Решение № 154 от 26.07.2024, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 154 гр. С., 25.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Н. Кокудева

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова при участието на секретаря Зорка Т. Янчева като разгледа докладваното от Росица Н. Кокудева Въззивно гражданско дело № 20245400500191 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258-чл.273 ГПК.

С обжалваното решение № 74/19.03.2024г по гр.д. №856/2023г С.ският районен съд е отхвърлил предявеният от „АГЕНЦИЯ ЗА

СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД против Ц. А. Х. иск да се признае за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на ищеца следните суми: 6 361.63 лв. - представляваща главница; 939.61 лв. договорна лихва за периода от 20.05.2020 г. (падеж на първа неплатена погасителна вноска) до 20.10.2022 г. (падеж на последна погасителна вноска);

1209.42 лв. - обезщетение за забава, считано от 21.05.2020г. до датата на подаване на заявлението -29.06.2023г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението-29.06.2023г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми по ч.гр.д.

№622/2023г. на районен съд -С. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и е осъдена „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” да заплати в полза на Ц. А. Х. разноски по водене на делото в общ размер на 1 330 лева.

Постъпила е въззивна жалба с вх.№ 1926/От "Агенция за събиране на вземания" ЕАД,чрез юрисконсулт И.Н.Н. против решение № 74 от 19.03.2024 г., постановено по гр.д.№ 856/2023 г. на Районен съд – С.,като намира ,че това решение е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и същото е неправилно и незаконосъобразно .За да отхвърли изцяло претенцията на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, 1 първоинстанционният съд е счел процесния договор за кредит за недействителен и извършените от ответника плащания са отнесени за погасяване на дължимата главница. В своите мотиви първоинстанционният съд е счел договора за кредит за недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т.

10 и т. 12 ЗПК, както и на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Твърди ,че в т.2 от Условията по договора е посочено, че месечните вноски съставляват изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, съставляваща печалбата на кредитора, както и че началната дата за изчисляване на ГПР е датата на подписване на договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна, и договорът е валиден за целия срок като страните изпълняват точно задълженията си по него,т. е.счита ,че са посочени допусканията при изчисляването на ГПР, съгласно изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. В т.11 от договора е предвидено право на потребителя да изпълни задълженията си предсрочно, условията, както и задължението на кредитора да уведоми кредитополучателя в писмена форма за конкретните параметри на предсрочното погасяване. Твърди ,че е предвидено и подписване на споразумение за предсрочно погасяване. Твърди ,че в същата клауза е предвидено и право на потребителя от отказ от договора при конкретно посочени условия, от които е видно, че договорът е сключен при фиксиран, а не при променлив лихвен процент. Твърди ,цче потребителя е получил още при сключване на договора погасителен план, който не се променян, а в случай на предсрочно погасяване на главницата кредиторът е поел задължение писмено да информира кредитополучателя за конкретните параметри. Сочи съдебна практика.

Твърди ,че са неоснователни и оплакванията, че с оглед непосочването в договора за кредит от какви компоненти се формира годишния процент на разходите, то е налице основание за прилагане на разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

Твърди ,че в процесния случай в договора за кредит размерът на годишния процент на разходите, както и общата дължима по договора за кредит сума към момента на сключването, са конкретно посочени. Счита ,че в договора ясно е посочено,че годишният процент на разходите се състои от годишния лихвен процент, а остатъкът представлява такси. Размерът на годишния процент на разходите по договора за кредит счита ,че е в съответствие с императивното изискване на чл. 19, ал.4 ЗПК.

По отношение констатираното противоречие на договора с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, счита ,че е налице съдебна практика на Съда на Европейския съюз по Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Дректива 87/102/ЕИО на Съвета/консолидирана версия/, съгласно която и с оглед Решение на Съда/трети състав/ от 09.11.2016 г. по дело С-42/2015 г. (Home Credit Slovakia a.s. Klara Biroova ), в което е прието, че чл. 10, параграф 2, букви "з" и "и" от Директивата, трябва да се тълкува в смисъл, че срочният договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата, чрез последователни вноски, не трябва да уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница; че тези 2 разпоредби тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази Директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба; че ЗПК след като е транспонирал Директива 2008/48/ЕО от ДР на ЗПК, от това следва, че националният съд следва да съобрази практиката на Съда на ЕС по тази директива, което счита,че означава че не е необходимо погасителния план да съдържа такава разбивка на всяка погасителна вноска показваща погасяването на главницата, лихвата и допълнителните разходи.

По отношение мотивите на първоинстанционния съд относно недължимост на таксата за ангажимент поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, счита че след извършената съществена реформа в потребителското кредитиране (с измененията и допълненията на ЗПК в ДВ, бр. 61/25.07.2014), чиято нормативна цел е насочена към защита на потребителя на кредитни услуги, в разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК е уредена забрана за уговаряне на такси и комисионни за присъщи на кредитора дейности по отпускане на потребителски кредит - свързани с усвояването и управлението на кредита, като видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора. Счита ,че в процесния случай таксата ангажимент, послужила за мотив на заповедния съд за частично отхвърляне на претенцията, е описана в чл. 2 от общите условия към договора за кредит - срещу такса ангажимент кредиторът фиксира лихвения процент за целия срок на договора. Счита ,че фиксираното на лихвения процент по договора за кредит не може да се квалифицира като действие по усвояване и управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.Сочи съдебна практика .Счита ,че в действителност се касае за осъществяване на същинска и присъща на банката дейност, за да вземе решение и да даде съгласие ("одобрение") за отпускане на кредита, а не се предоставя допълнителна услуга. В този смисъл, доколкото оценката на риска ("одобряването на кредита") предхожда сключването на договора, тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което обаче в чл. 10а, ал. 2 ЗПК е предвидена забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за тези действия .Твърди ,че е ясно че в типичната дейност на кредитора не попада фиксиране на лихвения процент, но попадат действия по одобрение на кредита, действия по срочното му изплащане и др. Поради това моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение и бъде отхвърлен иска като неоснователен и недоказан. Претендира разноски за държавна такса и юриск. възнаграждение в размер на 150 лева.

В случай че съдът приеме, че е доказано извършването на разноски от въззиваемия в настоящето дело и същите са в размер над минималния адвокатски хонорар, прави възражение на осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК и моли съдd да намали същия до размера на нормативно установения минимален размер на адвокатския хонорар.

В законният срок е постъпил писмен отговор с вх.№2751/29.04.2024г от Ц. А. Х. от гр. С. чрез адв .С.Н. , с който моли въззивният съд да потвърди атакуваното решение №74 от 19.03.2024 г. на Районен съд -С., постановено по гр. д. №856/2024 година. Оспорва въззивната жалба, като неоснователна.

Намира за правилни изводите на районния съд, касаещи недействителността 3 на процесния договор за кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно дефиницията в § 1, т. 1 и т. 2 от ЗПК обща сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди ,че в процесния договор за кредит е записана общата дължима сума от потребителя, но счита ,че същата не отговаря на посочения в договора ГПР 20, 36 %. Счита ,че договорената застрахователна премия и такса ангажимент в общо размер на общо 3 120 лв. са разход, пряко свързан е кредита, на основание чл. 19, ал. 1 ЗПК е следвало да бъдат включени в ГПР. От заключението на ССЕ е видно, че размерът на ГПР по процесния договор, като се вземе в предвид застрахователната премия и такса ангажимент е в размер на 28,08 %. Счита ,че посоченият в договора ГПР от 20,36 % не отговаря на действителния, поради което е налице липса на задължително съдържание на договора, а именно липса на посочване на ГПР, с което е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Намира ,че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви от друга страна като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП.

Счита ,че тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора .Поради това счита ,че е правилен извода на съда, че целият договор за кредит е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка е чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

На основание чл.366 ЗДД, счита ,че е нищожно и сключеното между страните споразумение от 28.05.2020 г., тъй като същото представлява спогодба върху непозволен договор. Поради това моли в този смисъл въззивният съд да се произнесе като потвърди атакуваното решение №74 от 19.03.2024 г. на районен съд- С., постановено по гр. д.

№856/2024 година, като присъди разноските пред настоящата инстанция.

Пред окръжен съд –С. жалбоподателят Агенция за събиране на вземания АД гр.София

,редовно призован ,не изпраща представител

Постъпила е молба –становище от юриск. И.Н. ,който поддържа въззивната жалба ,претендира разноски и прави възражение за прекомерност на 4 разноските на пълномощника на другата страна.

Въззиваемата Ц. А. Х. ,редовно призована , не се явява Постъпило е писмено становище от пълномощника и адв.С.Н. ,която поддържа становище ,че въззивната жалба е неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното решение на районен съд –С. като законосъобразно и обосновано.

Претендира разноски по представен списък.

С.ският окръжен съд намира ,че въззивната жалба е процесуално допустима. Депозирана е от надлежно упълномощен процесуален представител , в законният срок ,с внесена държавна такса и при наличие на правен интерес от търсената защита.