Решение № 1235 от 18.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1235 гр. Пловдив, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330105379 по описа за 2025 година

Предявените главен и евентуални установителни искове са с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Предявеният главен насрещен иск е с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, а предявеният при условията на евентуалност насрещен иск – по чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от В. П. И. против „Кеш Пойнт България” ЕООД и уточняваща молба от 02.04.2025г. се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *** от 22.07.2024г., по силата на който в полза на ищеца била предоставена сума в размер на 800 лева, при фиксиран лихвен процент по заема от 51 % и годишен процент на разходите – 67.34 %. В клаузата на чл. 5 от договора било установено задължение за заемополучателя за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство, което да отговаря на условията от договора. В случай на непредоставяне на уговореното обезпечение, заемополучателят се задължил в чл.11, ал.1 от договора да заплати неустойка в общ размер на 549.35 лева, платима разсрочено, заедно с погасителната вноска. Счита, че договорът е недействителен, като в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не ставало ясно какво се включвало в ГПР. Сумата, предвидена като неустойка, не се включвала в ГПР, с което се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Налице била хипотезата на чл.22 ЗПК.

Клаузата за неустойка била нищожна, поради противоречие с добрите нрави и била прекомерна. Била недействителна на основание чл.21, ал.1 ЗПК, противоречала на материалния закон – чл.71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК.

Направено е искане за обявяване на договора за кредит от 22.07.2024г. за нищожен, а в условията на евентуалност – на клаузата на чл.11, ал.1 от договора за нищожна.

1

Претендирани са направените разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от „Кеш Пойнт България” ЕООД, със становище за неоснователност на предявените искове. Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. Нищожността на отделна клауза не влечала недействителност на целия договор. Лихвеният процент и условията за прилагането му били ясно посочени в договора. Клаузата, с която била определена приложимата лихва по кредита била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Спазени били всички законови изисквания по отношение формирането на ГПР. Уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР, тя била проявление на свободата на договаряне между страните и била уговорена като плащане в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Направено е искане за отхвърляне на предявения иск. Подадена е насрещна искова молба, с която е направено искане ответницата по нея да бъде осъдена да заплати на дружеството сумата от 475 лв. – част от неизплатено задължение за главница, в общ размер от 800 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до изплащане на сумата. Посочено е, че общо платеното по договора възлиза на сумата от 325 лв., с която са погасени първа вноска по кредита и частично – втора вноска. Задължението по кредита било изцяло падежирало, с изтичане срока на последната вноска – 13.01.2025г. Направено е искане за осъждане на ответницата за заплащане на посочената сума, а при условията на евентуалност – на основание чл.23 ЗПК се иска осъждане на ответницата да върне чистата стойност на кредита.

В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил отговор на насрещната искова молба от В. И., със становище за неоснователност на предявените искове. В случая приложима била разпоредбата на чл.22 ЗПК. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове.

Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски кредит № *** към искане № N/A от 22.07.2024г., сключен между „Кеш Пойнт България“ ЕООД и В. П. И., в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, с размер на отпуснатия заем 800 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 51 %, ГПР: 67.34 %, ведно с Приложение № 1 – погасителен план.

Представено е искане за сключване на договор за кредит, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и извлечение за извършените и предстоящи плащания по договора.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Съдът намира, че от събрания по делото доказателствен материал се установява, че на 22.07.2024 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** към искане № N/A, по силата на който „Кеш Пойнт България“ ЕООД е предоставило на В. П. И. в 2 качеството на кредитополучател сумата в размер на 800 лв., която е следвало да бъде върната в срок до 13.01.2025г. с плащането на 25 месечни погасителни вноски. Според чл.4, ал.1 от договора с полагане на подписа си в договора В. И. удостоверява, че надлежно е получила в брой заемната сума в размер на 800 лв., като договорът служи като разписка, удостоверяваща получаването на заемната сума от страна на кредитополучателя.

Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В чл.5 от договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на посочените условия. Според чл.11 в случай, че кредитополучателят не представи договореното в чл.5 обезпечение в 3-дневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 549.35 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение № 1 към договора за кредит.

В исковата молба се твърди, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен, като съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В отговора на исковата молба е посочено, че неустойката не представлява разход по кредита, който следва да бъде включван 3 в ГПР, но съдът не възприема това становище. При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови.

Уговорената неустойка представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като в погасителния план към договора е предвидено заплащане на неустойката разсрочено – на съответните падежни дати. Ето защо, посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите от 67.34 % не отговаря на действителния. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това съдът намира, че предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде уважен. С оглед уважаване на главния иск, не са налице предпоставки за произнасяне по предявения при условията на евентуалност иск за нищожност на клаузата за неустойка по чл.11 от договора.

По делото са предявени от страна на „Кеш Пойнт България“ ЕООД насрещен главен и евентуален осъдителен иск за сумата от 475 лв. Доколкото съдът прие, че процесният договор за кредит е недействителен, предявеният насрещен главен осъдителен иск следва да бъде отхвърлен, тъй като същият е предявен на договорно основание. В случая обаче приложение намира разпоредбата на чл.23 ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита е 800 лв. По делото не се спори, установява се и от представеното извлечение за извършения плащания по договора, че по него е заплатена сумата от 325 лв. Или неплатения остатък от чистата стойност на кредита възлиза на сумата от 475 лв. или 242.87 евро, която следва да се присъди на страната. Законна лихва върху посочената сума не се дължи, с оглед разпоредбата на чл.23 ЗПК.

При този изход на делото и предвид направените от страните искания, на същите следва да се присъдят направените разноски, както следва - на ищцата следва да се присъди сумата от 30.16 евро направени по делото разноски за държавна такса. В производството ищцата е била представлявана от адвокат, в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, 4 поради което съдът намира, че в полза на адв.М. следва да се присъди сумата от 245.42 евро адвокатско възнаграждение, с включен ДДС. В полза на ищеца по насрещния иск следва да се присъди сумата от 26.89 евро внесена държавна такса по насрещния иск и адвокатско възнаграждение в размер на 245.42 евро.