Решение № 3190 от 23.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3190 гр. София, 15.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Георги Ст. Чехларов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело № 20221100502861 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20075500 от 23.03.2021 г., постановено по гр. д. № 4729/2021 г. по описа на СРС, II ГО, 170 състав, „Wizz Air Hungary Ltd“, c личен идентификацонен номер 01-10-140174 и адрес: „Laurus Offices, Koer street 2/A, Building В H-110 е ОСЪДЕНО да заплати на И. Т., ЕГН: **********, с адрес гр. София, ул. ****, на основание чл. 7, т. 1, б.

„б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския Парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91, сумата 400 евро, представляваща обезщетение за вреди поради закъснение на полет W6 4332, изпълняван от авиокомпания „Wizz Air Hungary Ltd“, за дата 02.03.2018 г. от летище Дортмунд, Германия, до летище София, България.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника „У.Е.У. Лтд“, чрез пълномощника адв. К. И., в която същото се обжалва изцяло като недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Навеждат се доводи, че неправилно е било прието от първоинстанционния съд в обжалваното решение, че релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по чл. 135, ал. 1 от Закона за гражданското въздухоплаване е неоснователно. Излагат се съображения, че са неправилни и изводите на съда, че липсват специални норми, които да уреждат погасителната давност по отношение на исковете по чл. 7 от Регламент (ЕО) № 261/2004 година. Поддържат се доводи, че неправилно в мотивите на решението съдът е приел, че по отношение на предявения иск е приложим чл. 111, б. „б“ от ЗЗД. В тази връзка се излага, че Регламент (ЕО) № 261/2004 година не съдържа специални разпоредби, касаещи сроковете на погасителната давност на 1 вземането за парично обезщетение при закъснял или отменен полет, поради което и в съответствие със задължителната практика на Съда на ЕС, обективирана в Решение от 22.11.2012 г. по дело на Съда на ЕС С-139/11 г., приложимо е националното право на държавата – членка, чийто съд разглежда правния спор. Поради изложеното се твърди, че в конкретния случай приложим материален закон е българският закон. Излагат се съображения, че отговорността, която е въведена с Регламент 261/2004 г. е договорна, поради това, че възниква само по отношение на лице, което е изправна страна по договор за въздушен превоз. Поддържа се, че правилата, отнасящи се до въздушните превози на пътници и товари се уреждат от Закона за гражданското въздухоплаване /ЗГВ/, който като специален закон, уреждащ конкретната правна материя, в това число и погасителната давност, изключва приложението на общия закон, в случая ЗЗД и договорите, уреждащ общия ред за прилагането на института на погасителната давност. Излагат се съображения, че в нормата на чл. 135 от ЗГВ, в сила към датата на подаване на исковата молба е предвидено, че правото на иск срещу превозвача по международните превозни договори се погасява в двегодишен срок, а по вътрешните - в шестмесечен срок, считано от деня на пристигането на въздухоплавателното средство в местоназначението, от деня, в който въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от деня на прекратяване на превоза. Релевират се доводи, че в решението на СРС неправилно е било прието, че са приложими общите правила на ЗЗД за погасителната давност за искове за обезщетения по Договор за въздушен превоз на пътници и багаж. В тази връзка се сочи, че разпоредбата на чл. 135 от ЗГВ не въвежда каквито и да е ограничения в приложното поле, предвид което не може да се приеме, че същата се отнася за част от възможните искове срещу превозвача по превозни договори, а не се отнася за други такива. В жалбата се поддържа, че отговорността на въздушния превозвач е договорна и намира приложение погасителната давност, уредена в чл. 135 от ЗГВ, който е специален закон спрямо общия ЗЗД и неговите норми следва да намерят приложение при договори за превоз с въздушен транспорт. В тази връзка се сочи, че като се приложи нормата на чл. 135 от ЗГВ, следва, че двегодишната давност е започнала да тече от деня, в който самолетът е пристигнал, а именно на 02.03.2018 г., поради което искът за обезщетение по чл. 7, пар. 1, б. „б“ от Регламент № 261/2004 г. е погасен по давност на 02.03.2020 г. Поддържа се, че от изложеното следва, че предявеният иск по делото на 27.01.2021 г. е предявен след изтичане на двегодишната погасителна давност. Излагат се съображения, че в подкрепа на обстоятелството, че кратката погасителна давност по чл. 135 от ЗГВ е приложима в случаите на искове по чл. 7, пар. 1, б. „б“ от Регламент № 261/2004 г. е и изменението на ЗГВ от 23.02.2021 г. (ДВ бр. 16 от 2021 г.), съгласно което в ал. 2 и ал. 3 на чл. 135 от ЗГВ са посочени изискванията за предявяване на искове по Регламент 261/2004 г. Поддържат се доводи, че с оглед на измененията на чл. 135 от ЗГВ следва да се приеме, че предвиденият двугодишен давностен срок в предишната редакция на чл. 135 ЗГВ (преди изменението с ДВ, бр. 16 от 2021 г.) е бил приложим и по искове по чл. 7, пар. 1, б. „б“ от Регламент 261/2004 г. С оглед изложеното се поддържа, че са налице всички предпоставки за освобождаване на ответника от отговорност за заплащане на обезщетение по чл. 7 от Регламент № 261/2004 г. за процесния полет, поради изтекла погасителна давност.

В тази връзка се отправя искане към въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно и вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск като неоснователен. Претендират се и разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна по делото И. Ж. Т. е депозирал отговор на въззивната жалба, в 2 срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който оспорва жалбата като недопустима като подадена извън преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК. На следващо място жалбата се оспорва като неоснователна, поради което се отправя искане към въззивния съд да я остави без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.

По възражението за недопустимост на въззивната жалба като подадена извън предвидения преклузивен срок, въззивният съд намира следното:

Видно от представеното съобщение /на л. 28 от гр. д. № 4729/2021 г. на СРС/, препис от първоинстанционното решение с указание за възможността от обжалването му в двуседмичен срок е връчена на ответната страна „Wizz Air Hungary Ltd“ на 10.05.2021 г., от което следва, че двуседмичният срок по чл. 259, ал. 1 ГПК за подаване на въззивната жалба изтича на 24.05.2021 г. /което е неработен ден/, поради което същият изтича на следващия присъствен ден – 25.05.2021 г.

Въззивната жалба - предмет на разглеждане в настоящото производство е депозирана на 25.05.2021 г., поради което същата е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от което следва, че е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При извършена служебна проверка, въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че решението е и правилно, като въззивният съд споделя напълно изложеното в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалбата следва да се добави следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 7, § 1 от Регламент /ЕО/ № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети за заплащане на сумата от 400,00 евро, представляваща обезщетение за вреди поради закъснение на полет W6 4332 на авиокомпания „Wizz Air Hungary Ltd“, на 02.03.2018 г. от летище Дортмунд, Германия, до летище София, България.

Въззивната инстанция намира за неоснователни релевираните във въззивната жалба възражения, че предявеният иск попада извън обхвата на Европейската процедура за искове с малък материален интерес, тъй като няма презгранично естество. Съгласно чл. 3, т. 1 от Регламент (ЕО) № 861/2007 на Европейския парламент и на съвета от 11 юли 2007 година за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес, за целите на регламента - презгранично дело е дело, в което поне една от страните е с местоживеене или 3 обичайно пребиваване в държава-членка, различна от държавата-членка на сезирания съд или правораздавателен орган. В случая е безспорно обстоятелството, че седалището на ответното дружество „Wizz Air Hungary Ltd“ се намира в Будапеща, Унгария, както и че договорното отношение, от което произтича спорното право, предмет на делото е възникнало по силата на договор, сключен с ответното дружество, чиито седалище и основно място на стопанска дейност са на територията на Република Унгария.

Обстоятелството дали ответното дружество има регистриран клон на територията на Република България е ирелевантно по отношение на преценката дали делото има презграничен характер и съответно дали попада в обхвата на Регламент № (ЕО) 861/2007, доколкото спорното правоотношение не произтича с Клона и няма връзка с неговата дейност.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни и релевираните доводи, че българският съд не е компетентен да разгледа искането по Регламент (ЕО) № 861/2007 година. Посоченият регламент не съдържа автономни правила относно разпределението на компетентността между държавите членки, а препраща към процесуалните норми на държавата, в която се провежда процедурата. Преди да приложи своето национално право, българският съд – като съд държава-членка следва да съобрази разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В настоящия случай се касае за договор за въздушен превоз, сключен с въздушен превозвач по смисъла на чл. 2, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 с краен пункт на пристигане - летище София. В разпоредбата на чл. 7, т. 1, буква „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. е предвидена специална компетентност по дела, свързани с договори, като в този случай компетентен е съдът по мястото на изпълнение на задължението по договора. Съгласно чл. 7, т. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка по делата, свързани с договор - в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение, като в б. „б“ е предвидено, че мястото на изпълнение на въпросното задължение, в случай на предоставяне на услуги е мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени. В конкретния случай това е мястото на пристигане на полета, а именно в гр. София, Република България.

На отделно основание, възражението, че българският съд не е компетентен да разгледа молбата на ищеца за образуване на производство по европейската процедура по искове с малък материален интерес е неоснователно и поради това, че в случая се касае за спор, в който една от страните има качеството потребител. Съгласно чл. 18, т. 1 от Регламент (ЕО) № 1215/2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, потребителят може да предяви иск срещу другата страна по договора или в съдилищата на държавата членка, в която тази страна има местоживеене, или независимо от местоживеенето на другата страна в съдилищата по мястото, където има местоживеене потребителят. По силата на посочената разпоредба от Регламента следва, че в конкретния случай, за ищеца по делото е налице правна възможност за предявяване на настоящия иск пред съответния компетентен български съд. Поради изложените правни изводи, настоящата инстанция намира за неоснователни релевираните във въззивната жалба възражения.