Решение № 2985 от 29.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2985 гр. Пловдив, 29.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20225330113573 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД /понастоящем „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД /, ЕИК 202527341, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, с която е предявен иск срещу З. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул.

„***“ № *, за признаване за установено в отношенията между страните, *** г., сключен с кредитодателя „Креди Йес“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца по силата на Приложение № * от дата ***г. към Договор за покупко-продажба на вземания от *** г., сумата от 792.54 лева договорна лихва за периода от 16.02.2019 г. до 18.01.2021 г., лихва за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, в размер на 208.60 лева за периода от 19.01.2021 г. до 24.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението в съда – 27.09.2021 г., до окончателното изплащане на дължимите суми, за които суми е издадена Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № *** г. по описа на ПРС, *** гр.с.

В исковата молба се твърди, че за процесните суми била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която постъпило възражение от длъжника по нея З.

Д. Д.. Последното обосновавало интереса от предявяване на настоящия иск. Поддържа се, че вземането произтича от Договор за паричен заем № ***от *** г., сключен между кредитодателя „Креди Йес“ ООД и кредитополячател З. Д., за сумата от 5 000 лв., която следвало да се възстанови с дължимата лихва на 24 равни месечни погасителни вноски в размер от по 308,10 лв. Съгласно чл. 6, ал. 3 от ОУ кредитодателят имал право да прехвърли вземанията си по договора. Изтъква се, че въз основа на Договор за покупко-продажба на вземания от *** г. и Приложение № * от дата *** г. към него, както и Потвърждение за извършено прехвърляне на вземания, „Креди Йес“ ООД бил 1 цедирал вземанията си срещу З. Д. Д. по процесния договор за кредит, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД. Твърди се, че длъжникът е редовно уведомен за извършената цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от новия кредитор, който е упълномощен да извърши уведомяването от името на цедента. Ищецът сочи, че ответникът бил заплатил сумата от 3 407,50 лв. за погасяване на задълженията си по договора, но дължими останали главница в размер на 3194,42 лв., и договорна възнаградителна лихва от 792,54 лв., начислена за периода от 16.02.2019 г. до 18.01.2021 г. – датата на настъпване на падежа на последната погасителна вноска. В тази връзка се посочва, че падежът на цялото задължение бил настъпил на 18.01.2021 г., но поради виновното неизпълнение на поетите парични задължения от страна на ответника, последния дължал и мораторна лихва върху незаплатената главница за периода от 19.01.2021 г. до 24.08.2021 г. За периода 13.03.2020 г. – 13.07.2020 г. не били начислявани лихви за забава. По изложените съображения се моли за уважаване на иска. Претендират се разноските в исковото и в заповедното производство.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника З. Д. Д., с който се излагат съображения за неоснователност на исковата претенция. Изтъква се, че процесния договор за кредит е потребителски договор и за него се прилагат правилата на ЗПК. В тази връзка се твърди, че договорът е недействителен, тъй като шрифтът на същия е под 12. Поддържа още, че договорът е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК, в която насока развива съображения. Счита, че в договора не било ясно посочено как са формирани ГПР и общата сума, дължима по кредита. Развити са още и съображения за нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и неустойка в договора поради противоречието им с добрите нрави. Клаузата за неустойка водела и до завишаване на ГПР по кредита над установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит, а също така и до нарушаване на чл. 33 ЗПК.

Твърди се, че ответникът бил заплатил сумата от 3 194,42 лева за главница, а останалите суми не се дължали. Твърди се в отговора на исковата молба, че липсвало и надлежно уведомяване по чл. 99 ЗЗД за настъпилата цесия. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноските.

По делото е постъпила молба от *** г. от ищцовото дружество, с която се посочва, че дружеството се е преобразувало на основание 264 и сл. ТЗ и считано от дата 25.11.2022 г. e с променена правноорганизационна форма – от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК 202527341, в „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 207172780.

С оглед на постъпилата молба и на основание чл. 227 ГПК с определение № ***г. по делото на мястото на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК 202527341, заличен търговец, считано от 25.11.2022 г., е конституиран неговият правоприемник „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 207172780.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявените искове:

Видно от приложеното ч.гр.д. № *** г. по описа на ПРС, ***гр.с., образувано по депозирано от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД /понастоящем „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД /,заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № *** г. Срещу заповедта е постъпило възражение по чл. 414 ГПК, поради което с разпореждане съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на 2 вземанията си на основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото.

Затова предявените искове са допустими.

По основателността на предявените искове:

Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ответника Д., като кредитополучател, и кредитора „Креди Йес” ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № *** от *** г., за сумата от 5 000 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 3,400 % и посочени в договора годишен процент на разходите – 49,200 %, и обща дължима сума – 7 394,46 лв.

Съгласно чл. 6 и чл. 8 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения, като при непредоставяне на същото в срок се дължала неустойка в размер на 2 973,54 лв.

Доказва се от представените с исковата молба писмени доказателства, че по силата на Договор за покупко-продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ от *** г. и Приложения № * от дата *** г. към същия, вземането по процесния договор за кредит, ведно с всички привилегии и обезпечения, е прехвърлено от „Креди Йес” ЕАД на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД /понастоящем „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД /, който е и актуалният кредитор по кредитното правоотношение. С исковата молба са представени потвърждение от „Креди Йес” ЕАД за извършената цесия и пълномощно от цедента в полза на ищцовото дружество - цесионер, с което последното е упълномощено да уведоми длъжниците по прехвърлените вземания за извършената цесия. В тази насока към исковата молба е приложено и уведомление до З. Д. Д. от „Креди Йес” ЕАД чрез „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД като пълномощника на цедента, с което се уведомява ответникът за извършената цесия.

Предвид горното следва да се отбележи, че прехвърлянето на вземането от цедента на цесионера настъпва по силата на договора за цесия на основание чл. 99, ал.

1 ЗЗД. За да породи цесията действие спрямо длъжника и трети лица, по арг. от чл. 99, ал. 3 ЗЗД, същата следва да е надлежно съобщена. От приложеното по делото ч.гр.д. № *** г. по описа на ПРС, ***гр.с. е видно, че на длъжника и настоящ ответник З. Д. са били връчвани книжа, в които е отразено, че вземането е прехвърлено. Цесията също така е надлежно съобщена на ответника, доколкото към исковата молба е приложено уведомление за цесията от ищцовото дружество, упълномощено от цедента, което уведомление е редовно връчено на З. Д. заедно с исковата молба и приложенията към нея. В принципен план като обстоятелство, настъпило в хода на процеса, на основание чл. 238, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да го вземе предвид и да приеме редовността на уведомяването. В посочения смисъл са Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК. Следователно прехвърлянето на вземането е породило действие на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД и спрямо ответника.

По изложените съображения съдът приема, че страните по процесното правоотношение по Договор за паричен заем № *** от *** г. са кредиторът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД и длъжникът – кредитополучател З. Д. Д..

При това кредитно правоотношение обаче ответникът Д. освен качеството на кредитополучател, също така има и качеството на потребител, ползващ се със закоустановената потребителска закрила, поради което приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както 3 се изтъква и в отговора на исковата молба, води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва – нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и до некоректно посочване на действително приложимия процент на разходите на годишна база и на реалния размер на общата дължима по кредита сума. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената в чл. 8 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит.

Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално оскъпява кредита. За последното дори не са необходими специално познания предвид размера на главницата по кредита – 5 000 лв., срока на договора, съобразно представения погасителен план – две години, и размера на неустойката – 2 973,54 лв., който надвишава повече от половината от главницата. Последното означава, че отчетен на годишна база, предвид срока на договора от две години, то размерът на неустойката за една година би бил повече от 1/4 от размера на главницата.

При посочен в договора ГПР по кредита от 49,200 % и лихва на месечна база от 3,400 % (т.е. на годишна база лихвата е 40,8 %), неминуемо с включването на неустойката при изчисляването на процента на разходите, същият ще надвиши законоустановения лимит от 50 %, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравнопревие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитопулчателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за получения от него финансов ресурс. Освен това при посоченото положение с оглед неотчитането на сумата за неустойка като разход по кредита, съдът намира, че липса съответствие между посочения в договора и реално приложимия в отношенията между страните ГПР, от което следва, че потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора (тя не е в размер от 7 394,46 лв., защото същата се завишава с посочената неустойка от 2 973,54 лв.), и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, доколкото некоректното и неточно посочване на действителното оскъпяване на кредита и обща дължима по правоотношението сума по своето естество има същата последица като липса на посочен ГПР и общ размер на задължението.