Решение № 2501 от 16.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2501 гр. София, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-2 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Ботева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Албена Ботева Гражданско дело № 20251100104683 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на искова молба, заведена в Регистратурата на СРС с вх. № 225369/09.08.2023 г., уточнена с молба от 19.02.2024 г., молба от 06.02.2025 г. (л.

96 и л. 111 от делото на СРС), и молба от 27.03.2026 г., предявена от Ц. Д. Ц., с ЕГН:

**********, с адрес: гр. София, ж.к. „********, против З. С. В., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „********, и Н. С. Д., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „********.

С влязло в сила определение от 28.02.2025 г., делото е изпратено по подсъдност на Софийски градски съд.

Ищецът Ц. Д. Ц. твърди, че с решение № 358199/12.03.2018 г. на СРС по гр.д.

№ 35014/2015 г., образувано по иск по чл. 108 ЗС, предявен от ответницата, е бил осъден да предаде на последната владението върху описания в решението лек автомобил и да й заплати разноски. За разноските по това дело било заведено изп.д. № 20188400400392 по описа на ЧСИ с рег. № 840 от РКЧСИ.

С решение № 186/27.11.2019 г. по гр.д. № 2488/2019 г. на ВКС, І ГО, по реда на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, първоинстанционното решение било отменено и делото било върнато за ново разглеждане.

С влязло в сила съдебно решение, искът по чл. 108 ЗС бил отхвърлен.

Ищецът твърди, че ответниците не са му върнали сумите, получени по изпълнителните дела, въпреки че е отпаднало основанието, на което са ги получили.

1

Освен това, от неоснователно водените от ответницата дела, ищецът претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в нарушен сън, нарушен апетит, силно притеснение, силен стрес, в резултат на което ищецът станал затворен, некомуникативен, спрял да поддържа контакти с приятелите си. Влошило се здравословното състояние на ищеца, през 2019 г. получил инсулт.

Предвид изложеното, ищецът моли, да бъде постановено решение, с което:

1. З. С. В. да бъде осъдена да му заплати: сумата от 117.60 евро, равняващи се на 230 лева – разноски по гр.д. № 35014/2015 г., решението по което е отменено, сумата от 659.21 евро, равняващи се на 1289.30 лева – разноски по изп.д. № 20188400400392, сумата от 20 451.67 евро, равняващи се на 40 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно воденото дело.

2. Н. С. Д. да бъде осъден да му заплати: сумата от 306.77 евро, равняващи се на 600 лева – разноски по гр.д. № 35014/2015 г., решението по което е отменено, сумата от 5112.92 евро, равняващи се на 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно воденото дело;

Сумите се претендират ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

Ищецът претендира и направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответницата З. С. В. е депозирала отговор на искова молба. Ответницата признава иска за заплащане на сумата от 230 лева и иска за заплащане на сумата от 1289.30 лева.

Оспорва иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди с възражението, че е неоснователен. Излага съображения, че не са налице предпоставките за уважаване на иска. Сочи, че е упражнила свое право, което не представлява противоправно поведение. Липсвала и причинно – следствена връзка между воденото дело и вредите. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът Н. С. Д. е депозирал отговор на искова молба. Ответникът признава иска за заплащане на сумата от 600 лева. Оспорва иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди с възражението, че е неоснователен. Излага съображения, че не са налице предпоставките за уважаване на иска. Сочи, че не е бил страна по исковото дело, бил е процесуален представител на ответницата и е защитавал чужди интереси. Моли, този искът да бъде отхвърлен.

Претендира разноски.

Съдът приема за установено следното от фактическа страна:

2

С решение № 358199/12.03.2018 г. по гр.д. № 35014/2015 г. на СРС, 49 състав, е признато за установено по предявения от З. С. В., чрез адв. Н. С. Д., срещу Ц. Д. Ц., иск по чл. 108 ЗС, че З. С. В. е собственик на лек автомобил „Фолксваген“, модел „Венто“, с рег. № ******** и Ц. Д. Ц. е осъден й предаде владението върху автомобила.

Със същото решение, Ц. Д. Ц. е осъден да заплати на З. С. В., сумата от 230 лева – разноски по делото, а на адв. Н. С. Д. – адвокатско възнаграждение.

Видно от Справка, издадена от ЧСИ с рег. № 840 от РКЧСИ, въз основа на изпълнителни листове от 26.04.2018 г., издадени по гр.д. № 35014/2015 г. на СРС, 49 състав, е било образувано изпълнително дело № 20188400400392 по описа на ЧСИ с рег. № 840 от РКЧСИ, по което са събрани следните суми: сумата от 230 лева – съдебни разноски гр.д. № 35014/2015 г. на СРС, 49 състав; сумата от 600 лева – адвокатско възнаглаждение по гр.д. № 35014/2015 г. на СРС, 49 състав; сумата от 1289.30 лева – присъединена за събиране сума, разноски по изпълнителното дело, вкл. възнаграждение за ВЛ, както и такси по т. 5 и т. 26 от Тарифата по ЗЧСИ;

С решение № 186/27.11.2019 г. по гр.д. № 2488/2019 г. на ВКС, І ГО, по реда на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, решение № 358199/12.03.2018 г. на СРС по гр.д. № 35014/2015 г. е било отменено и делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС.

За тези факти страните не спорят.

Не се спори по делото и че с влязло в сила съдебно решение, предявеният от З.

С. В. против Ц. Д. Ц., иск по чл. 108 ЗС, е бил отхвърлен (този факт също е отделен като безспорен – с определението от 03.01.2026 г., л. 32 и сл. от делото на СГС).

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Относно исковете за заплащане на сумата от 117.60 евро, равняващи се на 230 лева – разноски по гр.д. № 35014/2015 г., решението по което е отменено, сумата от 659.21 евро, равняващи се на 1289.30 лева – разноски по изп.д. № 20188400400392, сумата от 306.77 евро, равняващи се на 600 лева – разноски по гр.д. № 35014/2015 г., решението по което е отменено.

Тези искове се признават от ответниците и тяхната основателност се установява по делото.

Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, предвижда, че всеки е длъжен да 3 върне онова, което е получил с оглед на отпаднало основание. Следователно разглежданият иск би бил основателен, ако ищецът докаже съществуване на основанието при получаване на престацията и отпадане на основанието с обратна сила.

В настоящия случай, страните не спорят, че с решение № 358199/12.03.2018 г. на СРС по гр.д. № 35014/2015 г., ищецът е бил осъден да предаде на ответницата владението върху описания лек автомобил, както и да заплати на двамата ответници съответно сумата от 230 лева и 600 лева. Не се спори също така, че тези суми са били събрани по изпълнително дело № 20188400400392 по описа на ЧСИ с рег. № 840 от РКЧСИ, както и че впоследствие първоинстанционното решение е било отменено и с влязло в сила съдебно решение, искът по чл. 108 ЗС бил отхвърлен. Следователно, установява се, че посочените суми са били платени на отпаднало основание, респ. налице са предпоставките на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Според чл. 59, ал. 1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

С плащане на разноските по разноски по изп.д. № 20188400400392 в размер на 1289.30 лева, имуществото на ищеца е намалено с тази сума, т.е. налице е неговото обедняване. Като не е внесъл авансово тази сума, представляваща такси и разноски по ТТРЗЧСИ, ответницата по настоящото дело е спестила разноски в изпълнението и се е обогатила с тази сума. Налице е връзка между обогатяването и обедняването на страните по делото. Липсва правно основание за това имуществено разместване, тъй като по изпълнителното дело са събрани задължения, които длъжникът е няма. В тази хипотеза съгласно чл.79, ал.1, т.1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на взискателя, поради което процесната сума няма основание да е в тежест на ищецадлъжник по изпълнението.

По изложените съображения, исковете са основателни и следва да бъдат уважени изцяло.

Сумите са дължими ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 09.08.2023 г. до окончателното плащане.

Относно исковете по чл. 45 ЗЗД: за заплащане на сумата от 20 451.67 евро, равняващи се на 40 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно воденото дело и на сумата от 5112.92 евро, равняващи се на 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно воденото дело, които суми се претендират съответно от З. С. В. и от Н. С. Д.:

Претенциите се основават на твърденията на ищеца, че от неоснователно воденото дело, е претърпял неимуществени вреди, подробно описани в исковата молба и уточнителните молби.

Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го 4 упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. С оглед на това, подаването на искова молба съставлява по принцип правомерно поведение. Това, обаче, не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна. Тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Задължението за добросъвестно упражняване на процесуални права нормативно е закрепено в чл. 3 ГПК и неизпълнението му е скрепено с отговорност за вреди. Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с право тогава, ако страната подава искова молба или отправя искане със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право. Без значение е дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуално нейната грешка при преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна. Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия – ищец в първоинстанционното производство - чл.154 ГПК (в този смисъл са: решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1347 от 18.12.2008 г. по гр. д. № 5006/2007 г. на ВКС, II г. о.; решение № 245 от 5.11.2014 г. по гр. д. № 1734/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 53/04.04.2018 г. по гр.д.

№ 1913/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО).

Когато упражненото процесуално право е правото на иск или право да се иска друг вид защита от съда, не е достатъчно претенцията на ищеца да е била отхвърлена като неоснователна с влязъл в законна сила съдебен акт, за да се приеме наличие на злоупотреба с право, а е необходимо ищецът да докаже главно и пълно, че ответникът е съзнавал, че претендираното материално право не съществува, но въпреки това е сезирал съда с искане за защита, като е целял единствено да увреди насрещната страна. В този случай злоупотребилият с процесуалното право отговаря спрямо насрещната страна за вредите, които тя е претърпяла от това действие.

В настоящия случай не се установява да е налице недобросъвестно упражняване на правото да се подаде искова молба. Липсват каквито и да е доказателства, че ответниците са съзнавали, че претендираното материално право не съществува, но въпреки това да са сезирали съда с искане за защита. Липсват каквито и да е данни, че ответниците предварително са знаели, че твърдените в исковата молба обстоятелства са неистински, както и че единствената им цел е била да увредят насрещната страна – ищец в настоящото производство.

5

С оглед на изложеното, исковете по чл. 45 ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Относно разноските: