Решение № 5225 от 23.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5225 гр. Пловдив, 23.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20245330106668 по описа за 2024 година

С исковата молба ищецът Б. В. Б. е предявил против „Фератум България“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД за заплащане на сумата от 257 лв. (след прието с Определение от 23.10.2024 г. изменение на иска на основание чл. 214, ал. 1 ГПК), представляваща недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на правно основание по договор за потребителски кредит № ***/02.03.2020 г., дължима след покриване на задълженията за главница и договорна лихва, ведно със законна лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.04.2024 г., до окончателното изплащане на задълженията.

В исковата молба се твърди, че между ищецът и „Фератум България“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № ***/02.03.2020 г., по силата на който в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 600 лв. срещу насрещното задължение на кредитополучателя да заплати сумата от 630, 72 лв. на една погасителна вноска в срок до 16.04.2020 г.. В договора било установено, че годишният лихвен процент е 5, 12 %, а годишният процент на разходите – 49, 93 %. Сочи, че в полза на потребителя не бил представен погасителен план, като задълженията по договора са 1 погасени след разговор с представител на кредитора. Твърди, че заплатил сумата от общо 1 230, 72 лв., която значително надвишава сумата посочена в договора. Поддържа, че представител на ответника уведомил ищеца, че следва да заплати тази сума като на потребителя не било дадено обяснение защо следва да заплати сума в този завишен размер като не било посочено и правно основание за това. Счита, че сумата от 600 лв., която надвишава задълженията по договора от общо 630, 72 лв., е заплатена без наличие на правно основание за това и като такава подлежи на връщане. Предявява частичен иск за сумата от 50 лв. от общото задължение в размер от 600 лв.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Фератум България“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба.

С Разпореждане № 18791/28.06.2024 г., постановено по делото съдът е констатирал, че в отговора на исковата молба са изложени доводи за защита по отношение на иск за установяване на недействителността на чл. 5 от Договора за потребителски кредит, поради което е указал на ответника да посочи дали поддържа депозирания отговор, като ако е допусната фактическа грешка – да депозира отговор на исковата молба. До ответника са дадени указания, че при неизпълнение на Разпореждане № 18791/28.06.2024 г. съдът ще приеме, че нередовното процесуално действие по депозиране на отговор на исковата молба ще се счита за неизвършено. Указанията на съда не са изпълнени, поради което следва отговорът на исковата молба да се докладва единствено в частта, относима към правния спор – във връзка със съображенията относно действиетлността на договора.

Ответникът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит за сумата от 600 лв. с установен лихвен процент от 5, 12 % и годишен лихвен процент от 49, 93 %. Твърди, че в договора е установено задължение за представяне на обезпечение, като потребителят е избрал обезпечението да бъде осигурено чрез сключване на договор за гаранция с избрано от кредитора лице - „Фератум Банк“. Поддържа, че представянето на обезпечение не е условие за сключване на договора за кредит, като клаузата на чл. 5 от Договора е индивидуално договорена по избор на потребителя. Сочи, че „Фератум Банк“ е самостоятелно юридическо лице и договорът за гаранция представлява самостоятелно правоотношение, по което ответникът не е страна. Твърди, че по договора за гаранция е предоставена възмездна услуга от лице, различно от кредитодателя по договора за кредит, поради което счита, 2 че не е допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че установения в договора за кредит годишен процент на разходите от 49, 93 % е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

От събраните по делото доказателства се установява, като това обстоятелство е безспорно, че между страните е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/02.03.2020 г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, е предоставена сумата в размер от 600 лв., срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне сумата от 630, 72 лв., в която е включено задължение за заплащане на възнаградителна лихва от 30, 72 лв., в срок от 45 дни – на 16.04.2020 г. Установен е лихвен процент от 5, 12 % и годишен процент на разходите от 49, 93 %.

В клаузата на чл. 5 от Договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение за обезпечаване на задължението с поръчителство от Feratum Bank в полза на дружеството, като е установено, че с одобряване на обезпечението от страна на дружеството, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени. В тази клауза е обективирано изявлението на кредитополучателя, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстването за кредит.

От представената от ответника справка за осъществени плащания се установява, че по договора е заплатена сумата в общ размер от 888 лв., от която сумата за 600 лв. за главница, сумата от 30, 72 лв. за лихва и сумата от 257, 28 лв. – сума за незадължителна услуга.

От заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумата за гаранция от 257, 28 лв. е заплатена в полза на „Фератум България“ ЕООД на 08.05.2020 г. Вещото лице е посочило, че от справка от информационната система на „Фератум България“ ЕООД се 3 установява, че сумата от 257, 28 лв. е осчетоводена от „Фератум България“ ЕООД като задължение за плащане към Фератум Банк Ltd и е платена на 08.05.2020 г. Вещото лице е достигнало до извод, че сумата от 257, 28 лв., представляваща гаранция е преведена на 08.05.2020 г. от „Фератум България“ ЕООД на Фератум Банк Ltd.

Между страните в производството е безспорно обстоятелството, че договорът за паричен заем е сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. По отношение на тези договори, освен общите нормативни правила, установени със Закона за задълженията и договорите, намират приложение и тези, съдържащи се в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и платежните системи, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит.

От представения по делото договор за кредит се установява, че общият размер на задълженията на потребителя е в размер на сумата от 630, 72 лв., от които сумата от 600 лв. за главница и сумата от 30, 72 лв. за възнаградителна лихва. В производството по делото не се установява, че в изпълнение на предвиденото в разпоредбата на чл. 5 от Договора за кредит задължение е сключен договор за поръчителство с Feratum Bank. Въпреки това от представената от ответника справка за осъществени плащания и от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в полза на ответника „Фератум България“ ЕООД е заплатена сума за гаранция в размер от 257, 28 лв. Ответникът, чиято е доказателствената тежест за установяване на това правнорелевантно обстоятелство, не установи при условията на пълното и главно доказване, че е налице основание за получаване на сумата от 257, 28 лв., която в счетоводството на ответника е посочена като задължение за гаранция, което е получено от ответника на 08.05.2020 г. Доколкото не е било налице основание за заплащане на посочената сума в полза на ответника последната подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Обстоятелството, че експертизата е установила, че по данни на счетоводството на ответника тази сума е преведена в полза на Фератум Банк Ltd не опровергава правният извод, до който настоящият съдебен състав достигна, доколкото за ответника е липсвало основание за получаване на сумата, а факта че - по данни от собственото му счетоводство, последната е преведена на третото лице 4 гаранта, касае вътрешните отношения на ответника с това трето лице. В този смисъл е практиката на Окръжен съд – Пловдив – така Решение № 1361 от 07.11.2022 г. по в. гр. д. № 2243/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив и Решение № 257 от 28.02.2023 г. по в. гр. д. № 91/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив.

По така изложените съображения предявения иск следва да бъде уважен в пълния му предявен размер от 257 лв. при съблюдаване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на сумата от 50 лв. за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния представител на ищцата – адв. Д. Б., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във 5 връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

При съобразяване на така посочената практика и с оглед липсата на фактическа и правна сложност на производството по делото съдът намира, че възнаграждението следва да бъде определено в размер на сумата от 300 лв.

Така мотивиран, Пловдивският районен съд

РЕШИ:

ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр.