Решение № 903 от 28.02.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 903 гр. Пловдив, 28.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20215330115937 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД, ЕИК 207172780 /правоприемство – преобразуване в хода на процеса – пр. опр. от 31.01.23 г./ против М. Р. Ш., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 14.12.2018 г. между ответника и трето лице – кредитор „Банка ДСК” ЕАД бил сключен договор за стоков кредит № ***********, при ОУ и спазване на ЗПК. Била предоставена сумата от 1873,78 лева за закупуване на стока от магазин „Технополис България“ ЕАД. Следвало да бъде върната ведно със застрахователна премия, договорна лихва и такси – разходи за събиране на изискуем кредит, на вноски.

Ответникът погасил частично. Било начислено и обезщетение за забава.

С Приложение № 1 от 30.06.2020 г. към допълнително споразумение от 30.06.2020 г. към договор за цесия от 17.06.2020 г., вземанията били прехвърлени на ищеца, за което ответникът бил уведомен.

Поради липсата на погасяване, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 5382/17.06.2021 г., допълнена с Разпореждане № 1293/17.01.2022 г. по ч.гр.д.№ 9970/21 г. по описа на ПРС, за следните суми: 854,84 лева – главница; 179,61 лева – договорна лихва за периода 13.01.2019 г. – 14.03.2020 г.; 120 лева – такси за периода 01.10.2019 г.- 27.04.2021 г.; 90,45 лева - обезщетение за забава за периода 01.10.2019 г.- 27.04.2021 г., връчена редовно по реда на чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите 1 искове. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от 16.06.2021 г. до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор, чрез назначения особен представител. Оспорва исковете по основание и размер. Нямало доказателства за уведомяване на ответника за цесията преди заповедното производство. Евентуално – договорът бил нищожен, на осн. чл. 22 ЗПК, поради неспазени изисквания на чл. 11, ал.1, т.9, не бил посочен и общият размер на дължимата възнаградителна лихва за срока на договора. Уговорката за дължимост на такси била нищожна, нямало и доказателства за реално извършени действия, за които да се дължат. Моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение /ведно с допълнението й/. Тя е връчена редовно при условията на чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК.

Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: на 14.12.2018 г. между ответника и трето лице – кредитор „Банка ДСК” ЕАД бил подписан договор за стоков кредит № *********, във връзка с който уговорената стока е получена; вземанията по договора са прехвърлени с Приложение № 1 от 30.06.2020 г. към допълнително споразумение от 30.06.2020 г. към договор за цесия от 17.06.2020 г. на ищеца /вж.

Определението по чл. 140 ГПК № 8507/05.08.2022 г. – л.65-66/.

Съдът приема тези факти за доказани вкл. като ги съпостави с приетите по делото писмени доказателства.

Съобразно договора за стоков кредит е предоставена сума от 1728 лева за закупуване на стока – мобилен телефон Apple Iphone HR. Посочената е уговорена застраховка с трети лица при премия от 145,78 лева; лихвеният процент е фиксиран на 37,78 %, при ГПР от 44,93 % и окончателен падеж за плащане на вноските – 14.03.2020 г. Плащането на цената на търговеца се установява по категоричен начин от фискалния бон /л.11/, в т.ч. и от заключението на ССЕ. Всички описани документи – съдържат подписи и за ответника, които не са оспорени откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/. Възражения в ОИМ относно самия договор и получаване на вещта, няма, поради което и от този аспект – договор е 2 налице, с предвидени права и задължения.

Относно действителността му:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за недействителност на договора, освен посочените в ОИМ, за които съдът, дори и без възражение по предявените искове, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски 3 кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 37,78 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и застраховката и за какъв период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница и застраховка или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.

Не са спазени и изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното 4 правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.