителя по трудовото правоотношение могат да се прихващат от трудовото му възнаграждение, а само тези, които изрично и изчерпателно са изброени в чл. 272, ал. 1 КТ, като общият размер не може да надвишава размера, установен с ГПК.

Чл. 446 ГПК посочва коя част от трудовото възнаграждение представлява несеквестируем доход. Съгласно установената съдебна практика- решение № 295/18.06.2012 г. по гр.д. № 251/2012 г., ІV ГО и решение № 241/07.01.2015 г. по гр.д. № 3269/2014 г., ІІІ ГО, вземането за трудово възнаграждение е уредено от процесуалния закон като частично несеквестируемо - чл. 446, ал. 1 ГПК. Материалният закон забранява да се извършва компенсация с несеквестируемата част от такова вземане без съгласието на кредитора - чл. 105 ЗЗД. Съответно е и разрешението, което дава КТ при осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника. И в този случай прихващането е допустимо само със секвестируемата част от дължимото на работника трудово възнаграждение - чл. 210, ал. 4 КТ. За пълната имуществена отговорност чл. 211 КТ препраща към общия ред, т.е. и при нейното реализиране важи забраната за компенсиране без съгласие на кредитора на вземането му за трудово възнаграждение.