Решение № 236 от 27.03.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 236 гр. Бургас, 27.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева при участието на секретаря ПЕТЯ ХР. КОЛЕВА като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско дело № 20252100500206 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на „Екострой 2011“ ЕООД, ЕИК 201690257, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ул.“Кооператор“ № 54, представлявано от В. К., подадена чрез пълномощник адв.Радост Сребрева, против решение № 2491 от 22.11.2024 г., постановено по гр.д.№ 4388/2024 г. по описа на РСБургас, с което „Екострой 2011“ ЕООД е осъдено да заплати на М. П. М., с адрес гр.******, ул.“*******" № **, ет.**, ап.**, сумата от 933 лв., представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за периода 01.05.2024 г. – 31.05.2024 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 28.06.2024 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 500 лв. за направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

Според въззивника, по делото не са доказани твърденията в исковата молба, че ищецът е полагал труд през процесния период, стриктно и отговорно да е изпълнявал задълженията си през м.май 2024 г., съобразно процесния трудов договор и длъжностната характеристика, поради което се счита, че ответното дружество 1 незаконосъобразно е осъдено да заплати претендираното трудово възнаграждение.

Сочи се, че съгласно чл.242 КТ положеният труд по трудово правоотношение е възмезден, т.е. КТ има предвид положен труд, а не изисква само наличие на договор, като в случая това е недоказано по делото, поради което обжалваното решение е неправилно и издадено в нарушение на закона. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена. Не се правят нови доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия М.

П. М., подаден чрез пълномощник адв.Кирил Киров, в който са изложени пространни съображения за неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Сочи, че от събраните доказателства, в т.ч. и от масивите на НАП и НОИ е доказано, че между страните е възникнало и изпълнявано трудово правоотношение, като преди датата на възникване на правния спор работодателят доброволно е внасял дължимите публични вземания за осигуровки и данъци на ищеца, поради което и предвид нормата на чл.75 КТ се считат за неоснователни възраженията на ответника за недействителност на трудовия договор между страните. Сочи се също, че ответникът не е провел насрещно доказване на твърдението си, че е заплатил трудово възнаграждение на ищеца съобразно изискванията на чл.270, ал.3 КТ, като липсват доказателства за извършено плащане.

Не се правят доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските по делото.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Районен съд – гр.Бургас е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.128, т.2 КТ, предявен от М. П. М. против „Екострой 2011” ЕООД, за заплащане на сумата от 933 лв. – неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.05.2024 г. до 31.05.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното плащане.

Изложени са твърдения, че между страните е сключен трудов договор № 80/29.07.2022 г., надлежно регистриран в НАП, по силата на който ищецът е заемал длъжността „Кофражист, бетонни отливки“, с уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 710 лв., платимо до 25-то число на следващия месец, както и допълнително трудово възнаграждение от 0.6 % за всяка прослужена година.

Твърди се, че с допълнителни споразумения от 29.12.2022 г. и 29.12.2023 г., трудовият договор е изменян в частта за размера на основното трудово възнаграждение, като с 2 последното споразумение от 29.12.2023г. същото е увеличено в размер н а 933 лв.

Твърди се също, че ищецът е полагал труд и е изпълнявал задълженията си, но въпреки това ответникът не м у е заплатил дължимото за м.май 2024 г. трудово възнаграждение в брутен размер от 933 лв., ведно със законната лихва за забава от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор, ответникът е оспорил исковата претенция като неоснователна. Оспорено е наличието на съществувало трудово правоотношение между страните, с възражението, че представеният от ищеца трудов договор не е подписан от представител на дружеството-работодател. В тази връзка е посочено, че ответникът е възложил дейностите по оформяне на трудовите договори, декларирането им в НАП, изготвяне на ведомости за заплати и т.н. на трето лице – счетоводна къща „ДФК АКАУНТ“ ЕООД, от чийто офис са били иззети от прокуратурата счетоводни документи и компютърни системи, между които и архиви на ответника, поради което той няма как да провери дали ищецът е бил назначен като негов работник, на каква заплата и длъжност. Предвид това, ответникът е поискал откриване на производство по чл.193 ГПК за оспорване на автентичността на положените за работодателя подписи в представения от ищеца трудов договор, допълнителни споразумения към него и длъжностна характеристика. Оспорено е и твърдението в исковата молба, че ищецът не е полагал труд за исковия период.

Направено е и възражение за погасяване на вземането на ищеца чрез изплащане в брой на дължимото му трудовото възнаграждение. Възразява се също, че на ищеца следва да се присъди нетното възнаграждение, доколкото удръжките, които работодателят следва да направи по ДОД и осигурителни вноски не са дължими като трудово възнаграждение по смисъла на чл.128 КТ, а са публично-правни задължения към Държавата и размерът им следва да се приспадне от брутното трудово възнаграждение.

Пред първата инстанция страните са ангажирали писмени и гласни доказателства.

След обстоен анализ на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение през процесния период, поради което на ищеца му се дължи трудово възнаграждение за положения от него труд. За недоказано е прието възражението на ответника за плащане на дължимото трудово възнаграждение, поради което съдът е уважил исковата претенция в претендирания размер от 933 лв., представляващ брутния размер на възнаграждението, ведно със законната лихва върху него.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта м у – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на 3 първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани допустими доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо да се преповтарят отново събраните пред районния съд доказателства.

Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите правни изводи на БРС за основателност на предявения иск по чл.128, т.2 КТ, които са формирани въз основа на установената в пълнота фактическа обстановка, като БОС намира същите за правилни и в съответствие с приложимия закон, поради което препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин те стават част и от настоящия съдебен акт.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за недоказаност на наличие на съществувало между страните трудово правоотношение. В случая, по делото е представен подписан от страните трудов договор № 80/29.07.2022 г., съгласно ко й т о ищецът е назначен на работа в ответното предприятие на длъжността „Кофражист, бетонни отливки“, с уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 710 лв., платимо до 25-то число на следващия месец, както и допълнително трудово възнаграждение от 0.6 % за всяка прослужена година, а с допълнителни споразумения от 29.12.2022 г. и 29.12.2023 г., подписани от страните, трудовият договор е изменян в частта за размера на основното трудово възнаграждение, като с последното споразумение от 29.12.2023г. същото е увеличено в размер н а 933 лв. Сключеният между страните трудов договор и допълнителните споразумения към него са надлежно регистрирани в НАП, видно от представените уведомление по чл.62, ал.5 КТ и справка от ТД на НАП-Бургас. Следователно, в случая са налице насрещни волеизявленията на двете страни за възникване на трудово правоотношение между тях, съдържащо всички необходими елементи и уговорки – длъжност, месторабота, срок на действие, възнаграждение. В тази връзка, въззивният съд намира за неоснователни възраженията 4 на работодателя, че неговият законен представител не е подписал трудовия договор и затова същият бил недействителен. Тези възражения нямат правно значение за действителността на трудовото правоотношение. В случая приложение намира презумпцията по чл.8, ал.2 КТ за добросъвестност на работника при изпълнение на трудовите права и задължения, а по делото не се твърди и липсват данни при сключването на трудовия договор ищецът да е бил недобросъвестен, т.е. работодателят не е оборил презумпцията по чл.8, ал.2 КТ (в този смисъл – Решение № 467/31.01.2013 г. по гр.д.№ 2392/2013 г. на ВКС, ІV г.о.). Следва да се отбележи също, че обстоятелството дали подписът, положен за работодателя, е изпълнен или не от законния представител на дружеството, не опорочава валидността на трудовия договор. В случая, самият работодател е признал, че е възложил тази дейност на трето лице – счетоводител, което означава, че действията му не са извършени без представителна власт. Но дори и подписът в трудовия договор за работодателя да е положен от лице без представителна власт, то приложение намира нормата на чл.301 ТЗ – когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт се счита, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването им, а по делото не се твърди и липсват данни за подобно противопоставяне, напротив – работодателят редовно е изплащал на ищеца трудовото възнаграждение за целия срок на договора, като дори същото е увеличавано с допълнителните споразумения. Предвид горното, правилно е прието от районния съд, че оспорването истинността на трудовия договор е останало недоказано от ответника.

Изпълнението на задълженията по трудовото правоотношение между страните се установява от събраните в първата инстанция гласни доказателства, като от свидетелските показания става ясно по категоричен и безпротиворечив начин, че ищецът е изпълнявал възложената му трудовата функция, вкл. и за исковия период. По делото няма основание да се игнорират показанията на св. В., независимо от обстоятелството, че е бил работник на ответника, тъй като същият е очевидец на изпълнението на трудовите функции от ищеца и показанията му са еднозначни, безпротиворечиви и не се опровергват от останалия доказателствен материал, поради което правилно са кредитирани от районния съд. В тази връзка, въззивната инстанция намира за неоснователни възраженията на работодателя, че по делото не е доказано ищецът да е престирал труд за процесния период – м.май 2024 г.