Решение № 112 от 10.12.2021, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 112 гр. София, 10.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Ивайло П. Георгиев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Светослав Н. Николов при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20211800500512 по описа за 2021 година

С Решение № 24 от 13.04.2021 г., постановено по гр.дело № 284/2020 г. по описа на Районен съд гр. Е., са осъдени Б. АС. Б., Ц.А. И. и ЦВ. П. ИВ. да заплатят по предявения иск с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 вр. чл.86 от ЗЗД на „Ц.К.Б.“ АД сумата в общ размер от 29701,46 лв., от които 22774,28 лева главница и 6927,18 лева законна лихва за периода от 13.08.2017 година до 12.08.2020 година, както и законна лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното погасяване на дължимите суми на основание на Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-1924/09.03.2010г., както и разноски по делото.

Със същото решение е прекратено производството по предявения от „ЦКБ“ АД против С. А. Б. иск с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 вр. чл.86 от ЗЗД, както и по иска с правна квалификация чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 от ГПК, на „ЦКБ“ АД против Б. АС. Б., Ц.А. И., ЦВ. П. ИВ. и С. А. Б., поради тяхната недопустимост.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба от Б. АС. Б., Ц.А. И. и ЦВ. П. ИВ. срещу горното решение в осъдителната му част.

Жалбоподателите считат обжалваното решение за незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствени правила и материалноправни норми. Считат, че по делото не е заплатена дължимата държавна такса. Сочат, че задълженията по процесния договор за кредит са станали предсрочно изискуеми още през 2013г. Изтъкват, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по своевременно и надлежно 1 направеното от тях възражение за изтекла погасителна давност, а това би обусловило различен изход на спора. Навеждат довод за нищожност на клаузата на чл. 14, б. „е“ от процесния договор за кредит, съгласно която „поръчителят остава задължен и след датата на падежа на главното задължение, като отговорността му не е ограничена с никакъв срок“.

Молят съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да отхвърли и остави без уважение исковите претенции на „Ц.К.Б.“ АД, предявени с исковата молба, по повод на която образувано гр. д. № 284/2020 год., по описа на Етрополския районен съд. Претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор, с който жалбата се оспорва и се споделят изводите на районния съд. Въззиваемият счита същата за частично недопустима. Поддържа, че държавната такса била заплатена, а, дори това да не е така, този факт не е основание за отмяна на обжалваното решение. Във връзка с наведения довод за настъпила предсрочна изискуемост на кредита през 2013г. сочи, че действително била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, но същата е обезсилена след подадени възражения от длъжниците, а установителен иск не е завеждан. Подчертава, че, след изтичане на пълния срок на договора, е подадено ново заявление по чл. 410 от ГПК, за уважаването на което не било необходимо обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като всички вноски по кредита били падежирали. Оспорва твърденията на жалбоподателите за погасяване на задълженията по давност. Счита за процесуално недопустимо, възражението за нищожност на клаузата на чл. 14, буква „е“ от процесния договор да се навежда едва с въззивната жалба. Оспорва същото и по същество. Намира, че не са налице предпоставки по чл. 26 от ЗЗД, а, дори тази клауза да е нищожна, тя не обуславя нищожност на целия договор. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателите (вкл. заместилите починалата в хода на процеса Ц.И. нейни наследници) се представляват от адв. Г., който оспорва отговора, поддържа жалбата и моли съда да я уважи по изложените в нея съображения. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият се представлява от адв. Велчев, който оспорва жалбата, поддържа отговора, както и допълнително представеното становище, и моли съда да потвърди обжалваното решение. Във връзка с наведения довод за нищожност на клаузата на чл. 14, буква „е“ от договора за кредит. Обосновава твърдението си за недопустимост на въззивната жалба по отношение на жалбоподателя ЦВ. П. ИВ.. Твърди, че последната е починала няколко дни след подаване на жалбата. Съдът бил оставил жалбата без движение с указание за представяне на пълномощни за пред въззивната инстанция или за изготвяне на жалбата, които били изпълнени от адв. Г. на 08.06.2021 г., но от името на наследниците на И.. Въззиваемият подчертава, че последните не били потвърдили вече извършените действия на адв. Г.. Позовава се на принципа, че облигационните връзки или правоотношения имат действия в бъдеще, освен ако има уговорка за противното, но такава в случая няма. Прави извод, че жалбата на ЦВ. П. ИВ. е недопустима. Моли съда да отхвърли жалбата и да потвърди решението на районния съд. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред Етрополския районен съд доказателства, е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо 2 да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Във въззивното производство съдът е предоставил възможност на страните да изразят становище и да ангажират доказателства във връзка с довода за нищожност на клаузата на чл. 14, буква „е“ от договора за кредит, който довод е допустим и следва да бъде разгледан на основание чл. 7 ал. 3 от ГПК.

В изпълнение на предоставената възможност, въззиваемият е депозирал становище, с което оспорва горния довод. Счита, че доводът е несвоевременно наведен, а съдът не следва да се произнася по него, дори по реда на чл. 7, ал. 3 от ГПК. Позовава се на чл. 20а от ЗЗД. Намира, че по същество не е налице нищожност, по аргумент от 26, ал. 4 от ЗЗД.

Подчертава, че крайният срок за издължаване по процесния договор е 14.02.2020г., а заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено на 13.08.2020г., откъдето прави извод, че е съобразена разпоредбата на чл. 147 от ЗЗД.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

І. По валидност

Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

Неоснователен е доводът, че жалбата на ЦВ. П. ИВ. е недопустима.

Наистина, това лице е починало непосредствено след подаване на жалбата, но, с оглед разпоредбата на чл. 227 от ГПК, дадените от съда указания за отстраняване на нередовности правилно са били изпълнени от наследниците му по закон.

ІІІ. По същество

Неоснователен е доводът на жалбоподателите, че ищецът не бил заплатил дължимата държавна такса, което обуславяло незаконосъобразност на постановеното първоинстанционно решение. Видно от текста на исковата молба, с нея са предявени главни установителни искове по чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК и, при условията на евентуалност (неправилно посочена като алтернативност), осъдителни искове за същите суми. Съгласно разпоредбата на чл. 415, ал. 4 от ГПК, при подаване на установителен иск по чл. 422 от ГПК, дължимата държавна такса само се „довнася“. Използваният термин отразява волята на законодателя да зачете внесената държавна такса в заповедното производство (в размер на 2% от материалния интерес съгласно чл. 12, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс) като част от дължимата държавна такса в исковото производство (в размер на 4% върху цената на иска съгласно чл. 1 3 от същата тарифа). Поради това, при предявяване на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, се дължи държавна такса в само в размер на остатъка от 4-2=2% върху материалния интерес. Не обосновава обратен извод фактът, че в конкретния случай са предявени и осъдителни искове за същите суми (които са и разгледаните по същество от ЕРС), тъй като те са евентуални, което означава, че е възможно въобще да не се стигне до разглеждането им, докато по главните искове съдът винаги дължи произнасяне. След като главните предявени искове са именно установителни, държавната такса следва да се определи спрямо тях, а не по правилата за евентуалните осъдителни искове. По настоящото дело е процедирано именно по този начин, поради което съдът намира, че държавната такса е опредЕ. правилно и е заплатена в действително дължимия размер.

Дори да се приеме, че държавната такса не е внесена изцяло или отчасти, това не би било основание за отмяна на обжалваното решение, а само би обусловило ангажиране на имуществената отговорност на длъжностното лице, което е пропуснало да я събере.

Неоснователен е и доводът от въззивната жалба, че задълженията по Договор за потребителски кредит № 03200КР-АА-1924/09.03.2010г. са били станали предсрочно изискуеми през 2013г. Независимо от доказателствата в този смисъл (твърденията на директора на „ЦКБ“ АД, клон Е., и извлечението от счетоводни книги по ч.гр.д. № 114/2013г. на ЕРС), на които се позовават жалбоподателите, настоящият съдебен състав намира, че изискуемостта не е настъпила в така посочения момент, с оглед неизпълнение на втората кумулативно необходима предпоставка по т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, а именно – волята на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост да е достигнала до знанието на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В случая, видно от материалите по приложеното ч.гр.д. № 114/2013г. на ЕРС, такова уведомяване не се твърди и не се доказва (приложени са само писма- покани за доброволно погасяване на задълженията, но не и за предсрочна изискуемост), поради което не може да се приеме, че кредитът е станал предсрочно изискуем през 2013г. (Отделно от това, заповедта за изпълнение от 2013г. е била обезсилена по отношение на жалбоподателите, поради което няма пречка, кредиторът претендира вземания на същото правно основание в ново производство, каквото е настоящото. Не обосновава обратен извод и фактът, че заповедта е останала в сила по отношение на С. А. Б., тъй като няма пречка, кредиторът да предяви иск за същото вземане спрямо други солидарни длъжници, респ. за припадащата се на друг сънаследник част от задълженията.) Основателни са доводите на жалбоподателите, касаещи възраженията им за изтекла погасителна давност и за нищожност на клаузата на чл. 14, буква „е“ от договора за потребителски кредит, поради следното.

Както съдът е посочил в мотивите на разпореждането за насрочване на делото, преценката з а неравноправност на клауза от договор, сключен с потребител, е служебно задължение на съда на основание чл. 7 ал. 3 от ГПК.

Освен това, правната теория (Марков М. „Гражданско право. Обща част.

Помагало.“, изд. Сиби, 2017г., стр. 244, и Павлова М. „Гражданско право.

Обща част“, т. ІІ, изд. Софи-Р, 1996г., стр. 179) категорично приема, че в гражданския процес съдът е длъжен служебно да следи за пороци на 4 сделката, които водят до нейната нищожност, и възраженията за това не се преклудират, като (ако нищожността не е релевирана чрез иск), съдът се произнася по този въпрос само в мотивите на съдебния акт. Това означава, че, ако констатира нищожност, съдът не постановява изричен диспозитив, с който обявява сделката (или част от нея на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД) за нищожна, но не зачита правните й последици.