Решение № 150 от 15.07.2024, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 150 гр. гр.Мадан, 15.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Милка Ас. Митева като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20245430100074 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от Ф. М. К. против КРЕДИСИМО ЕАД и АЙ ТРЪСТ ЕООД, с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК и осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № **/04.04.2022 г. сключен между Ф. М. К., като кредитополучател и „Кредисимо" ЕАД, като кредитор, на основание чл.

22 ЗПК и чл. 143, т. 19 поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 10 ЗПК, както да бъде осъдено „КРЕДИСИМО“ ЕАД да върне на ищцата сумата от 38.74 лева (след допуснато изменение на иска), представляваща платена възнаградителна лихва по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и да бъде осъдено да възстанови на ищцата заплатените от нея без правно основание суми в общ размер на 218.52 лева (след допуснато изменение на иска), съставляващи престирани от нея парични плащания, извършени в изпълнение на непородилия правно действие договор за поръчителство към договора за кредит; иск да бъде прогласена нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от 04.04.2022 г., сключен с „Ай Тръст” ЕООД, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на 1 потребителя, противоречащ на добрите нрави и непородил правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка, а именно чл. 143, т. 19 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на че на 04.04.2022 г. ищцата сключила с първия ответник договор за потребителски кредит № **, а с втория ответник договор за предоставяне на поръчителство, като усвоила изцяло предоставената й в заем сума от 1000 лв. Счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК и на основание чл. 143,т. 19 ЗЗП, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 10 ЗПК. Излага, че съгласно условията па договора за потребителски кредит лихвеният процент по кредита е в размер на 19.86 %, а годишният процент на разходите е 21,77 %. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 21,77 % е заблудил потребителят, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравнонравност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че уговореното възнаграждение за фирма - поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент па разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод според К. следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Ищцата счита, че в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 21,77 % разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните според ищцата представлява „заблуждаваща тьрговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Излага, че с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на 2 действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 21,77 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителят относно действителния размер на разходите, които той ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 21,77 % ГПР.

Сочи, че не й било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, които следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за нея начин от условията на договора и поради незапознаването й с основните характеристики на услугата, не е могла да разбере икономическите последици на поетото от нея задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

В исковата молба се твърди, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тьй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателката стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 1000 лв. с посочен ГПР 21,77 %, с различни стойности на месечната погасителна вноска и други условия от действително приложените в правоотношението. Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, намира че като потребител е била лишена от възможността да вземе информирано решение, съобразено с финансови си нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Нейната неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.

Излага, че във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. ГПР се формира по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание - арг. от чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, които гласят, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква 3 и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него.

В процесния договор, ищцата сочи, че кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсва разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 21,77 %/. Посочен е лихвен процент по кредита - 19,86 %, /който е фиксиран/, но освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 20,79 %.

Намира, че с оглед засилената защита на правата на потребителите и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са посилната икономически страна в гражданския оборот законът предвижда при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор - чл. 11, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК.

Алтернативно ищцата моли съда, ако не се приемат за основателни доводите за нищожност на кредитния контракт, да се вземе предвид съображението й, че не е произвела правен ефект уговорката за заплащане на възнаграждение на втория ответник за учредяване на от негова страна на лично обезпечение.

Ф. К. излага, че съгласно договор за потребителски кредит № **/04.04.2022 г., потребителят може да сключи договор за предоставяне на поръчителство в срок до 48 часа от подаване на заявлението или да предостави банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на заявлението. По силата на чл. 4, ал. 3 от договора и чл. 4 от раздел четвърти от общите условия, кредиторът одобрява заявлението в четиринадесет дневен срок от подаването му в случаите, в които кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение и в срок от 24 часа от подаването му - в случаите на предоставено обезпечение по реда на чл. 12, раздел трети. Спешно нуждаейки се от финансов ресурс, сочи, че е избрала опцията сключване на договор с поръчител, който е бил определен от кредитодателя и на 30.06.2022г. е подписала с втория ответник 4

„Ай Тръст" ЕООД договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който се е задължила да изплати на фирмата - поръчител възнаграждение в общ размер на 900 лева, платимо като добавък към падежната вноска.

К. счита, че уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не поражда правни последици, поради следните съображения: договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят е уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение.

Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице - поръчител е лишена от правно основание.

Ищцата сочи, че договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните могат да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.

Ищцата твърди, че преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази 5 потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита иа интересите им /съображения 8, 9, 23, 24/ 43, 45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565Д2 на четвърти състав на СЕС.