Решение № 1935 от 19.05.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1935 гр. Варна, 19.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 14 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Р. Каменова при участието на секретаря АНА В. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Р. Каменова Гражданско дело № 20253110109897 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по предявен от Р. Т. К. срещу „Н.“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № ***/24.02.2025 г., поради противоречието му със закона.

Твърди се в исковата молба, че на 24.02.2025 г. страните са сключили Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който кредиторът „Н.“ ООД отпуснал на ищцата кредит в размер на 500 лв., при годишен лихвен процент в размер на 50,80% и ГПР в размер на 64,47%. Отпуснатата сума следвало да бъде върната от кредитополучателя в срок до 25.02.2026 г. на 12 месечни вноски в размер на 54 лева всяка. Сумата, която ищцата следвало да върне на кредитора - главница плюс лихва, е в размер на 648 лв. На датата на сключване на договора з а кредит - 24.02.2025 г. ищцата е сключила с „К. Г.“ ООД договор за предоставяне на гаранция, по силата на който дружеството гарантирало изпълнението на задълженията й като заемател по процесния договор за кредит. Поддържа се, че в процесния случай договорът за кредит е сключен в нарушение на изискванията, установени в разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването, като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Счита, че действителният ГПР е различен от уговорения в договора. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 64,47 %, възнаградителната лихва 1

- 50,80%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от почти 14% между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Сочи се, че по силата на т. 3.2.1 от Общите условия, приложими към договорите за потребителски кредит на „Н.“ ООД, кредитополучателят е бил длъжен да предостави подходящо обезпечение на своето задължение, като е разполагал със следните възможности: предоставяне на банкова гаранция, гаранция от финансова институция, поръчителство по чл. 138 3ЗД. В поканата от 03.06.2025 г., изпратена до ищцата, кредиторът „Н.“ ООД я уведомява, че дължи на „К. Г.“ ООД сумата от 207 лв., представляваща просрочено задължение по сключен договор за гаранция, който обезпечава задължението й по процесният договор за кредит. Според договора за кредит ГПР е 64,47 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранта по Договора за гаранция от 24.02.2025 г., сключен с „К. Г.“ ООД, а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Ищцата поддържа, че и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Навежда се довод, че посоченото задължение към „К. Г.“ ООД по този договор за гаранция не се дължи поради това, че договорът за гаранция е изцяло нищожен, поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то 3ЗД.

Излагат се подробни доводи в тази насока, като се сочи, че по правната си същност договорът за предоставяне на гаранция сес доближава най-много до договор за поръчителство, който е безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично e договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на такова. В случая е налице изрично уговорено възнаграждение.

На практика, това означава, че наредителят, който в случая има и качеството на физическо лице потребител, се задължава да заплаща на гаранта сума, която се начислява на принципа на олихвяването - само поради факта, че „К. Г.“ ООД е издал в полза на „Н.“ ООД гаранция за плащане на задълженията на кредитополучателя, последният трябва да заплати освен дължимата по кредита лихва и възнаграждение на гаранта. От справка в Търговския регистър се установява, че съдружници в дружествата „К. Г.“ ООД и „Н.“ ООД са едни и същи лица при равни дялове.

Следователно, с договора за предоставяне на гаранция, кредитополучателят се задължава да заплати в полза на друго дружество, собственост на същите лица, допълнителна лихва върху кредита, като при плащане по гаранцията дружеството гарант ще има право да събере дълга от кредитополучателката, т.е. рискът от неплащане се прехвърля от дружеството кредитор към дружеството гарант. Излага се, че насрещните престации са очевидно неквивалентни до степен граничеща с липса на престация от страна на гаранта срещу задължение на наредителя (кредитополучателя) за заплащане на относително огромно възнаграждение, което в рамките на няколко месеца може в пъти да надвиши получената в заем сума. Поддържа се, че последиците на сделката са несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, поради което сключеният договор за предоставяне на гаранция накърнява добрите нрави е нищожен на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД като нищожността произтича пряко от сделката.

2

При тези съображения ищцата моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените съдебни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответника „Н.“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявения иск. Н е с е оспорва сключването на 24.02.2025 г. на договор за кредит № *** между страните по делото, по силата на който на кредитополучателя е предоставен заем в размер на 500 лв., както и че дружеството е включило в ГПР по договора за кредит единствено разход за възнаградителна лихва; получаването на обезпечение по процесния договор за кредит, а също така че прибавянето на възнаграждение за гарант към разходите към процесния ГПР неминуемо би довело до превишаване на законоустановения праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага се, че насрещната страна неоснователно твърди, че е била задължена да сключва договор за гаранция с трето лица, за да получи кредит от ответното дружество. Видно както от договора, така и от приложимите общи условия и СЕФПИ по кредита не съществува такова задължение.

Информация за размера на ГПР е налична в чл. 10, ал. 4 от договора, изрично е посочено, че при изчисляването му са взети следните допускания по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК: Началната дата за изчисляване на годишния процент на разходите е датата на подписване на договора, като се приема че годината има 365 дни, независимо дали е високосна. Допуска се, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и кредитополучателят ще изпълняват всички свои задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. В ал. 5 на чл. 10 е описана общата сума, дължима от кредитополучателя, с което са изпълнени всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В процесния случай по договора за кредит не са налице други разходи освен договорената възнаградителна лихва. Поддържа се, че както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване компонентите, които формират ГПР. С чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от договора са удовлетворени изискванията по горепосочената разпоредба - Условията за прилагане (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) на годишния лихвен процент по предходното изречение са както следва: лихвеният процент е фиксиран по смисъла на § 1, т.5 ЗПК за целия срок на договора. Предвидено е кредитополучателят да погасява на равни месечни вноски (главница и лихва), съгласно следния погасителен план, съдържащ изискуемата се по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. В ал. 7 на чл. 10 от договора е уточнено, че по кредита на ден е в размер на 1/360 от годишния лихвен процент. В този смисъл ответникът моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на сторените съдебни разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Установява се, че на 24.02.2025 г., между страните по делото, по реда и условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, е сключен договор за потребителски кредит № ***, в изпълнение на който, ищецът предоставя на ответника по посочена в договора банкова сметка паричен кредит в размер на 500 лв., срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне предоставената сума, както и да заплати възнаградителна лихва, в срок до 25.02.2026 г.

Уговорено е, че кредитът се предоставя при ГЛП – 50,80% и ГПР – 64,47 %.

Постигнато е съгласие предоставеният кредит, както и дължимите лихви да бъдат изплатени на вноски, съгласно погасителен план, обективиран в чл. 11, ал. 2 от договора. От последния се установява, че общата дължима сума от кредитополучателя е в размер на 648 лв.

В чл. 3.2.1 от Общите условия приложими към договорите за потребителски кредит на „Н.“ ООД е предвидена възможността на потребителя и правото на кредитора да изиска от кредитополучателя да предостави обезпечение по кредита, 3 което може да бъде: а) банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България; б) гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република България; в) поръчител по смисъла на чл. 138 ЗЗД.

Не е спорно между страните, а и от представения по делото Договор за предоставяне на гаранция № ***/24.02.2025 г. се установява, че ищцата е предоставила обезпечение на кредита чрез сключване на договор за поръчителство на датата на сключване на договора за кредит, по силата на който „К. Г.” ООД е поело задължението за издаване на ганция в полза на „Н.“ ООД за сума в размер на 648 лв. с цел гарантиране изпълнение на паричните задължения по Договор за потребителски кредит № ***/24.02.2025 г., за което му се дължи възнаграждение в общ размер на 345 лв., разсрочено на 5 равни месечни вноски, всяка в размер на 69 лв., платими ежемесечно на всяко 25-то число от съответния месец за периода от 25.03.2025 г.

(падеж на първа вноска по погасителен план) до 25.08.2025 г. (падеж на 5-та вноска по погасителен план).

Видно от съдържанието на процесния договор за кредит от 24.02.2025 г., по своята правна характеристика същият отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори (чл. 143 - чл. 148 ЗЗП).