Решение № 205 от 18.11.2025, Районен съд - Троян
- Съд
- Районен съд - Троян
- Дело
- Гражданско дело 146/2025
- Вид
- Решение № 205
- Подписан
- 18.11.2025
- Състав
- Десислава Георгиева Ютерова
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 23 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 237, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 237, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 67, ал. 1 · Закон за данък върху добавената стойност
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 205 гр. Троян, 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТРОЯН, IV-ТИ СЪСТАВ - ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Десислава Г. Ютерова при участието на секретаря М. Хр. Станчева като разгледа докладваното от Десислава Г. Ютерова Гражданско дело № 20254340100146 по описа за 2025 година
Б. С. Б. от гр. Троян е предявила против „Кинти БГ“ ЕООД - гр. София, представител Г.М., иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Б. твръди, че е страна по Договор за потребителски кредит № 285681, сключен с ответното дружество на 13.01.2025 г, в който договор счита, че са налице нищожни клаузи.
В подкрепа на твърденията си ищцата е ангажирала писмени доказателства, в с. з. Б. не се явява, представлявана е в процеса от адв. Д. Г., който е изразил писмено становище по същество.
При хипотезата на чл. 131 от ГПК ответното дружество е представило писмен отговор, с който изцяло признава така предявения иск. С отговора е предявен насрещен иск срещу ищцата, с който се иска същата да бъде осъдена да заплати на „Кинти БГ“ ЕООД сумата в размер на 1 450 лева, която Б. е усвоила и не е върнала на кредитора. В с. з. не се явява представител, изразено е писмено становище.
От приложените към делото писмени доказателства: Договор за потребителски кредит № 285681 от 13.01.2025 г., Погасителен план към Договор за потребителски кредит № 285681 от 13.01.2025 г. и авизо за издадено преводно нареждане от 13.01.2025 г., съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Не се оспорва, че между страните на 13.01.2025 г. е сключен Договор за потребителски кредит № 285681, по силата на който на Б. бил отпуснат кредит в размер 1 450,00 лева, при 36.99 % годишен лихвен процент, 49.65% годишен процент на разходите, в 6 - месечен срок за погасяване, като общата сума, която следвало да бъде погасена възлязла на 1 610,39 лева.
1
Съгласно чл. 20, ал. 1 от Договора за заем ищцата е следвало в срок от три дни от сключването му, да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице-поръчител следвало да отговаря на следните условия: - физическо лице с брутен осигурителен доход над 1 400 лева, работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит сключен с „Кинти БГ“ ЕООД.
В чл. 10, ал. 1 е договорено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят ще дължи на кредитора неустойка, която била описана по начин, по който за потребителя би било на практика невъзможно да я изчисли. Съгласно погасителния план към Договора за заем, неустойката възлизала на 636,84 лева, разделена на шест вноски, всяка в размер на 106,14 лева, дължими заедно с вноските за главница и лихва. Установява се, че ищ ц а т а била в невъзможност да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и неустойката била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която Б. е следвало да върне за използвания финансов ресурс не е очакваната сума в размер 1 610,39 лева, а значително по-голяма - в размер на 2 247,24 лева. Безспорно процесната неустойка е по същество скрита договорна лихва, и с това се заобиколят разпоредбите на ЗПК, касаещо максимално допустимия ГПР.
Поради изложените факти, Б. е предявила евентуален иск, с който е сезирала съда да признае посочената клауза за начисляване на неустойка, за нищожна.
В исковата молба е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в документите било налице посочване на годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответствали на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения. Така договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.
Предявен е главен положителен установителен иск с правно основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване недействителността на процесния договор, и алтеранативен - нищожността на клаузата, уреждаща начисляването на неустойка.
Предявен е насрещен осъдителен иск с посочено правно основание чл.
55 от ЗЗД.
По главния установителен иск: Ответникът с отговора на исковата молба е признал главния установителен иск, като съдът в първото открито съдебно заседание е прекратил съдебното дирене по този иск и е посочил, че ще се произнесе с решение при признание на иска досежно нищожността на договора за кредит, сключен между страните.
Признатото от ответника право на ищеца да бъде прогласена 2 недействителност на договора не противоречи на закона или на добрите нрави. Не са налице ограничения за разпореждане с признатото право, а пълномощникът на ответника разполага с изрично пълномощно в този смисъл. С оглед изложеното и на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК не следва да се излагат доводи по същество и да се извършва анализ на доказателствата, а да се постанови решение съобразно направеното признание. Ето защо и на основание направеното признание на иска, следва да бъде признато за установено в отношенията между страните, че е недействителен на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договора за потребителски кредит поради нарушение на закона – неправилно посочено ГПР.
По насрещния иск: Ответникът по делото е отправил насрещна искова молба за присъждане на определена сума за главница по договора. На основание чл. 23 от ЗПК, ако договорът за потребителски кредит е недействителен, подлежи на връщане само чистата стойност на кредита, но не и лихва и други разходи по кредита. Не се дължи и лихвата за забава, уговорена в договора. В този смисъл е и Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22. Съгласно Решение на СЕС от 15.06.2023 г. по дело C-520/21, при недействителност на потребителския договор кредиторът няма право на обезщетение, надхвърлящо чистата стойност на кредита и законната лихва за забава от поканата за плащане. Ето защо вземането за законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на насрещния иск в съда, следва да се присъди.
Заемът е реално предаден на потребителя, което обстоятелство се признава от ищцата за сумата от 1 450 лева. Представено е преводно нареждане, което доказва, че ищцата е получила сумата по кредита.
Търсената главница е падежирала към момента на предявяване на насрещния иск видно от приложения по делото погасителен план към договора за кредит.
Поради изложеното насрещната искова претенция за заплащане на главницата следва да бъде изцяло уважена за сумата от 1 450 лева , за да не се допусне отклонение от правилото за недопускане на неоснователно обогатяване.
В отговора си по насрещния иск Б. изцяло го признава.
Следователно насрещният иск подлежи на уважаване в неговата цялост, като сумата се присъди на основание чл. 23 от ГПК заради обявената недействителност на договора за кредита.
По разноските:
При този изход на делото разноските следва да бъдат възложени и на двете страни по делото.
Ищецът по главния иск има право на разноски за заплатената държавна такса в размер на 89,89 лева, както и минимален адв. хонорар в размер на 629,66 лева /с ДДС/, определен при условията на чл. 38 от ЗА. Ищцата е била представлявана безплатно в производството по делото от адв. Д. Г. от ЛАК съгласно представен Договор за правна защита и съдействие, поради което и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в полза на адв. Г. следва да бъде определено минимално адвокатско възнаграждение при условията на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г.
В чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г., в сила от 04.11.2022 г., е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие при 3 дела с интерес до 1000 лева, минималното адвокатско възнаграждение е 524,72 лева. В тази връзка абсолютно неоснователни са възраженията на ответника за прекомерност на адв. възнаграждение.
Ответникът по главния иск е поискал разноските по главния иск да останат за сметка на ищеца при условията на чл. 78, ал. 2 от ГПК, а в условията на евентуалност – ако това не бъде прието, да се присъди адвокатски хонорар под минималния съобразно практиката на СЕС.
По първото възражение съдът намира, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, понеже има разлика между размера на отпуснатия кредит като чиста стойност с добавена договорна лихва в сравнение с размера на начислените суми. Като за потребителя има вероятност кредитодателят да му иска заплащане и на нищожната неустойка по договора, включително и чрез иницииране на исков процес. Следователно това възражение е неоснователно.
Относно размера – Вярно е, че с ъгласно актуалната съдебна практика (Определение № 366/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/2022 г. на ВКС и Решение по съединени дела C1224/19 и C1259/19 на Съда на ЕС) съдът не е задължен от минималните размери в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да извърши цялостна преценка. Но, както беше посочено и горе, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от посочената наредба минималният адвокатски хонорар по главния иск е в размер на 524,72 лева.
Съдът намира, че подобен размер е справедлив, предвид производството по настоящето дело.
Насрещният иск е уважен изцяло, поради което потребителят няма право на разноски по него.
Следователно ищецът има право на разноски в посочения горе размер, включващ ДТ и минимален адв. хонорар.
По насрещния иск съдът намира, че потребителят е дал повод за завеждане на насрещната искова молба. С последната ищецът по насрещния иск е претендирал заплащането на главница по договора, която не е заплатена и която би се дължала при всички положения на недействителност на договора за кредит. Изложеното означава, че от недобросъвестното поведение н а Б., изразяващо се в невръщане на главницата по договора – чистата стойност на кредита, не може да следва благоприятно положение за неосъждане на ответника по насрещния иск за направени от ищеца по насрещния иск разноски. Поради което ответникът по насрещния иск макар и потребител по потребителски спор следва да бъде осъден да заплати на ищеца по насрещния иск сторените в производството по насрещния иск разноски.
Ищецът по насрещния иск е представил списък по чл. 80 от ГПК. Главният иск е уважен изцяло, поради което кредитодателят няма право на разноски по него.
Ответникът по насрещния иск не е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца по насрещния иск, поради което съдът не следва да го преценява.
Следователно ответникът по насрещния иск следва да бъде осъден да заплати на ищеца по насрещния иск разноски в размер на общо 908,00 лева.
Относно оспорването на ответника на начисленото ДДС, в случая са представени писмени доказателства, че Д. Г. е регистриран по ДДС, с акт по ДДС № BG180985842. Съгласно т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело 4
№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е определено, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, а в договора следва да е вписан начина на плащане.
Настоящата инстанция счита, че се касае до субект, който е регистриран по ЗДДС и доставчикът на услугата е данъчно задължено лице смисъла на чл. 3 от ЗДДС. В чл. 67, ал. 1 от ЗДДС е установено, че когато при договаряне на "доставката" изрично е посочено, че данъкът не е включен в договорената цена, нейният окончателен размер се формира след начисляване на ДДС.
Разпечатката съдържа 44 от 59 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6c7f723e-f68a-46d6-afba-c320a8a203db