Присъда № 173 от 21.09.2022, Районен съд - Пловдив

Мотиви към присъда № 173 от 21.09.2022 г. по НОХД № 20225330202884 по описа на Районен съд - Пловдив, НО, XXI н. състав Районна прокуратура – Пловдив е внесла в съда обвинителен акт против Б. Д. И., ЕГН: ********** по обвинение в това, че на 15.11.2021 г. в гр.Пловдив по хулигански подбуди е причинил на А. Е. П. ЛНЧ: **********, роден на *** в У., лека телесна повреда, изразяваща се в разкъсно-контузна рана в областта на устните на устата, довела до разстройство на здравето извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК – престъпление по чл. 131, ал. 1, т.

12 вр. с чл. 130, ал. 1 от НК.

Производството по дело е по реда на глава двадесет и седма от НПК – съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК. Съдът на основание чл.372, ал.4 от НПК като установи, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, обяви на страните, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.

В хода на съдебните прения прокурорът поддържа внесеното обвинение срещу подсъдимия И., като намира фактическата обстановка, описана в обвинителния акт и призната от подсъдимия, за доказана по несъмнен начин.

Взема становище събраните по делото доказателства да подкрепят самопризнанието на подсъдимия и от тях по категоричен начин да се доказва вината на подсъдимия за извършване на престъплението, за което е предаден на съд. Предлага на съда да признае подсъдимия за виновен. Пледира да са налице предпоставките за освобождаване на И. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, като намира, че наказание, определено в минимален размер, би било достатъчно за постигане на желаните цели по поправяне и превъзпитание. Предлага още направените по делото разноски да бъдат възложени в тежест на подсъдимия.

Защитникът адв. А. В. пледира подсъдимият да не оспорва фактическата обстановка, описана в обстоятелствената част на обвинителния акт. Взема становище спрямо подсъдимия да са налице материалноправните условия за освобождаването му от наказателна отговорност с налагането на административно наказание, което моли да бъде определено в минимален размер. Намира, че подсъдимият следва да бъде осъден да заплати направените по делото разноски.

Подсъдимият Б. Д. И. признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и дава съгласие да не се събират доказателства за тези факти, а при постановяването на присъдата съдът да ползва направеното от самопризнание. В хода на съкратеното съдебно следствие подсъдимият обяснява, че разбира обвинението, сочи, че има постоянна работа и две деца, които издържа. В съдебните прения поддържа становището на защитника си. С последната си дума моли да му бъде 1 наложено административно наказание.

Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

От фактическа страна:

Подсъдимият Б. Д. И. е роден на *** в гр. П., б.,б.г., живеещ в ***, със средно-специално образование, женен, работещ, неосъждан, с ЕГН:

**********.

На 15.11.2021 г. около 21:00 ч. в гр. Пловдив свид. А. Е. П. (на ** год.) заедно със свид. Н.К.П. (на ** год.), свид. В.Н.С. (на ** год.) и свид. А. Г. Д.

(на ** год.) се придвижвали пеша, прибирайки се към домовете си. Вървейки по бул. „Васил Априлов“ в гр. Пловдив четиримата свидетели стигнали до денонощен магазин, намиращ се срещу сградата на 02 РУ при ОДМВР Пловдив, на кръстовището с ул. „Ген. Д. Николаев“.

На маса пред този магазина се намирали подсъдимият Б. Д. И. и свидетелите А.Д.К. и М.М.М., които консумирали алкохол. Когато свид. П., свид. П., свид. С. и свид. Д. минавали покрай подсъдимия И. и свидетелите К. и М., подсъдимият И. извикал към четирите момчета: „Какво ме гледаш така“.

Свидетелят А. Е. П. се обърнал и попитал какво ставало и какъв бил проблемът. Тогава подсъдимият И. станал, насочил се към свид. П., хванал го с две ръце за якето и му нанесъл удар с глава в лицето и в областта на устата.

От удара свид. П. изпитал силна болка, като от устните му потекла кръв и устата му почнала да се пълни с кръв. В резултат от удара на свид. А. Е. П. била причинена разкъсно-контузна рана в областта на устните на устата, която довела до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК.

Свидетелят А. Г. Д. предложил на свидетелите П., П. и С. да отидат до Второ РУ Пловдив, което се намирало в непосредствена близост. Четирите момчета отишли в сградата на районното управление, където разказали за случая на *** – свид. Л.Г. и свид. Х.Д.. *** свид. Г., Д. и Н.Б. заедно с четирите момчета отишли до денонощния магазин, пред който все още се намирали подсъдимият И., свид. К. и свид. М.. Свидетелят А. П. посочил на полицейските служители подсъдимия Б. Д. И., като обяснил, че това бил мъжът, който му нанесъл удара в областта на устата. Полицейските служители задържали подсъдимия И. и го отвели в сградата на Второ РУ при ОД на МВР – Пловдив.

По доказателствата:

Описаната фактическа обстановка съдът приема за установена от самопризнанието на подсъдимия, както и от събраните и проверени гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите Н. С. П. (лист 24 от досъдебното производство); А. Е. П. (лист 25-26 от досъдебното производство); В.Н.С. (лист 27 от досъдебното производство); Н.К.П. (лист 2

28-29 от досъдебното производство); А. Г. Д. (лист 30 от досъдебното производство); Л.С. Г. (лист 31 от досъдебното производство); А.Д.К. (лист 32 от досъдебното производство); М.М.М. (лист 33 от досъдебното производство), писмени доказателства – справка за съдимост за подсъдимия И. (лист 59 от делото); справка за лица от АИС „Български документи за самоличност“ за подсъдимия Б. Д. И. (лист 47 от досъдебното производство), както и от заключението на съдебномедицинска експертиза по писмени данни № 7/2022 г. (лист 37-41 от досъдебното производство).

В посочените доказателствени материали не се съдържат съществени противоречия, същите еднопосочно и безпротиворечиво установяват фактическата обстановка, изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт и призната от подсъдимия, поради което и по аргумент за противното от чл. 305, ал. 3 от НПК не се налага по-детайлното им обсъждане.

От правна страна:

При така установените факти съдът намира, че подсъдимият Б. Д. И. е осъществил от обективна и субективна страна престъплението по чл. 131, ал.

1, т. 12 вр. с чл. 130, ал. 1 от НК, за което му е повдигнато обвинение.

От обективна страна на 15.11.2021 г. в гр.Пловдив по хулигански подбуди подсъдимият И. е причинил на А. Е. П. ЛНЧ: **********, роден на *** в У., лека телесна повреда, изразяваща се в разкъсно-контузна рана в областта на устните на устата, довела до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК.

Датата и мястото на извършване на деянието – на 15.11.2021 г. около 21:00 ч. в гр. Пловдив, на кръстовище бул. „Васил Априлов“ с ул. „Ген. Д.

Николаев“ и до денонощен магазин, намиращ се срещу сградата на 02 РУ при ОДМВР - Пловдив, се установяват от показанията на свидетелите очевидци А. Е. П., В.Н.С. и Н.К.П.. Относно мястото на извършване на деянието доказателствена информация се съдържа и в показанията на свид. А. Г. Д., който също е очевидец. Свидетелските показания са подробни и детайлни при описанието на конкретното място, което им придава завишена доказателствена стойност и е индикация, че всеки от свидетелите има ясен и конкретен спомен за случилото се. Освен това показанията на свидетелите са логически последователни, вътрешно непротиворечиви и взаимно кореспондиращи си, поради което се ползват с доверие от съда.

Отново от показанията на тримата свидетели П., С. и П. се установява и конкретното поведение на подсъдимия, което представлява изпълнителното деяние на престъплението – нанесен удар с глава (чело) в областта на устата на свид. П.. Това действие на подсъдимия И. е непосредствено възприето освен от пострадалия свидетел, също и от другите очевидци С. и П..

Показанията на свид. А. Д. също са относими тук, макар последният да не е пряко възприел нанесения удар, тъй като е бил обърнат с гръб към случилото се, но веднага след това е чул, че свид. П. е извикал от болка, а в областта на 3 устата му е имало кръв, също възприето от свид. Д.. От заключението на съдебномедицинската експертиза се доказва, че в пряка причинна връзка с така нанесения удар с глава (чело) от страна на подс. И. пострадалият свидетел П. е претърпял съставомерното травматично увреждане, поради което съдът приема, че инкриминираното действие на подсъдимия представлява годно изпълнително деяния на престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. с чл. 130, ал. 1 от НК.

Авторството на деянието се установява от самопризнанието на подсъдимия, както и при съвместния анализ на показанията на свидетелите очевидци на нанесения удар П., С. и П. и на полицейския служител Л.С. Г., който е установил самоличността на дееца и това е бил именно подсъдимият И..

Налице е от обективна страна и квалифициращият признак причиняване на телесната повреда по хулигански подбуди. В тази връзка по делото се установява, че подсъдимият И. и свид. П. не са се познавали преди процесното деяние. Между тях не са съществували отношения на вражда или друга форма на конфликт. Инкриминираното деяние представлява неоправдана, груба по своя интензитет, публична демонстрация на надмощие, която изразява висока степен на неуважение към личността на пострадалия свидетел П.. Проявената от подсъдимия И. агресия се цени от съда като с нищо непредизвикана реакция, която е била неприемлива и скандализираща за обществото и е нарушила обществения ред. Обстоятелството, че тази агресия и демонстрация на превъзходство са проявени спрямо дете на ** години и пред други деца, негови приятели, които също са възприели действията на подсъдимия, завишава обществената опасност на деянието и определя проявата като крайно неуважителна, скандализираща, грубо нарушаваща обществения ред. Именно представите на подсъдимия за неподвластност и надмощие над установените в обществото правила за поведение са го мотивирали да извърши инкриминираното деяние.

Съдът намира за доказано от обективна страна и настъпилият съставомерен престъпен резултат, като на свид. А. Е. П. е причинена лека телесна повреда. От заключението на съдебномедицинската експертиза, на което съдът дава вяра, се установява травматичното увреждане, което е претърпял свид. П. и неговият медико-биологичен признак. В тази връзка изяснява се, че на последния е причинена разкъсно-контузна рана в областта на устните на устата. За това травматично увреждане се установява да е довело до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК.

Следователно от правна страна разкъсно-контузната рана в областта на устните на устата се квалифицира като лека телесна повреда по чл. 130, ал. 1 от НК. От заключението на съдебномедицинската експертиза се установява и механизма на причиняване на така констатираното увреждане, а именно от действието на твърд тъп предмет. Отново от експертното заключение се прави извод и за наличието на причинно-следствена връзка между нанесения от подсъдимия И. удар с глава в лицето и областта на устата на свид. П. и 4 претърпяното от последния травматично увреждане. Вещото лице се ангажира с извод, че е възможно констатираният в заключението резултат да е причинен от удар с глава. С настъпването на този съставомерен резултат престъплението е било довършено от обективна страна.

От субективна страна деянието е извършено виновно и при форма на вината пряк умисъл. Подсъдимият е съзнавал, че нанасяйки удар с главата си от близко разстояние и непосредствено върху лицевата част на главата на пострадалия ще му причини увреждане от съответния вид, което не ще доведе до по-тежък от настъпилия резултат. Във волево отношение той е желаел в обективната действителност да настъпи този резултат, именно за да наложи волята си и да демонстрира публично надмощното си положение. В тази връзка към момента на извършване на деянието подсъдимият е формирал съзнание и че се намира на публично място, пред повече хора, които непосредствено ще възприемат поведението му. Съзнавал е и отрицателната оценка, която обществото дава на такива прояви, но въпреки това е извършил деянието си, което определя поведението му като умишлено.