Решение № 617 от 14.05.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 617 гр. Пловдив, 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов при участието на секретаря Ангелинка Костадинова като разгледа докладваното от Николай Стоянов Въззивно гражданско дело № 20265300500239 по описа за 2026 година

Производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба подадена от Н. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, чрез адвокат Н., срещу Решение № 4320/08.10.2025 г., постановено по гр.д.№ 4572/2025 г. по описа на Пловдивски районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателя против „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54 установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 11, ал. 1, т. 11 и чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № *** г., сключен между страните. Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстнационното решение в посочената част, като се отправя искане до въззивния съд за неговата отмяна и постановяване на ново, с което главния иск да бъде уважен изцяло.

Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, подаден чрез пълномощника й юрк. З., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Постъпила е и частна жалба вх.№ 127994/11.12.2025 г., подадена от „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, подадена чрез пълномощника й юрк. З., против определение № 15106/24.11.2025 г. постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. д. № 1

4572/2025 г. по описа на РС Пловдив в частта, с която е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение № 4320 от 08.10.2025 г., в частта за разноските, чрез намаляване на присъдените такива в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т.

2 от Закона за адвокатурата.

С частната жалба са въведени подробни оплаквания за неправилност на постановеното по делото по реда на чл. 248 от ГПК определение, с което е оставено без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение № 4320 от 08.10.2025 г. по гр. дело № 4572/ 2025 г. на ПдРС, в частта за разноските, чрез намаляване на присъдените такива за адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца. Отправено е искане за отмяна на атакуваното определение и вместо това да се намалят разноските на ответната страна до справедлив минимум.

В срок е постъпил отговор на частната жалба, с който оспорва частната жалба като неоснователна. Моли се първоинстанционното определение да бъде потвърдено.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

По въззивната жалба: Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Н. Н. Н. против „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 11, ал. 1, т. 11 и чл. 11, ал. 1, т.

20 от ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № *** г., сключен между страните, като при условията на евентуалност е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 9.1 от Договор за потребителски кредит № *** г., предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва.

Ищцата твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № *** г., по силата на който на ищцата била отпусната сумата от 10400 лв., при ГЛП – 46,60% и ГПР – 49,53%. Ищцата се задължила да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разноски, както следва: общ размер на кредита – 20063,55 лв., от които – 10400 лв. – реално усвоена сума по заема, 9663,55 лв. – общ размер на възнаградителната лихва, брой вноски по Погасителен план – 38 броя, размер на месечната погасителна вноска – 527,99 лева. Излага съображения за недействителност на договора за кредит, съответно на отделни негови клаузи. Твърди, че договорът не бил съставен по ясен и разбираем за потребителя начин, като не е ясно как е формирана всяка месечна вноска. Не било ясно и защо при отпуснат заем в размер на 10400 лв., лихвен процент от 46,06% и ГПР – 49,53%, крайната дължима от ищеца сума възлиза на 20063,55 лв., т.е. оскъпяването е в порядъци, надхвърлящи допустимия от закона ГПР от 50%. В процесния договор липсва и ясно посочен лихвен 2 процент на ден, което също било неизпълнение на задължителните изисквания на ЗПК, водещи до пълната недействителност на договора, тъй като е в разрез с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Навеждат се доводи, че при липсата на конкретен погасителен план, в който ясно да са разписани отделните плащания във всяка анюитетна вноска, а именно – каква част от нея представлява главница, каква – възнаградителна лихва, каква – такси или други вземания на кредитора, договорът е недействителен. Липсвало ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,53%, освен лихвен процент – 46,60%./. Неяснотата относно начина, по който ГПР е формиран, води и до неяснота относно включените в него компоненти. При това положение не може да бъде извършена преценка и дали ГПР няма да нахвърли законоустановения максимален размер, регламентиран в ЗПК, а със сигурност това е така, тъй като крайната сума, която ищецът следва да върне по заема е в размер на 20063,55 лв. при усвоена сума от 10400 лв. След като липсва валидна уговорка за ГПР, то липсва и задължителен реквизит от съдържанието на договора, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и последният е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Отделно от това, поддържа, че недействителен е и договор за потребителски кредит, в който не е изрично уговорен лихвен процент на ден – чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, както и договор, който ако е сключен при Общи условия, не включва Общи условия, подписани на всяка страница от потребителя.

Счита, че липсата на безусловно определяне на лихвения процент на ден, влече до недействителност на целия Договор за паричен заем. Заявява, че договорната възнаградителна лихва в размер на 46% противоречи на добрите нрави. Нищожността на посочената клауза води до недействителност на целия договор за кредит, тъй като кредиторът не би сключил процесния договор за кредит без посочената нищожна клауза. Релевират се доводи, че договорът не е написан по ясен и разбираем начин на шрифт с размер 12 или по-голям, както и приложимите към него общи условия. В случая било налице нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР, като в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Липсва погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски – налице е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. В процесния ДПК липсва наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК , както и за размера на лихвения процент на ден. В случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Счита, че клаузата на чл. 9.1 от процесния договор, регламентиращ договорната възнаградителна лихва в размер на 46,60% противоречи на добрите нрави като това е искът, който предявява в условията на евентуалност. Предвидената в процесния договор договорната лихва е в размер на 46,60%, а годишният процент на разходите е 49,53 %. Независимо, че привидно ГПР отговаря на законовите изисквания, то размерът на възнградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, което от своя страна води до противоречие на добрите нрави на клаузата за договорна лихва предвидена в договора. Дейността и целта на търговеца е именно реализиране на печалба от лихви (чрез предоставяне на заеми) - от тук нищожността на уговорката за възнаградителна лихва влече след себе си недействителност на целия договор. С оглед изведените в практиката на ВКС (вж. решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., решение № 1270 от 9.01.2009 г.

3 на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК и др.) принципни положения относно изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави счита, че клаузата, регламентираща фиксирания лихвен процент в договора се явява в противоречие с така възприетите принципи, поради което е и нищожна.

Ответникът „Ти би ай Банк“ ЕАД е оспорил предявените искове. Твърди, че договора в цялост и отделните му клаузи съответствали на закона и на добрите нрави, спазена била процедурата по сключването му.

По делото е приет договор за потребителски кредит № *** г., по силата на който на ищеца била отпусната сумата от 10400 лв. Съгласно чл. 9.1 от договора възнаградителна лихва е 46, 6% годишно, като в чл.9.2 е предвидено, че лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината. Предвидено и заплащане на лихва за просрочие в размер на законната лихва върху просрочената сума- чл.9.4. В чл. 10 от процесния договор е посочено, че ГПР е 49, 53%, като общо дължимата сума по договора е 20063,55 лв. Посочено е че ГПР е изчислен при допусканията: начална дата е дата на подписване на договора; договорът ще остане в сила за целия уговорен срок, като страните изпълняват точно задълженията си; годината има 360 и дни и 12 месеца с по 30 дни; лихвените проценти и другите разходи по кредита са в размера към сключването на договора. В договора се съдържа погасителен план, сочещ че задълженията следва да се погасят на месечни вноски с падеж 25-то число от по 527,99 лв., само последната вноска – 527,92 лв. в срок от 25.09.2022 г. до 25.10.2025 г., като е посочено каква част от вноската е за лихва и каква част от вноската е за погасяване на главницата. В чл.20 е предвидено правото на отказ от договора в срок до 14 дни от датата на сключване. Освен главница и възнаградителна лихва в договора за кредит не са предвидени други разходи, като не са уговорено сключване на застраховка и заплащане на застрахователни премии.

Като писмени доказателства по делото са приети заявление – декларация за установяване на договорни отношения, което по своята същност представлява искане за сключване на договор за кредит и съгласие за обработка на личните данни и СЕФ, съдържащ преддоговорна информация.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че процесния договор за кредит отговаря на изисквания на чл. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК поради което е отхвърлил главния иск, който е предмет на въззивна проверка.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и в обжалвана част допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните. Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.